П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (21)

21

Обществото, сред което се движи Бъртрам Устър, е почти единодушно в мнението си, че въпросният джентълмен трудно се предава и признава за победен. Този принцип е непоклатим като скала сред рояка бръмбари или каквато и да е друга флора и фауна, вирееща в главата му. Затова ако примките и стрелите на безочливия демон възнамеряват да съкрушат гордия му дух, ще трябва сериозно да се запретнат и доста да се поозорят.

Но независимо от това, следва да ви призная, че наблюдавайки гореописаната сцена с омаломощени от слизането си на закуска сетива, определено потреперих. Сърцето ми подскочи и както се е случило със Споуд, ми причерня пред очите. През тъмната пелена, която изведнъж обгърна всичко наоколо, ми се стори, че виждам как иконом-негър поднася мастиленочерна табличка към мамчето Тротър, приела в този момент образа на дявола от някоя средновековна мистерия.

Под нозете ми зейна бездна, сякаш бе започнало земетресение с огромна разрушителна сила. Бясно въртящите се в орбитите ми очи срещнаха тези на леля Далия и установих, че и нейните препускат по същия начин.

Но както винаги тя съумя да даде най-доброто от себе си.

— К’ъв славен момък е тоя Сепингс! — сърдечно из бумтя родната ми кръв. — Тъкмо всички се чудехме къде се е забутала тази огърлица. Нали е вашата, госпожо Тротър?

Мамчето Тротър изпитателно изучаваше подноса през лорнета си, все едно й бяха поднесли рядък вид червей в глазура.

— Вярно, моята е — произнесе се тя. — Но страшно ми е интересно да узная как е попаднала в ръцете на този човек.

Леля Далия продължи да извлича максималното от себе си.

— Навярно си я намерил на пода в предверието, Сепингс, където лорд Сидкъп я е изтървал, когато му е прилошало? — подхвърли небрежно тя.

Страхотно попадение, похвалих я на ум аз, и щеше да остане действително такова в историята, ако Споуд, гадът му с гад, не бе отворил голямата си уста.

— Трудно ми е да разбера как би могло да стане това, госпожо Травърс — обади се той с надменния си маниер, заради който си бе спечелил всеобщото неодобрение. — Огърлицата, която държах преди сетивата да ми изневерят, бе вашата. Тази на госпожа Тротър следва да е била в сейфа.

— Точно тъй — ревна мамчето Тротър. — А перлените огърлици нямат навика да изскачат току-тъй от сейфовете. Смятам да ида до телефона и да се обадя на полицията.

Леля Далия повдигна веждите си. Това действие сигурно й струваше доста усилия, но успя да го постигне някак.

— Не ви разбирам, госпожо Тротър — рече тя, влизайки отново в ролята на тежка гранддама. — Да не би да подозирате, че икономът ми е разбил сейфа и е откраднал огърлицата ви?

Споуд отново се вклини в разговора. Той е от ония лепкави пиявици, които никога не знаят кога трябва да държат плювалниците си затворени.

— Защо му е да го разбива? — попита отвратителното мекотело. — Въобще не се е налагало да го разбива. Вратата бе вече отворена.

— Хей! — изврещя мамчето Тротър, безцеремонно погазвайки авторското право на Стилтън върху възклицанието. — Значи ето как е станала работата. Трябвало е просто да се пресегне и да я задигне. Телефонът нали беше в предверието?

Тук Сепингс даде първия си принос за възтържествуването на разума и неопетнената чест.

— Ако ми позволите да ви обясня, мадам.

Думите му прозвучаха строго. Правилата на професията не разрешаваха на икономите да пронизват със злобни погледи гостите на господарите си, но дори и да изключим злобата от погледа му, той далеч не бе нежен. Непрестанното споменаване на полицията и телефоните сериозно го бе засегнало и бе пределно ясно, че когато си избираше компания за следващия си продължителен излет, то това нямаше да е мамчето Тротър.

— Не аз намерих огърлицата, мадам. Действайки според инструкциите, дадени ми от господин Травърс, претърсих стаите на персонала и открих въпросния обект в тази на личния камериер на господин Устър, господин Джийвс. Когато привлякох вниманието му към проблема, господин Джийвс ме уведоми, че я е намерил в салона в предверието и я е взел оттам.

— Така ли? Добре, кажи тогава на тоя Джийвс незабавно да се яви тук — изграчи мамчето.

— Много добре, мадам.

Сепингс се оттегли. Бих дал всичко, което имам, за да можех да го последвам. Виждах, че само след броени мигове Бъртрам Устър щеше да се види принуден да си признае всичко, оповестявайки пред целия свят неотдавнашните прегрешения на леля си Далия, ако оповестявайки е течната дума, и заливайки бедната ми мръвчица с порой от срам и позор, феодалната лоялност на Джийвс безспорно щеше да го накара да мълчи като гроб, но човек не може току-тъй да стои безучастен, когато васалите му мълчат като гробове, ако това ще им навлече страховита присъда, придружена с някои пиперливи подмятания от трибуната на Съда. Каквито и да бяха последиците, трябваше да излея помията. Защото етиката на Устърови е страшно стриктна в това отношение.

Погледнах леля Далия и видях, че и тя бе стигнала до горе-долу същите изводи, а те съвсем не й харесваха. С толкова доматено лице като нейното тя надали би могла да пребледнее, но затова пък устните й бяха изопнати до крайност, а лапичката й, докато мажеше мармалада по една препечена филийка, видимо трепереше. Изразът на лицевия й циферблат бе на жена, на която и без ясновидец и кристалната му топка, бе пределно ясен фактът, че няма да се мине още много и балонът ще се спраска.

Толкова съсредоточено се взирах в нея, че едва при тихото покашляне, нарушило тишината, осъзнах, че Джийвс се е присъединил към дружинката. Той се мержелееше в покрайнините на салона и изглеждаше изпълнен с почтителност.

— Мадам? — рече благо той.

— Хей, ти! — викна мамчето Тротър.

Джийвс продължи да си изглежда все тъй преливащ от почтителност. Ако обръщението „Хей, ти!“ не му беше много по вкуса, той определено по никакъв начин не даде да се разбере за това.

— Тази огърлица — започна мамчето Тротър и го прониза с отровната стрела на погледа си през лорнета. — Икономът твърди, че я е открил в стаята ти.

— Да, мадам. След закуска възнамерявах да поразпитам за притежателя на украшението.

— Нима?

— Предположих, че е дрънкулка, собственост на някоя от камериерките.

— Че е… какво! — залитна назад мамчето Тротър.

Джийвс отново се прокашля. Това му почтително покашляне звучи тъй, като че ли овне от рядка порода прочиства гърлото си на някое далечно планинско възвишение.

— Веднага забелязах, че това е просто евтина имитация без особена стойност, която е изработена от култивирани перли, мадам — съобщи Джийвс и след неговите думи усетих как въздухът натежа.

Не зная дали ви е известен изразът „тягостно мълчание“. Срещал съм го в книгите, като описание на оня момент, в който някой от героите се изцепва с възпламенителна забележка пред насъбралата се компания. Винаги съм считал, че е крайно сполучлива словесна находка, представяща онова мъртво затишие пред буря, което се възцарява в подобни случаи. Мълчанието, което настана на масата за закуска в Бринкли Корт, бе натегнато до пръсване.

Л. Дж. Тротър пръв го наруши.

— Какви ги дрънкаш? Евтина имитация? Платил съм цели пет хиляди лири за тая огърлица.

— Разбира се, че си прав — успокои го мамчето Тротър със сприхаво завъртане на динята, окачена на раменете й. — Този човек е пиян.

Осъзнах, че се налага да се намеся в спора и да разсея миазмата от съмнения, която се събираше, или каквото и да е друго действие, извършвано от миазмите.

— Пиян? — рекох. — В десет сутринта? Боже, каква забавна теория! Но ние веднага можем да я проверим на практика. Джийвс, кажи ми „Крал Карл и кралица Клара крали кларнети“.

Той го стори с интонация чиста и звънка, ако не и по-звънка от тази на камбанките.

— Видяхте ли сега — рекох и заявих, че съм приключил с представянето на доказателствата.

Леля Далия, която разцъфна като цвят, съживил се след няколко капчици от струята на лейката, даде едно рамо с благата си дума.

— Можем да се доверим на Джийвс. Ако той смята, че е фалшификация, значи действително е фалшификация. Джийвс знае всичко за бижутата.

— Абсолютно вярно — додадох. — Той е ветеран в бижутерския занаят. Изучил го е под ръководството на своята леля.

— Братовчед, сър — поправи ме Джийвс.

— Да, разбира се, братовчед. Извинявай, Джийвс.

— Няма нищо, сър.

Споуд отново се вклини в разговора.

— Дайте ми да видя тази огърлица — авторитетно нареди той.

Джийвс му поднесе табличката.

— Смятам, че ще потвърдите становището ми, милорд.

Споуд взе украшението, хвърли му един поглед, подсмръкна и огласи тежката си дума.

— Съвсем правилно. Имитация, при това доста слаба.

— Но как можете да сте сигурен? — попита Пърси и бе пронизан от буреносен поглед.

— Как мога да съм сигурен ли? — наежи се Споуд като стършел, чиито чувства са наранени от някоя нетактична забележка. — Как мога да съм сигурен?

— Естествено, че може да е сигурен — обадих се. Не го шляпнах по гърба, но го дарих с поглед, наситен с огромна доза гърбоплескаческо настроение, с който му показвах, че от днес нататък Бъртрам Устър му е верен приятел. — Той знае, както и всеки друг, че култивираната перла съдържа сърцевина. А ти, старче, забеляза за секунда сърцевината. Нали тъй Споуд, или по-точно лорд Сидкъп?

Тъкмо щях да се впусна в обяснения за практиката да се вкарва чуждо тяло в стридата, за да я забаламоса и да я принуди да покрие това тяло с пластове седеф — което продължавам да смятам за страшно подъл номер спрямо горкото мекотело, копнеещо просто да го оставят насаме с мислите му — когато Споуд се изправи на крака. От съществото му се излъчваше нескрит гняв.

— И всичко това на закуска! — възмути се той.

Прекрасно го разбирах. Навярно у дома си той се надвесваше в задушевно усамотение над сутрешното си яйце, подпираше ежедневника си на кафеника и не допускаше завихрянето на подобни бурни страсти в близката му околност. Споуд избърса устата си и ни напусна през френския прозорец, лепвайки длан на главата си, разтърсвана от конвулсии. И тогава се разнесе гласът на Л. Дж. Тротър. Мощта му за една бройка да строши на парченца чашата му за чай.

— Емили! Обясни това!

Мамчето Тротър пусна в действие лорнета срещу него, но ефектът, който постигна, бе твърде жалък. По-добре би било да използва монокъл. Той й върна погледа, и на мен ми се стори — естествено, не мога да твърдя със сигурност, понеже той бе с гръб към мен — че в погледа му имаше стоманена твърдост, която подкоси колената й. Когато тя заговори, добих усещането, че все едно току-що излюпено пиленце чирикаше плахо.

— Не мога да обясня — тя… да, тя запелтечи. Щях да кажа „замънка“, но „запелтечи“ е по-на място.

Л. Дж. Тротър изръмжа като мечка.

— Обаче аз мога — рече. — Пак си давала скришом пари на оня нехранимайко брат ти.

За пръв път чувах, че мамчето Тротър имала брат, но въобще не се изненадах. Къде ли не бях ходил и навсякъде съпругите на преуспелите бизнесмени имат братя нехранимайковци, на които от време на време пробутват по някой и друг грош.

— Не съм!

— Не ме лъжи!

— Ох! — проплака боязливата женичка, чиято боязън още повече се засили.

Тук вече Пърси не издържа. През цялото време досега той напрегнато бе седял на стола си, създавайки впечатлението за експонат, препариран от човек, който добре си разбира от работата. Сега, обаче, покъртен от скръбта на майка си, той се изправи досущ като някой канещ се да вдигне тост в отговор на тоста на Дамите. Гласът му бе нисък, но твърд.

— Аз мога да обясня всичко. Майк-ъ е невинна. Тя искаше огърлицата й да се почисти. Повери я на мен, за да я занеса до бижутерията. Но аз я заложих и поръчах да изработят имитация. Спешно се нуждаех от пари.

Леля Далия шумно огласи слисването си.

— Колко необичайна постъпка! — рече. — Чул ли си някой друг да е правил нещо подобно, Бърти?

— Трябва да призная, че това е новост за мен — признах най-чистосърдечно.

— Удивително, нали?

— Би могло да се нарече дори малко странно и ексцентрично — съгласих се аз.

— Но въпреки това е самата истина.

— Да, самата истина.

— Трябваха ми хиляда лири, които да вложа в пиесата — рече Пърси.

Л. Дж. Тротър, чиито гласови възможности тази сутрин бяха в отлично състояние, нададе вой, от който сребърните прибори се раздрънчаха. Добре че Споуд си бе тръгнал, защото това определено нямаше да се отрази благоприятно на главоболието му. Дори аз, инак такъв печен мъжага, подскочих има-няма двайсетина сантиметра.

— Вложил си хиляда лири в пиеса?

— В пиесата — отвърна Пърси. — Тя е на Флорънс. Направих драматизация на нейния роман „Пръски от вълни“. Един от спонсорите ни не удържа на обещанието си и вместо да разочаровам жената, която обичам…

Флорънс го зяпна като хипнотизирана. Сигурно си спомняте как описах състоянието й, когато за пръв път зърна мустака ми. Сякаш бях станал свидетел на великия миг на Пробуждането на Душата. Сега обаче Душата й отново се пробуди и този път много по-енергично. Личеше си от цяла миля разстояние.

— Пърси! Нима направи това за мен?

— И пак ще го направя, ако е необходимо — зарече се той.

Л. Дж. Тротър заговори. Не си спомням дали откри изложението си с попържня, но във всяка изречена сричка по-нататък осезаемо пулсираха изрази от този сектор на речниковия запас. Старчето беше, както се казва, извън кожата си, и на човек направо му домиляваше за мамчето Тротър, колкото и малко да я харесваше. Властването й бе привършило. Тя беше дотук. Отсега нататък бе ясно кой ще е фюрерът в Тротъровия дом. Довчерашният червей — бихте могли и да го наречете червеят отпреди десетина минути — се бе преобразил в червей с кожа на тигър.

— Това вече преля чашата! — кряскаше той и съм дяволски убеден, че кряскаше е точната дума. — Повече никакво шляене и лентяйстване из Лондон, младежо! Още днес сутринта напускаме тази къща…

— Какво! — задави се леля Далия.

— … и в момента, в който се завърнем в Ливърпул, започваш да изучаваш бизнеса от най-долното стъпало. Трябваше още преди години да постъпя така и да не се оставям да ме убедят в нещо, противоречащо на трезвата ми преценка. Изръсих се с пет хиляди лири за тази огърлица, а ти…

Не успя да превъзмогне разкъсващите го чувства и замлъкна.

— Но господин Тротър! — викна с мъка в гласа си леля Далия. — Нали няма да си тръгнете точно днес сутринта!

— Напротив, ще си тръгна. Да не си въобразявате, че доброволно ще се подложа на изпитанието да преживям поредната френска отврат за обяд?

— Но аз силно се надявах, че няма да си тръгнете преди да уредим сделката с покупко-продажбата на „Будоарът“. Ще бъдете ли така любезен да ми отделите няколко минути в библиотеката?

— Няма време за това. Веднага потеглям за Снодсбъри, за да потърся лекар. Може случайно да изнамери начин да облекчи болката ми. Някъде тук ме яде — рече той и посочи четвъртото копче на жилетката си.

— Тц-тц! — зацъка леля Далия и аз се присъединих към нея.

Никой друг, обаче, не изрази съчувствието, което гърчещият се страдалец имаше право да очаква, Флорънс продължаваше да изпива Пърси с очи, а той пък загрижено се суетеше над мамчето Тротър, която седеше с вид на по чудо оцеляла след бомбена експлозия.

— Хайде, майк-о — гугукаше й Пърси, и се мъчеше да я издърпа от мястото, където се бе циментирала. — Ще намажа слепоочията ти с одеколон.

И като отправи укорителен поглед към Л. Дж. Тротър, той нежно я изведе от столовата. Най-верният другар на майката явно бе синчето й.

Леля Далия продължаваше да се блещи ужасено. Знаех какво изпълва мислите й. Веднъж Тротър да стигне до Ливърпул и тя щеше да остане с пръст в уста. Деликатните преговори за продажбата на седмично списание, предназначено за нежния пол, не могат да се водят успешно по пощата, когато купувачът прави за посмешище всякакви скали на твърдостта със собствената си упоритост. С хора като Л. Дж. Тротър трябваше да се работи на място, от време на време да им удряш четки и да ги озаряваш със слънчевата си лъчезарност.

— Джийвс! — ревнах. Понятие си нямам защо, тъй като не виждах с какво би могъл да помогне.

Той покорно се отзова. Досега бе наблюдавал безмълвно от покрайнините развоя на събитията с онзи непроницаем израз на препарирана жаба, който винаги си лепва, щом присъства на свободна дискусия, в която длъжността му не му позволява да се намеси. Но посърналостта ми веднага изчезна, когато блясъкът в очите му ми подсказа, че ще ни измъкне от тинята.

— Бихте ли ми разрешили да изкажа едно предложение, сър?

— Да, Джийвс?

— Мисля си, че един от моите сутрешни коктейли би донесъл някакво успокоение на господин Тротър.

Произведох гъгнещ звук като при гаргара. Усетих накъде клонеше мисълта му.

— Искаш да кажеш някое от съживителните ти, които от време на време ми приготвяш, щом главата здраво ме задени?

— Именно, сър.

— А те ще повлияят ли целебно на стомашните оплаквания на господин Тротър? — заинтересувах се аз.

— О, да, сър. Действат и пряко върху стомаха.

Това ми стигаше. Убедих се, че както винаги е tetigist-ил болното място. Извърнах се към Л. Дж. Тротър.

— Чухте ли?

— Не, не чух. Как, за бога, очаквате от мен да чувам… Възпрях го с един от привичните си властни жестове.

— Добре, тогава слушайте — рекох му. — Можете спокойно да викнете „Ура!“. Изнамерихме ви лек. Не ви трябват никакви доктори. Идете с Джийвс. Той ще ви приготви течност, след изпиването на която даже няма да си спомняте, че сте боледувал. Още докато успеете да кажете „Лемюъл Дженгулфус“, и готово!

Той погледна Джийвс с вид на бясно премислящ. Чух как леля Далия шумно ахна.

— Вярно ли е това?

— Да, сър. Мога да ви гарантирам ефикасността на питието.

Л. Дж. Тротър нададе оглушително „У-у-уф“!

— Да тръгваме тогава — рече накратко.

— Ще дойда с вас и ще ви държа за ръката — предложи услугите си леля Далия.

— Само запомнете едно — казах, когато свитата започна да се изнизва в индианска нишка. — Когато погълнете питието, ще придобиете мимолетната илюзия, че ви е поразил гръм. Не се притеснявайте. Всичко това е част от лечението. Но внимавайте много за очите. Ако ги оставите безнадзорни, току-виж изскочили от орбитите си и рикуширали в отсрещната стена.

Те напуснаха стаята, а аз останах насаме с Флорънс.