П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (6)

6

Прекарах нощта на онова място, което наричат непрогледна тъмница. Още в ранни зори ме замъкнаха пред мировия съдия на полицейското управление на Винтън Стрийт. Лепнаха ми едно доста дълго и завързано обвинение — в нападение на служител на Закона и препятстването му при осъществяване на служебния му дълг. Бях гладен като вълк и брадясал като бездомник.

За пръв път се срещах с титуляра на Винтън Стрийт. Дотогава винаги се числях към редовната клиентела на професионалния му съперник на Бошър Стрийт. Барми Фодърингей-Фипс, който се запознал с него на първи януари еди коя си година, ми бе споделил, че е човек, когото е за препоръчване да избягваш. Убедих се в правдивостта на това твърдение по абсолютно категоричен начин. Докато слушах как ченгето се занимава с описанието на баталната сцена, ми се струваше, че Барми, сравнявайки този Солон^[1] със свръхпреварено яйце, притежаващо изобилие от качества на някой висш сановник от Испанската инквизиция, по-скоро бе омекотил, отколкото преувеличил действителността.

Изобщо не ми се нравеше видът на този мазол. Държеше се пуритански и сурово. Докато се точеше разказът за събитието, лицето му започна да се вкаменява и потъмнява с непонятна за мен заплашителност. Въпросният господин постоянно ми мяташе гневни погледи през пенснето си. И за слепеца бе видно, че цялото съчувствие на публиката се изливаше към полицая, а за затворникът Гедсби оставаше ролята на мерзкия негодник в историята. У мен все повече и повече се наслагваше усещането, че именно този заключеник в мрачни простори ще отнесе дървото и ще извади небивал късмет, ако не го запратят доживот на Дяволския остров.

Но все пак, когато обвинителният акт приключи и ме попитаха дали имам да кажа нещо, сторих максималното, което бе по силите ми. Признах, че в случката, за която си бъбрехме, бях протегнал крайника си, действие, което съответно накара полицая да се завърти с бясна скорост около една от осите си, но настоях, че е било чиста случайност и без всякаква предумисъл от моя страна. Изтъкнах, че съм се почувствал леко схванат след продължителния си престой на масата и просто съм пожелал да раздвижа мускулите на краката си.

— Сам знаете как ви се иска понякога ху-у-бавичко да се поизтегнете… — допълних изложението си аз.

— Силно се изкушавам — отвърна ми песоглавецът — да ви предоставя възможността да се изтягате ху-у-бавичко на едно по-специално място.

Схванах репликата като лека закачка и избълвах голяма порция веселяшки смях, за да покажа, че чувството ми за хумор не е мръднало от мястото си. Добре ама някакъв досадник от реквизита на съдебната зала се провикна: „Тишина!“ и аз се помъчих да му обясня, че се бях запревивал от смях заради тънкото остроумие на Негова милост, но той отново ми нареди да мълча и Негова милост повторно изплува на повърхността.

— Както и да е — продължи той и нагласи пенснето си — с оглед на младостта ви ще проявя известна снизходителност.

— О, но това е глобална… — започнах.

— Точно глоба — отвърна ми ответната страна при тази надпревара на находчивостта, която сякаш знаеше предварително всички отговори — е онова, което имам предвид. Десет лири. Следващият случай.

Изплатих дълга си към Обществото и потеглих за вкъщи.

Когато пристигнах у дома, сварих Джийвс да се суети с домакинството, припечелвайки по този начин ежеседмичното си възнаграждение. Той ми хвърли въпросителен поглед и почувствах, че все пак ще се наложи да му дам някакво обяснение. Сигурно се е слисал, когато е установил, че в стаята ми няма никой и че леглото ми не е докосвано.

— Снощи влязох в известни пререкания с любимците на закона, Джийвс — поясних и открих в тона си нотки на неловкост. — И последва нещо от рода на нахлузване на белезниците.

— Нима, сър? Крайно обезпокоително — отбеляза той без да му трепне и лявата вежда дори.

— Да. На мен лично съвсем не ми допадна, но съдията, с когото тъкмо разисквахме проблема, се забавлява страхотно. Спокойно мога да кажа, че внесох малко светлинка в сивото му ежедневие. Ти знаеш ли, че тези съдии са истински професионални комедианти?

— Не, сър. Тази подробност не бе привлякла вниманието ми досега — допълни Джийвс без да му трепне и дясната вежда.

— Ръсеше забивка след забивка… и то все за моя сметка. Намирам, че преживяването е крайно неприятно, особено след като не си закусил точно с това, което всеки уважаващ себе си гастроном и джентълмен би определил като закуска. Случвало ли ти се е някога да осъмнеш в дранголника, Джийвс?

— Не, сър. В това отношение късметът ми работи доста добре.

— Необикновено изостря апетита. Затова поразшавай се, ако не възразяваш, и се залавяй веднага с тигана. Предполагам, че имаме на разположение яйца.

— Сър?

— Ще искам около петдесет, пържени… с килограм бекон. Също и препечени филийки. Допускам, че четири франзели ще ми стигнат, но навъртай се наоколо, за да ме заредиш с допълнително, ако се наложи. И не забравяй кафето — да кажем, шестнадесет канички.

— Много добре, сър.

— И след това — рекох с нотка на горчивина в гласа си — сигурно ще затърчиш към „Ганимед Младши“, за да нанесеш това опозоряващо петно срещу името ми в дневника на клуба ви.

— Страхувам се, че не разполагам с алтернатива, сър. Единадесетият член от правилника е много стриктен.

— Е, щом те принуждават, ще го направиш, няма къде да бягаш. Нямам желание да предизвиквам икономите да те завлекат на някой пуст площад и да ти насекат копчетата от портупея. Като стана дума за тоя дневник, Джийвс. Абсолютно ли си сигурен, че нищичко не фигурира на „Ч“ под Чийзрайт?

— Нищо, освен онова, което снощи изложих на вниманието ви, сър.

— Е, това няма да ми е кой знае от каква полза! — начумерих се аз. — Откровено ти признавам, Джийвс, тоя Чийзрайт започва да се превръща в явна заплаха.

— Нима, сър?

— Затова се надявах, че ще успееш да изровиш туй-онуй от дневника, та да мога да изкормя вътрешностите му. Но разбира се след като ти е невъзможно, няма да те обвинявам! Добре, а сега припкай и ми забъркай закуската!

Не бих могъл да се похваля със здравия си сън през изминалата нощ върху дъсчения одър, предоставян на клиентите на Винтън Стрийт и считан за проява на височайшо внимание от страна на Гестапото там. Затова, след като се заситих доволно с храна, се шмугнах между чаршафите. Копнеех за забрава точно като Роло Бийминстър.

Следобедните часове трябва доста да са преваляли, когато пронизителният звън на телефона ме изтръгна от безметежното ми спокойствие. Чувствайки се значително по-свеж, аз надянах халата си и се запътих към издаващия оглушителни звуци инструмент.

Беше Флорънс.

— Бърти? — изпищя направо в мозъка ми тя.

Първо подскочих, после се уверих, че земното притегляне си е все същото и стъпил на твърда почва, успях да изразя учудването си:

— Флорънс? Стори ми се спомена, че днес тръгваш за Бринкли.

— Тъкмо потеглям. Звъннах ти, за да разбера как се оправи снощи, след като си отидох.

Избълвах безрадостен смях.

— Не чак толкова приказно — отговорих. — Копоите ме окошариха.

— Какво! Но нали ми каза, че никога не позволяваш да те арестуват.

— По принцип, Флорънс, по принцип. Обаче снощи го направиха.

— Сега добре ли си? — попита тя с нотка на загриженост.

— Е, още усещам последиците от общуването си с хората на закона.

— Но защо те арестуваха?

— Дълга история. Но щом държиш да я чуеш, ще ти я предам сбито. Забелязах, че ти изгаряше от желание да си тръгнеш, и виждайки, че един копой се спусна като ловджийска хрътка подире ти, протегнах крака си, спънах го и поохладих интереса му към бясната гонитба.

— Боже небесни! — изпищя отново тя и слуховият ми орган временно бе изваден от строя.

— Стори ми се — подхванах историята след кратко затишие, — че това е най-благоразумният курс на поведение. Минутка само и той щеше да те улови за яката, а не биваше да допускаме да се случи подобно нещо. Последицата от тази навременна намеса бе, че прекарах нощта в затворническа килия, а за закуска получих изтощителна среща със съдията на полицейския съд от Винтън Стрийт. Както и да е, вече се съвземам.

— О, Бърти! — измяучи прочувствено Флорънс.

Явно трогната до дъното на душата си, тя се впусна в благодарности, а аз учтиво я посъветвах да забрави за дреболията. Сетне тя нададе внезапно хълцукане, сякаш я бяха фраснали яко точно под лъжичката.

— Винтън Стрийт ли каза?

— Точно това казах.

— О, божичко! А разбра ли кой е съдията?

— Не бих могъл да те осведомя по въпроса. Не си разменихме визитните картички. Ние, съдебните ветерани, се обръщаме към него с Ваша милост.

— Та той е чичото на Д’Арси!

Направо паднах от коня. Тази неочаквана информация доста сериозно ме стресна.

— Да не би да се шегуваш?

— Не.

— Оня, дето си падал по супата ли?

— Да. Представи си само какво би станало, ако след като вечеряхме с него снощи, тази сутрин се бях появила пред очите му на подсъдимата скамейка!

— Конфузна ситуация. Щеше да се чудиш какво да изчоплиш от мозъка си — съгласих се аз.

— Д’Арси никога нямаше да ми го прости.

— Ъ?

— Щеше да прекрати годежа ни.

Нещо тук не се връзваше. Радостни тръпки пропълзяха по гърба ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Как така какво искам да кажа?

— Как така щеше да прекрати годежа ви? Нали вече сте го отписали.

Тя изчирика звуците, които обикновено минават за ромолящ смях.

— О, не. Тази сутрин ми се обади, разкая се и се предаде. И аз му простих. От днес започва да си пуска мустак.

Усетих как ме изпълва безмерно облекчение.

— Но това е превъзходно — похвалих я аз.

Тогава тя взе да въздиша „О, Бърти“ и като я попитах какво е запъшкала това „О, Бърти“, тя ми разясни, че онова, което искала да ми внуши, било преклонението й пред кавалерството и великодушието ми.

— На пръсти се броят мъжете, които на твое място, с чувствата, които изпитваш към мен, биха постъпили по същия начин.

— Не си го слагай на сърцето! — зауспокоявах я аз.

— Дълбоко ме трогна! — продължи тя.

— Въобще го забрави! Значи годежът отново е в сила, така ли?

— Да. Затова внимавай да не се изпуснеш някъде, че съм била с теб в онази дупка.

— Разбира се, че няма — обещах аз.

— Д’Арси е толкова ревнив.

— Именно. Никога не бива да узнае.

— Никога. Ами че той ако разбере, че сега си говоря с теб по телефона, отново ще изпадне в пристъп.

Тъкмо се на каних да я успокоя със снизходителния си смях и щях да й напомня, че за това, както казва Джийвс, съществува слаба вероятност, защото откъде, по дяволите, можеше той да научи, когато погледът ми бе привлечен от обемист предмет. Извъртайки с няколко инча израстъка на раменете си, успях да осъзная, че това овално „О“ представлява издутият силует на Д’Арси Чийзрайт. Нито бях чул входният звънец да изцвърчи, нито пък го видях кога е влязъл в стаята, но установих без сянка от колебание, че въпросното лице е пред мен и отново витае страховито в дома ми като някой призрак из свърталището си.