П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (5)

5

Не знам защо се получава така, но напоследък нещо не си падам по нощните барове. Сигурно съм започнал да остарявам. Но въпреки това продължавам да поддържам членството си в около половин дузина, включително и в „Пъстрата стрида“, за която дадох указания на Джийвс да ми запази маса.

Откак се зачислих към посетителите й, старата хралупа бе преминала през доста бурно съществувание. От време на време у дома пристига учтиво известие от собствениците й, гласящо, че за сетен път е сменила името и адреса си. Веднъж, когато полицията нахлу ненадейно, бърлогата се наричаше „Трескавото сирене“, а след това се преименува в „Замръзналата граница“. След поредния внезапен набег на ченгетата за известно време се залежа средно дълбока снежна покривка и ледове сковаха фирменото знаме със странното наименование „Стреснатата скарида“. Оттам до „Пъстрата стрида“ я делеше не повече от стъпка разстояние. В щурата си младост съм прекарвал немалко приятни вечери под покривите на различните й превъплъщения. Мислех си, че ако бе съхранила нещичко от старите си форми, заведението би трябвало да е достатъчно натруфено, за да задоволи изискванията на Флорънс. Защото „Пъстрата стрида“, доколкото си спомням, страшно се гордееше със своята крещяща натруфеност. Но нали пък затова и полицаите непрекъснато й налитаха.

Отидох да взема Флорънс от апартамента й в единадесет и половина. Сварих я в мрачно настроение. Устните й бяха здраво стиснати, а очите упорито се стараеха да се вторачат в пространството с един такъв железен блясък. Несъмнено това именно бяха симптомите на състоянието след безжалостно и енергично скъсване с любимия. Докато траеше пътуването с таксито, тя мълчеше като гробница. От начина, по който крачето й непрестанно потропваше по пода на колата, подразбирах, че Стилтън изпълва до краен предел мислите й. Естествено не бих могъл да определя дали това й причиняваше душевна агония, но според мен нищо чудно да беше така. Последвах я в заведението. Като цяло бях настроен оптимистично. Струваше ми се, че с мъничко късмет бих могъл да доведа до успешен завършек задачата, която ми предстоеше — а именно, да я упоя с добре подбрани слова и да докопам някоя по-нежна струна от душата й. А за член на рода Устър това е нищо и никаква си работа.

Заехме местата си, а аз се огледах наоколо. Бях принуден да призная, че предвид самопоръчението си, биха ме устроили по-смътно осветление и по-романтичен tout ensemble^[1], ако tout ensemble е думата, която търсех. Можех спокойно да мина и без прекалено задушаващата миризма на пушена херинга, която се стелеше в помещението на талази. Но срещу всичките тези недостатъци съм задължен да изтъкна факта, че горе на подиума, където се бе разположил оркестърът, някакъв мъж с трета сливица пееше с мегафон и като всички мъже в днешно време, които пеят с мегафон, раздаваше с пълни шепи сантименталност, която със сигурност щеше да размекне дори и сърце от камък.

Странни неща се случват на тоя свят. Познавам един-двама автори на песни и намирам, че те се числят към най-жизнерадостното ядро от компанията на приятелите ми. Винаги с усмивка на уста, те са заредени с остроумни закачки и всичко е точно както си му е реда. Но седнат ли пред белия лист, никога не съумяват да избегнат песимистичните краски. Имам предвид, че изпод перото им излизат все едни такива от рода на „Тегне отново разлъка над нас, о-о-о, как сломява сърцето ми тя“ и така нататък. Проблемът, с който в момента ни занимаваше образът с мегафона, се въртеше около някакъв приятел, който обливал със сълзи възглавницата си, защото момичето, което обичал, се омъжвало на следващия ден, обаче — и ето къде бе главното или болното място — не за него. Не знам защо, но нещо явно не му харесваше. Разглеждаше положението с неоспорима разстроеност. А мегафонистът полагаше неимоверни усилия да изстиска и последната капчица от цялата трагедия.

Безспорно някои хора веднага щяха да се възползват от отявлената сладникавост, за да се впуснат незабавно в онова, което Джийвс нарича tnedias res, но аз, какъвто съм си прозорлив, знаех, че на тези неща трябва да им се даде време преди да се щурмуват. Затова първо поръчах херинги и бутилка течност, която вероятно щеше да се окаже висококачествена отрова за плъхове, след което завързах разговора с по-неутралния въпрос как върви работата по романа й. Писателите, особено когато са жени, държат да си обстойно осведомен по темата.

Флорънс отвърна, че вървял доста задоволително, но не особено бързо, защото си изпипвала прецизно текста, обмисляла продължително в промеждутъците между абзаците и не щадяла сили, за да достигне до най-точната дума, която да отрази идеята й. Както действал и Флобер, допълни тя, и аз отбелязах, че според мен се е ориентирала в правилна посока.

— Тези методи — казах с нужното самочувствие — са повече или по-малко същите, каквито и аз самият използвах, когато написах онова си творение за „Будоарът“.

Загатвах за седмичното списание, предназначено за представителките на нежния пол — „Будоарът на милейди“, на което любезен и всеобичан собственик или по-скоро собственичка бе любимата ми леля Далия. За огромно раздразнение на чичо Том, съпругът й, от когото се очакваше да покрива разходите, тя продължава да го списва вече цели три години. По нейно настояване и аз веднъж дадох своята лепта с една статия или „материал“, както му викаме ние журналистите, касаещо „Какво носи добре облеченият мъж“.

— Значи утре отпрашваш за Бринкли — продължих аз. — Ще ти хареса. Има да се радваш на свеж въздух, на почва от едрозърнест пясък, на кухнята на Анатол и на какво ли не още.

— Да — съгласи се Флорънс. — А не ще и дума, че ще е прекрасно да се срещна и с Дафне Долорес Морхед.

Името бе съвсем ново за мен.

— Дафне Долорес Морхед? — заинтересувах се веднага аз. Сами разбирате, че ние Устърови сме хора не само с остър като бръснач ум, но и доста любопитни.

— Писателката. И тя ще дойде там. Толкова се възхищавам от произведенията й. Между другото, разбрах, че „Будоарът“ ще помества на части неин роман.

— Така ли? — възкликнах заинтригуван. На човек винаги му е драго да подочуе едно или друго за подвизите на събратята си писатели.

— Сигурно е струвало цяло състояние на леля ти. Дафне Долорес Морхед е ужасно скъпо платена. Не мога да си спомня точно колко получава за хиляда думи, но при всички случаи сумата е баснословна.

— Значи старото парцалче процъфтява — зарадвах се искрено аз.

— Вероятно.

Този път думите й прозвучаха апатично. Явно вече бе изгубила интерес към „Будоарът на милейди“. И за миг не се усъмних, че мислите й отново отлетяха към Стилтън.

Флорънс хвърли унил поглед из заведението. То бе започнало да се запълва, а дансингът бе задръстен с безобразни физиономии и от двата пола.

— Какви кошмарни хора! — ужаси се тя. — Трябва да призная, изумена съм, че въобще познаваш такива места, Бърти. И останалите посетители ли са толкова грозни?

Прецених внимателно въпроса.

— Е, някои са по-свестни, други по-западнали. По мое мнение се движат около средната линия. Не отричам, че е кичозно, но ти сама пожела нещо такова.

— О, не че се оплаквам. Ще ми свърши работа за някои моменти от разказа. Това място е точно като онова, в което си представях, че Роло отива онази нощ.

— Роло? — попитах изненадан.

— Героят от романа ми. Роло Бийминстър — поясни Флорънс.

— Ясно. Да, разбира се. За да се отдаде на пиянство — предположих — не ще и дума.

— Той е обезумял. Отчаян е. Разбираш ли, загубил е момичето, което обича.

— Я виж ти! — възкликнах. — Разкажи ми още!

Откликнах с жар и енергичност, защото каквото и да говорите за Бъртрам Устър, не бихте могли да кажете, че не е способен да улови нишката, щом тя му се мерне. Подхвърлете му дори само крайчеца и оставете на него останалото. В този момент херингата и пиенето пристигнаха и аз се подкрепих с хапка от първото и глътка от второто. На вкус биеше към брилянтин.

— Непонятно защо, но ме заинтригува — рекох. — Значи той тъкмо е изгубил възлюбената си?

— Тя му заявила, че не желае никога вече да го види или да му проговори.

— Брей, брей! — зачудих се аз. — Това винаги е непосилен удар за един мъж.

— И ето че той отива в този долнопробен нощен бар… Опитва се да забрави.

— Бас държа, че не успява.

— Не, всичко е безполезно. Той се оглежда наоколо, взира се в блясъка и крещящата безвкусица и осъзнава колко фалшиво и пошло е всичко. Струва ми се, че оня сервитьор… ей там… мога да го използвам за сцената в бара. Оня с воднистите очи и пъпката на носа — обясни тя, докато бясно дращеше на гърба на сметката.

Аз се подкрепих с яка глътка от бълвоча, който изпълваше бутилката, и се приготвих да я обработвам.

— Мъжете винаги правят голяма грешка — започнах да раздавам мъдростта си като видял и препатил мъж, преливащ от съчувствие, — когато направят така, че да изгубят любимите си, а същото важи и за момичетата, които напущат своите момчета. Не знам какво е личното ти мнение, но специално аз намирам, че е доста глупаво да натириш мечтания принц по обратния път заради някакво дребно сдърпване. Вечният ми съвет е — целунете се и си простете. Тази вечер видях Стилтън в Търтеите — изтърсих най-накрая, стигайки до същественото.

Флорънс се скова и сдържано боцна от херингата. Гласът й, когато звуковата пратка успя да се промуши през гърлото й, вледеняваше с мразовитостта си и стържеше на метал.

— Нима? — повдигна красивата си вежда тя.

— Той беше обезумял — допълних аз.

— Нима? — повдигна и другата си вежда Флорънс.

— Безразсъдно. Отчаяно. Знаеш ли, Стилтън огледа пушилнята в Търтеите и аз усетих как осъзнава колко фалшива и пошла е тази дупка.

— Нима?

Е, сигурно ако в този момент някой бе цъфнал до мен и ми бе казал: „Здрасти, Устър, как е, върви ли? Има ли напредък?“ щях да се принудя да му отговоря отрицателно. „Не осезаемо, Уилкинсън“ — или Банкс, или Смит, или Нечбул-Хюгъсен, или каквото и име да бях произнесъл.

У мен се зароди неприятното чувство, че съм застанал пред непробиваема стена. Тъй или иначе продължих да упорствам.

— Да, доста се беше развилнял. Остави ме с впечатлението, че малко му трябваше да се грабне и да хукне през глава към Скалистите планини, за да изпозастреля всичките мечки гризли. А това не навява приятни размисли.

— На някой, който обича мечките гризли, ли имаш предвид?

— В главата ми се въртеше някой, който обича Стилтън.

— Не съм между тях — студено ме отряза тя.

— Нима? Ами ако се зачисли към някой взвод на Чуждестранния легион? — започнах да кова отново желязото аз.

— Тогава Легионът ще се ползва с безкрайното ми състрадание — веднага ми отвърна Флорънс.

— Нали не би искала да си го представиш как се бъхти по горещия пясък без никакъв бар пред очите му, а берберите или както им викат там да го обсаждат от всички посоки.

— Напротив! Ако само видех някой бербер, който държи на мушка Д’Арси Чийзрайт, веднага щях да му стана оръженосец и да го насърчавам с боен ентусиазъм.

Отново изпитах странното усещане, че тъпчех на едно място. Забелязах, че лицето й бе студено и безизразно като херингата ми, която през времетраенето на този разговор естествено бях занемарил. Сега започвах да осъзнавам как трябва да са се чувствали онези приятелчета от Светото писание след сеанса си с глухата пепелянка^[2]. Не мога да възпроизведа всички подробности, макар че в частното училище веднъж спечелих награда за Познаване на Библията. Ясно си спомням обаче, че те видели голям зор, докато се мъчели да я прикоткат и размекнат. Най-накрая капнали от изтощение, но без да отбележат успех. Вече бях сигурен — при разговорите с пепелянките често се случват подобни неща.

— Познаваш ли Хоръс Пендълбъри-Девънпорт? — попитах я след въздълго мълчание, през което всеки един от нас се боричкаше с херинговите си противници.

— Мъжът, който се ожени за Валери Туисълтън?

— Същият. Предишният шампион по мятане на стрелички на Клуба на Търтеите — отговорих бързо и мъчително преглътнах.

— Виждала съм го. В каква връзка го намесваш?

— Защото неговата история сочи поуката и илюстрира казаното. По време на годежа двамата с Валери се скараха, като калибърът на раздора беше сходен с този между вас със Стилтън. За една бройка да се разделят.

Флорънс ме вкочани с мразовития си поглед.

— Нужно ли е да говорим за господин Чийзрайт? — изсъска тя или пък така ми се стори.

— За мен той е централната тема на вечерта — поясних спокойно.

— Но за мен не е. И смятам да си тръгвам — отряза ме отново тя.

— О, не още. Държа да ти разправя за Хоръс и Валери. Та те значи се сдърпали жестоко и щели, както ти казах, да си останат разделени завинаги, ако не ги сдобрила някаква жена, която изглеждала така, по думите на Хоръс, сякаш развъждала кокершпаньоли. Разказала им сърцераздирателна история, която разтопила сърцата им. Доверила им, че някога обичала някакъв мъж, но се спречкали за някаква глупост. Тогава той се врътнал и заминал за федерацията на малайските държави, където се венчал за вдовицата на каучуков плантатор. Оттогава нататък всяка година получавала у дома си скромно букетче от бели теменужки, обвито в къс хартия с думите: „А можеше да бъде…“. Нали не искаш това да сполети и вас със Стилтън?

— Напротив! Много бих се радвала! — изстреля думите си Флорънс. Стори ми се, че през цялото време, докато говорех, херингата е подскачала в гърлото й като току-що хваната.

— И въобще не чувстваш да те пробождат остри болки в сърцето, като си представиш, че в същата тази минута той може би обикаля корабните агенции и прави запитвания за рейсове до Малайските държави? — продължавах да недоумявам аз.

— Те са затворени в този нощен час, Бърти.

— Е, тогава веднага щом ги отворят сутринта — не се давах аз.

Флорънс остави внимателно ножа и вилицата си и ме изгледа странно.

— Върти, ти наистина си необикновен — рече ми тя.

— Ъ? Какво искаш да кажеш с това „необикновен“?

— Всичките тези нелепости, дето ми ги наговори, опитвайки се да ни сдобриш с Д’Арси. Не че не ти се възхищавам заради това. Дори намирам, че е рядко прекрасно от твоя страна. А и всички точно това разправят — мозъкът ти е като на женски паун, но душата ти прелива от доброта и щедрост.

Е, тук вече бях затруднен от обстоятелството, че след като не бях виждал женски паун, ми бе невъзможно да преценя количеството интелект, което тези птици притежават. Но Флорънс май говореше за тях така, като че ли им липсва сивото вещество, Тъкмо се наканих да я попитам кой точно се крие под „всички“, когато тя наново подхвана.

— Бърти, признай си, че сам искаш да се ожениш за мен!

Наложи се да се изжабуркам с допълнителна глътка от съдържанието на бутилката преди да мога да проговоря. Тази жена отново ме закла. Бях в клинч, а Флорънс ми бе подхвърлила един от онези дяволски хързулващи въпроси.

— Естествено! — из цвилих, тъй като бях решен да увенчая с успешни завоевания вечерта. — Разбира се! Че кой не би искал!

— И въпреки това ти…

Флорънс не успя да стигне по-далеч от думата „ти“, понеже точно в този критичен момент, с внезапността, която характеризира всички подобни случаи, в заведението нахълта полицията. Оркестърът остави нотите да увиснат във въздуха. В цялото помещение изведнъж се възцари тишина. Мъжаги с квадратни челюсти изпъплиха по подовата настилка. Един от тях, който изглежда действаше като капитан на отбора, се изтъпанчи в центъра и с тръбен глас избумтя всички да останат по местата си. Спомням си как се зарадвах, че всичко се подреди тъй добре във времето — имам предвид, че настана бъркотията и то в момента, когато разговорът се обърна в неприятна за мен посока и заплашваше да се изпълни с неловкост и смущение.

Тежки думи за лондонската полиция са се изливали в ушите ми — особено от устата на Катсмийт Потър-Пърбрайт и останалите хубавци сутринта след ежегодното състезание с лодки между Оксфорд и Кеймбридж. Обаче, ако съди човек справедливо, трябва да отчете, че съществуват случаи, когато те демонстрират такт от най-висока класа.

Разбира се не се паникьосах. Имал съм поне милион подобни преживявания и, както беше изразът, знаех им цаката. След като установих, че гостенката ми доста сполучливо имитира държането на котка върху нажежена ламарина, побързах да разсея тревогата й.

— Няма защо да се паникьосваш — рекох й. — Няма място за сълзи, за плач или за кършене на пръсти — допълних, прибягвайки до едно от дълбокомислените слова на Джийвс, които случайно си спомних. — Всичко си върви нормално.

Но няма ли да ни арестуват?

Засмях се безгрижно. Ех, тези новаци!

— Абсурд! Няма и следа от опасност.

— Но ти откъде знаеш?

— Аз съм врял и кипял в тези работи. Слушай каква е накратко процедурата. Събират ни накуп, и ние, съблюдавайки надлежния ред, се отправяме към полицейското управление, возени от обикновени закрити коли. Там ни пускат в чакалнята и ние си съобщаваме имената и адресите, като си позволяваме известна волност що се отнася до подробностите. Аз например обикновено се назовавам Ефрейм Гедсби от рода Настуртиумс, Джюбилей Роуд, община Стрийтъм. Понятие си нямам защо. Просто прищявка. Ти, ако ми позволиш да те напътя, по-добре бъди Матилда Бот от номер 365 на авеню Чърчил, Ийст Дълуич. След като претупаме тези формалности, сме свободни да си ходим, и оставяме собственикът на дупката да посрещне страховитото правосъдие.

Но Флорънс най-безразсъдно отказа да приеме утехата ми. Приликата с котката върху нажежената ламарина още повече се засили. И макар че образът с тръбния глас изрично я инструктира да си остане на място, тя се стрелна отвесно, сякаш я бе боцнало остро шило на онова нежно позакръглено място.

— Сигурна съм, че не това ще стане — изпищя тя.

— Това ще стане, освен ако не са променили правилата на играта — опитах се отново да я успокоя.

— Ще те призоват пред съда.

— Не, не.

— Така или иначе няма да рискувам. Лека нощ.

И със светкавична бързина Флорънс се втурна към служебния вход, чиято врата се намираше недалеч от мястото, където бяхме седнали. В същия момент полицай, инсталиран наблизо и лаещ като хрътка, се метна в гонитбата по горещата следа.

Дали в тази минута действах както повеляваше здравият разум, е въпрос, на който никога не можах да си отговоря. Понякога ми се струва, че отговорът е положителен, отчитайки, че един истински кавалер на мое място би сторил същото. Понякога, обаче, не мисля така. Накратко, когато жандармът наближи в бесен галоп, случайно протегнах крака си и му послужих за трамплин. Той направи най-страхотното мятане в живота си. Флорънс изчезна, а бранителят на обществения ред, след като разплете левия си ботуш от дясното си ухо, с което бяха стигнали мимолетно съприкосновение, се изправи и ме извести, че съм задържан.

И защото едновременно с това той ме награби за врата с едната си ръка, а с другата задърпа яростно задната част на панталоните ми, не виждах причина да се усъмня в твърдението на честния човечец.