П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (2)

2

Не зная дали някога сте изпитвали същото, но лично аз винаги съм откривал, че самото присъствие на определени люде ме кара да се чувствам неловко, с неистови напъни да произвеждам нервен смях, непрекъснато да оправям вратовръзката си и от притеснение да се чудя къде да дяна нозете си. Сър Родърик Глосъп — видният доктор на всички откачалки, бе един от тях, докато по случайно стечение на обстоятелствата не успях да проникна през смразяващия екстериор и да съзра по-благата и нежна страна от природата му. Друг от тази колекция е точно този Дж. Д’Арси Чийзрайт, или казано по друг начин — Стилтън. Ако сварите Бъртрам Устър изправен срещу него насаме, няма да го улучите в най-зашеметяващото му проявление.

Отчитайки, че двамата с него се знаем, както се казва, откакто се помним, понеже деляхме несгодите на школото и в Итън, и в Оксфорд, би трябвало да сме, струва ми се, като Дамон^[1] и как му беше името на другия. Но ние не бяхме. Никак даже. Обикновено в разговори го упоменавам като „онова говедо Стилтън“. Той пък на свой ред, както са ме информирали проверени и сигурни източници, не си прави труда да скрива удивлението си, че продължавам да съм от по-слънчевата страна на стените на институцията за олигофрени или друго сходно заведение. Щом се срещнем, наоколо неизбежно витае известна скованост, или както Джийвс би го нарекъл „несъвършено сливане на душите“.

Една от причините за това, струва ми се, е че Стилтън преди беше полицай. Той се зачисли към полицията веднага щом изкласи от Оксфорд с мечтата да се издигне до върховете и стабилните постове в Скотланд Ярд. Нещо, което откривате, че масово се практикува от познатите ви в днешно време. Вярно, Стилтън сдаде палката и свирката си не много дълго след това, защото чичо му настояваше да поеме по друг път в живота. Но тия ченгета, дори когато са вече напуснали, никога не се отърсват от маниера си — „Къде беше през нощта на петнадесети юни?“, ще те попита уж между другото, а очите и ушите му ей такива. Затова той рядко пропуска, когато пътеките ни случайно се засекат, да не ме накара да се чувствам като някой плъх от подземния престъпен свят, задържан за разпит на основание скорошна ненадейна полицейска проверка.

Добавете и довода, че чичо му си вади хляба като съдия в едно от полицейските съдилища в Лондон, и ще разберете защо се старая да го избягвам, доколкото ми е възможно, и горещо копнея да е в друга компания. Всяко същество със здрав разум потръпва при мисълта, че могат да го затворят натясно с бивш копой, в чиито жили тече съдийска кръв.

Недоумявах с каква цел Стилтън нарушава усамотението ми по такъв безцеремонен начин. Друга подробност, която ме озадачаваше, бе въпросът защо веднъж нарушил спокойствието ми, стоеше и се взираше в мен сурово и някак твърде критично. Сякаш съзерцаването на моя образ го бе разтърсило из основи и бе осквернило най-възвишените му чувства. Със същия успех можех да бъда някоя отрепка, която Стилтън бе сгащил в момент на пробутване на две-три унции кокаин на друга отрепка.

— Хей! — избумтя той.

Това само по себе си би трябвало да подскаже на някой интелигентен зрител, ако имаше такъв, че гостът ми е прекарал известно време в редовете на полицията. Едно от първите неща, на които учат новобранците там, е да прогърмяват това отвратително „Хей!“.

— Тъй си и мислех — продължи той, свъсил вежди. — Наливаш се с коктейли, тъй значи?

При нормални условия след тази реплика несъмнено щях да се изсмея нервно, да опипам вратовръзката си и да попристъпя смутено от крак на крак. Обаче с два от специалните коктейла на Джийвс, вече разграждащи се сред стомашните ми сокове, но все още упражняващи върху духа ми мощната си омая, не само че запазих неустрашимостта си, но и го клъвнах с неподозирана язвителност. С една дума го поставих на място.

— Трудно ми е да проследя мисълта ви, полицай — отговорих невъзмутимо. — Поправете ме, ако греша, но струва ми се, това е часът, когато за един английски джентълмен е съвсем обичайно да се освежи с малко питие. Ще ми правите ли компания?

Устата му се присви. Гледката бе крайно неприятна. Тези ченгета са достатъчно противни, даже когато си държат устните в статукво.

— Не, няма — отвърна той троснато и свадливо. — АЗ не смятам да тровя организма си. Толкова ли нехаеш за вредите, които причиняват тези боклуци на очите и самообладанието ти? Как очакваш да постигнеш точни попадения, след като упорито продължаваш да притъпяваш реакциите си с алкохол? Това си е направо грехота!

Сега вече ми светна. Той се горещеше така заради състезанието по мятане на стрелички.

Годишното мятане на стрелички е едно от знаменателните събития в живота на Клуба на Търтеите. То с неизменен успех разбужда спортните инстинкти на членовете и ги принуждава да се стичат на гъсти тълпи, за да закупуват билети — по десет шилинга парчето. В резултат сумата във фонда винаги е колосална. Този път името ми бе изтеглено от Стилтън и тъй като Хоръс Пендълбъри-Девънпорт, миналогодишният победител, взе, че се ожени и по настояване на жена си се отказа от членството си, масово се предвиждаше, че този път победата ще грабна аз — миналогодишният подгласник. „Устър — разнасяше се от уста на уста — е най-смъртоносният снайпер. Да знаете само как мята стрелите!“

Затова бе естествено Стилтън да сметне, че за да върви всичко по мед и масло и да обере чрез мен джакпота от петдесет и шест лири и десет шилинга, мисията на живота му е да се потруди да се задържа на върха на формата си. Откак бе погледнал билета си, установявайки, че върху него е изписано името „Устър“, и бе узнал, че съм най-новият фаворит на турнира, отношението му към моята персона прие други форми. То наподобяваше онова на служител в изправителен дом, комуто са наредили да държи под око по-опасен от обичайното предприемчив малолетен нарушител. Та Стилтън започна изневиделица да изниква до мен в клуба, настървено да души чашата ми и да ми отправя назидателни погледи, съчетани със свистящо поемане на въздух. И ето че сега вършеше същото в собствения ми дом. Да бяха рекли да ме натикат в юношеското костюмче, да ми пуснат къдрици и да поставят гувернантка със зорък поглед неотлъчно да бди и наблюдава като сатанински ястреб всяко мое действие, пак нямаше да се чувствам толкова зле.

Тъкмо се канех да му поясня колко силно ненавиждам да ме следи по този начин, когато той продължи:

— Дойдох, за да поговоря сериозно с теб, Устър — рече и се замръщи възможно най-отблъскващо. — Потресен съм от немарливото, лекомислено отношение, което проявяваш към състезанието по мятане на стрелички. Явно не си се погрижил да вземеш дори най-елементарните предпазни мерки, за да си осигуриш победа на славния ден. Пак повтаряш старата си песен. Прекалена самоувереност. Всичките ония тъпаци ти наливат в главата, че няма начин да не спечелиш, а ти попиваш приказките им като дяволските си коктейли. Добре, обаче аз ти заявявам, че си живуркаш в мехур, който скоро ще се спраска с гръм и трясък. Днес следобед се отбих в Търтеите. Фреди Уиджън се упражняваше на мишената и слиса всички зрители с изпълнение, от което направо дъхът ти може да секне. Точността му бе феноменална.

Махнах с ръка и разтърсих глава. Всъщност спокойно може да се каже, че се наежих. Този господин бе наранил самолюбието ми.

— Пфу! — изрекох, демонстрирайки презрението си.

— Ъ?

— Казах „Пфу!“. Касаеше Фр. Уиджън. Отдавна ми е позната играта му. Наперена и грабваща погледите, но й липсва сила, за да се закрепи задълго. Ще го стрия по-ситно от праха под колелата на колесницата ми.

— Ти си мислиш така. И както ти казах по-рано, това е резултат на прекаленото ти самочувствие. Запомни го от мен — Фреди е крайно опасен съперник. Успях да узная, че в продължение на седмици вече спазва строг режим и тренира. Отказал е пушенето и всяка сутрин си взема студена вана. Ти тази сутрин взе ли си студена вана?

— Не, разбира се. За какво смяташ, че служи кранът на горещата вода?

— А правиш ли шведски упражнения преди закуска? — продължи да ми досажда навлекът му с навлек.

— Дори не бих сънувал подобни дивотии — отговорих спокойно. — Смятам, че трябва да си ги оставим на шведите.

— Не — с горчивина заключи Стилтън. — Единственото, което правиш, е да буйстваш, да гуляйджийстваш и да хайманосваш. Докладваха ми, че снощи си бил на онова събиране на Катсмийт Потър-Пърбрайт. Вероятно си се добрал до вкъщи с безумни гърчове към три сутринта, вдигайки половината квартал на крак с пиянските си крясъци.

Надменно извих веждите си. Тази полицейска инквизиция започваше да става непоносима.

— Едва ли бихте очаквали от мен, господин полицай — студено му заговорих, — да не почета с присъствието си прощалната вечеря на приятел от детинство, който заминава за Холивуд след ден-два и може да се окаже с години отлъчен от цивилизацията. Катсмийт щеше да се наскърби до дъното на душата си, ако бях кръшнал. И за ваше сведение, не се прибрах в три сутринта. Беше само два и половина.

— Пи ли нещо?

— Една-едничка безобидна глътчица.

— Пуши ли?

— Една-едничка безобидна пуричка.

— Не ти вярвам. Обзалагам се, ако изобщо истината някога излезе наяве — мрачно рече Стилтън, засилвайки страховитостта на мръщенето си, — че си се принизил до нивото на дивите зверове в гората. Обзалагам се, че си вилнял и пиянствал като невидял моряк в марсилско бистро. А от факта, че и в настоящия момент около врата ти се вие бяла вратовръзка и бяла жилетка е опасала противния ти стомах, си вадя заключение, че скоро възнамеряваш да потеглиш към някоя друга безпаметна оргия.

Изсмях се с един от тихите си смехове. Изборът му на думи действително ме развесели.

— Оргия, а? Ще водя на вечеря някакви приятели на леля ми Далия и тя строго ме предупреди да не близвам алкохол, понеже гостите били въздържатели. Така че когато стопанинът на заведението напълни каната, то ще е с лимонада, ечемична вода или най-вероятно лимонов сок. Толкова за безпаметните ти оргии!

Това, както и очаквах, уталожи хапливостта му, ако хапливост е думата, която търся. Той не стана мил и сърдечен, защото не би и могъл, но поне опита, доколкото му позволяваха силите. Почти се усмихна.

— Превъзходно — грейна говедото му с говедо. — Превъзходно. Крайно задоволително.

— Радвам се, че си удовлетворен. Е, желая ти приятна вечер.

— Въздържатели, значи? Да, това е прекрасно. Но гледай да избягваш тежките храни и сосове и на всяка цена да си легнеш раничко. Какво каза, че не чух?

— Пожелах ти лека нощ. Несъмнено искаш да си ходиш вече.

— Още не съм тръгнал да си вървя — успокои ме Стилтън, ако „успокои“ е точната дума, и хвърли злобен поглед към часовника си. — Защо, по дяволите, жените винаги закъсняват? — раздразнително се запита той. — Трябваше отдавна да е тук. Хиляда пъти й повторих, че ако има нещо, което вбесява чичо Джо, това е да го карат да чака преди да започне супата си.

Въвеждането на женския мотив ме обърка.

— Коя е тя?

— Флорънс. Имаме среща тук. Ще вечеряме с чичо ми.

— О, разбирам. Тъй, тъй. И Флорънс след малко ще дойде, казваш? Чудесно, чудесно, чудесно!

Изрецитирах го с прилична доза ентусиазъм и въодушевление, мъчейки се да влея жизнерадостна нотка в думите си и моментално ми се прищя да не се бях престаравал чак толкова. Защото той се разтрепера като страдащ от парализа и ме прониза с яростен поглед. Усетих, че съм засегнал парлива тема. Заформяше се една страшно деликатна ситуация.

Едно от затрудненията, които препятстват цъфтежа на щастлива дружба между Д’Арси Чийзрайт и моя милост, представлява обстоятелството, че неотдавна, за мое нещастие, се набърках без да искам в романтичния му живот. Разгневена от някаква необмислена негова забележка за съвременната прогресивна мисъл, понеже съвременната прогресивна мисъл на практика й се явяваше едва ли не първа дружка, Флорънс би шута на говедото Стилтън. Сетне — макар аз да бях твърдо против, но тя май горещо го желаеше — се сгоди за мен. Това доведе Стилтън — мъж с вулканичен темперамент — дотам, че изяви желание да ме разкъса крайник по крайник и да изиграе кръшни танци върху останките ми. Бе запланувал да разбие лицето ми като омлет и да ме размаже из целия западен квартал на аристократичен Лондон.

За щастие, преди събитията да достигнат до този ужасяващ финал, любовта отново се хвана на работа. Като последица моята кандидатура бе отклонена и опасността се размина. Въпросният господин обаче така и не успя да превъзмогне този стресов епизод. Оттогава зеленоокото чудовище на ревността току наднича иззад рамото му, готово само при щракване с пръсти да се хвърли в свиреп бой. Колкото до Стилтън, той упорито ми бе лепнал етикета на усойница в тревата, тоест на скрит враг, който няма да е излишно да бъде поставен под засилено наблюдение.

Затова, въпреки че се обезпокоих, не се изненадах, когато ме наниза на свирепия си поглед и изгъгна с гърлено ръмжене сякаш бе бенгалски тигър, зъбещ се на кулито^[2], подхвърлен му за закуска:

— Какво искаш да кажеш с това „чудесно“? Толкова ли те гори отвътре да се видиш с нея?

Осъзнах, че положението изисква немалко такт.

— Не че точно ме гори — рекох почти ласкателно. — Думата е прекалено силна. Просто държа да чуя мнението й за мустака, който си пуснах. Тя е момиче с вкус и аз съм готов безрезервно да приема присъдата й. Малко преди ти да пристигнеш, Джийвс подложи растителния ми питомник на унищожителна критика и здравата ме пораздруса. Между другото, как го намираш ти самият?

— Според мен е пълна отврат.

— Отврат?

— Гнус. Изглеждаш като някой от лигавата паплач, дето се размята по ревютата. Но какво каза? Че Джийвс не го одобрява?

— Поне такова бе впечатлението, което създаде.

— А, значи ще се наложи да го обръснеш. И слава богу!

Вцепених се. Дълбоко негодувам срещу становището, поддържано масово от кръга на познатите ми, че съм просто някаква си безволева марионетка в къщата, която механично се кланя на повелите на Джийвс. Като куклите, дето пеят само „Да“ и нищо повече.

— Ще го обръснат само през трупа ми! Ще си остане където си е, пуснал здрави корени в почвата. Много му здраве на Джийвс, ако мога да прибягна до израза.

Говедото Стилтън сви рамене.

— Е, в края на краищата, твоя си работа. След като нямаш нищо против да се правиш на чучело…

Вцепеняването премина във вкаменяване.

— Чучело ли каза?

— Точно чучело казах.

— О, така ли? — язвително го жилнах аз и твърде голяма бе вероятността, ако не бяха ни прекъснали, разгорещените реплики да лумнат в огнена свада. Понеже аз все още бях под стимулиращото въздействие на онези специалитети и въобще не бях настроен да търпя нахални отговори. Но преди да успея да му заявя, че е тъпоглаво бичме, неспособно да разпознае рядкото и красивото, даже да му го тикнат пред очите, звънецът на вратата наново прокънтя и Джийвс съобщи за пристигналата Флорънс.