П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (9)

9

Следващият ден вече клонеше към своя завършек, когато след приятно пътуване през свежата природа умело насочих двуместния си автомобил към портите на Бринкли Корт и заприпках да известя домакинята, че вече съм налице. Открих я в бърлогата й, докато се отморяваше с чаша чай и Агата Кристи. Когато й се представих, тя хвърли набързо поглед към мустака ми, но освен че се постресна — все едно бе нимфа, изненадана докато се къпе, и промърмори нещо от рода на „Това ли било лицето, накарало хиляди часовници да замрат?“ — не направи никакъв коментар. Останах с впечатлението, че си пести енергията за по-нататък.

— Привет, скъпо влечуго — поздрави ме тя. — Довлече се значи, тъй ли?

— Довлякох се — потвърдих — с коси, сплетени на плитка и спретнат до последното закопчано копченце. И с много сърдечни приветствия към теб, стара ми родственице!

— Подобни и към теб, глупачето ми. Предполагам, че забрави да ми донесеш огърлицата?

— Далеч си от истината. Ето я тук. Тази огърлица не е ли е същата, която чичо Том ти подари за Коледа? — полюбопитствах аз.

— Точно така, изродчето ми. На Том му харесва да си я слагам на вечеря.

— На кой не би му харесало? — любезно й отговорих. Подадох й я и се почерпих с препечена филийка, намазана с масло. — Е, хубаво е да се завърнеш отново в старата къщурка. Сигурно съм настанен в обичайната си стая? А как върви животът в и около Бринкли Корт? Анатол добре ли е?

— Никога не е бил по-добре.

— Изглеждаш ми доста напушена. Да не си намислила някоя дяволия?

— О, чудесно съм си аз — отговори ми тя и някакви дяволити пламъчета заиграха в очите й.

— А чичо Том?

След моя благ въпрос, като че облак помрачи светналото й лице.

— Том все още се чумери, клетото ми дърто мъжленце.

— Заради Пърси може би? — предположих веднага.

— Позна.

— Да разбирам ли от това, че няма промяна в меланхолията на този Гориндж?

— Естествено че няма. Откакто Флорънс пристигна, той е по-зле от всякога. Том потръпва всеки път, когато го погледне — особено по време на обед и вечеря. Твърди, че страданието, което Пърси му причинява, бутайки настрана недокоснати вълшебствата на Анатол, кара кръвта да нахлува в главата му, а това довеждало до лошо храносмилане. Нали знаеш какъв чувствителен стомах има.

Потупах лапичката й.

— Не унивай — посъветвах я. — Ще разведря Пърси. Оная нощ Фреди Уиджън ми показа един номер с две коркови тапи и малко канап. Този номер е в състояние да извика усмивка и върху най-измъченото лице. Момчетата в Търтеите се кикотиха до припадък. Надявам се, че ще успееш да ме снабдиш с две-три коркови тапи.

— С двадесет дори.

— Добре, скъпа ми родственице — и с отмерено движение на ръката взех малко сладкиш с розова глазура отгоре му. — Толкова за Пърси. А как са другите от личния състав? Навърта ли се наоколо някой друг освен Тротъровата шайка и Флорънс?

— Не още. Том спомена за някой си лорд Сидкъп. Щял да се весне утре за вечеря на път за солените бани на Дройтуич. Познаваш ли го?

— За пръв път го чувам.

— Том се запознал с него в Лондон. Очевидно е страшно запален по стари сребърни изделия, защото Том държи да му покаже колекцията си.

Кимнах. Знаех, че този ми чичо бе направо вманиачен в колекционирането на старо сребро. Покоите му едновременно в Бринкли Корт и в къщата му на Чарлс Стрийт са наблъскани с предмети, с които не бих допуснал да ме сбарат насаме даже като проснат труп в улична канавка.

— Вероятно тоя Сидкъп ще излезе специалист по художествени ценности — предположих и си заплюх едно очарователно сладкишче със синя глазура.

— Нещо такова.

— Е, свят голям, хора всякакви.

— Утре към нас ще се присъедини също и изгората Чийзрайт, а вдругиден и Дафне Долорес Морхед. Тя е писателка.

— Знам. Флорънс ми разправяше за нея. Доколкото разбрах, си купила неин роман и го издаваш на части.

Хапчицата бе вълшебна.

— Да. Прецених, че ще е далновиден ход да поръся мината.

Това последното нещо не успях да го проумея. Тя ми изглеждаше като леля, която ми говори с гатанки.

— Как така да поръсиш мината? — казах аз и преглътнах внимателно. — Каква мина? За пръв път чувам да приказваш за разни мини.

Мисля, че ако устата й не беше пълна с препечен хляб с масло, щеше да зацъка с език, защото веднага щом разчисти звуковия си проход с енергично поглъщане, ми заговори нетърпеливо, сякаш мудната ми възприемчивост я изнервяше до краен предел.

— Ти наистина си безгранично невежо говедо, Бърти. Та нима никога не си чувал за поръсване на мини? Това си е всепризната методика в бизнес-средите. Когато си собственик на калпава мина и искаш да я пробуташ на някой будала, поръсваш я с една-две унции злато отгоре и викаш будалата да дойде и да прегледа стоката. Той се запрята, вижда златото, убеждава се, че тъкмо това е търсил и посяга към чековата си книжка. Действах на същия принцип.

Продължавах да си блъскам главата в недоумение и когато й го признах, този път вече наистина зацъка с език.

— Толкова ли не можеш да загрееш, тъпачето ми? Купих романа с продължение, за да придам по-привлекателен вид на списанието за Тротър. Той ще зърне обявлението, че в най-скоро време следва опус с Дафне Морхед и страхотно ще се впечатли. „Брей!“ ще си рече. „Дафне Долорес Морхед, Брей! «Будоарът на милейди» трябва да се харчи като топъл хляб!“

— Добре, но тия образи не държат ли да прегледат счетоводните бумаги с приходите и разходите преди да се произнесат окончателно?

— Не и ако се гощават с кухнята на Анатол за седмица, че и за по-дълго. Нали затова го поканих тук.

Осъзнах какво има предвид и доводите й ми се видяха доста разумни. В обедите и вечерите на Анатол има нещо, което направо ви разтапя и пресича трезвата ви преценка. След като през цялото време досега Л. Дж. Тротър се бе засищал с вълшебствата на Анатол, предположих, че вече се носи на розов облак и жадува да дарява с добри дела ближните си наляво и надясно, вземайки пример от бойскаутите. А ако удължи лечението с няколко дни, току-виж я замолил като лична услуга да приеме двойния размер на исканата от нея сума.

— Невероятно хитро — похвалих я аз. — Да, мисля, че си налучкала верния подход. Да не би Анатол да е поднасял своето Rognons aux Montagues!

— Да, а също и Selle d’Agneau aux laitues a la Grecque.

— Стара ми родственице — зарадвах се аз, — в такъв случай бих казал, че работата ти е в кърпа вързана. Остава ни само да се почерпим след края на представлението. Но ето че възниква въпрос, който ме хвърля в тъч. Флорънс ми спомена, че Ла Морхед била голяма скъпчийка и трябвало да я засилят с дъжд от кесийки със злато преди да склони да се подпише върху договора. Вярно ли е?

— Съвсем вярно.

— Тогава как, по дяволите — възкликнах, разчепквайки проблема по моя си енергичен начин, — съумя да измъкнеш необходимото количество жълтици от чичо Том? Та той не плати ли данъка си за доходите тази година?

— Бъди сигурен, че го е платил. Струваше ми се, че сте чули писъците му чак в Лондон. Бедното ми дърто момчурляче изживява страшно болезнено този годишен ритуал.

Бях сигурен, че ми говори самата истина. Чичо Том, макар да бе осигурен с изобилие от така необходимите късчета благороден метал, понеже до оттеглянето от бизнеса си се славеше като един от търговските принцове, дето гребат с чували мангизите си, проявяваше дълбоко вкоренено недоволство от това, че церберите на държавната хазна просто бъркат и безпрепятствено си пълнят джобовете със скътаните пари на хората. Седмици след като са му отмъкнали трудноспечеленото богатство той е способен да се муси по ъглите, да седи с глава в ръцете си, да мърмори за разрухата и за злокобната тенденция на социалистическото законодателство и каква гибел ни чака всички, ако това продължава.

— Определено си права — съгласих се. — Значи душата му пак бе подложена на изтезания? И въпреки това си успяла да го одереш със сума, която трябва да е била истинско състояние. Как, за бога, го направи? От онова, което снощи ми спомена по телефона, останах с впечатлението, че тези дни чичо Том е с по-силно от обичайното си нежелание за раздяла с припечеленото. Ти създаде в представите ми портрет на човек, който упорито се е запънал и не отстъпва, досущ като крантата на Валаам^[1].

— Какво знаеш ти за магарето на Валаам? — изчурулика скъпата ми прародителка.

— Аз ли? Че аз знам и кътните зъбки на магарето на Валаам. Да не би случайно да си забравила, че докато бях ученик на преподобния Обри Ъпджон, веднъж спечелих награда за Познаване на Библията?

— Бас хващам, че си ги изментил някак.

— Нищо подобно, скъпа ми прародителко. Победата ми се дължеше единствено на достойните ми знания. Но да се върнем към темата. Как принуди чичо Том да разгони молците от чековата си книжка? Сигурно се е наложило да прибегнеш до доста голям запас от женски хитринки?

Не ми се нрави да признавам, че любимата ми леля се е изкискала, но неоспоримо звукът, който излетя от устните й, невероятно наподобявате кискане.

— О, успях.

— Но как?

— Няма значение как, пагубен недорасъл любопитко. Успях.

— Ясно — рекох и реших да не задълбавам въпроса. Нещо ми подсказваше, че тя не желае да сподели тази си новина.

— И как върви сделката с Тротър?

Явно уцелих без да искам оголен нерв. Кискането замря на устните й, а муцунката й, до този момент обагрена в червения нюанс, потъмня до цвета на наситено мораво.

— Дано се изприщят проклетите му вътрешности! — ревна тя с вулканичната страст, която някога е карала членовете на ловджийските клубове да подскачат на седлата си.

— Понятие си нямам какви са го прихванали тоя син на Сатаната. Седи си той, след като девет от обядите на Анатол и осем от вечерите му си мъркат щастливо сред стомашните му сокове и отказва да се заемем с деловите отношения. Непрекъснато мъка…

— За какво, по дяволите, му е нужно това?

— … и хъка. Избягва темата. Напрягам всеки свой нерв, за да го принудя да преминем към сериозната част, но не мога да го хвана натясно. Не казва нито „Да“, нито „Не“.

— Сещам се за една песен със същото заглавие… или поточно „Тя не каза «Да», нито пък «Не»“. Честичко се разпявам с нея във ваната. Ето каква е мелодията.

Започнах да извивам рефрена с приятен кадифен баритон, но прекъснах, когато Агата Кристи ме цапна по фронталната кост. Застаряващата ми родственица май я бе изстреляла с откос изпод бедрото си като някой от каубоите-снайперисти по уестърните.

— Не ме подлагай на чак такива предизвикателства, миличък Бърти — нежно ми рече тя и потъна в състояние близо до бленуването. — Знаеш ли какъв е според мен проблемът? — продължи тя, когато излезе от транса си. — Мисля, че мамчето Тротър е виновна за това му нежелание да се сработим. Наумила си е някаква причина, заради която не й се иска той да сключи сделката и му е наредила да не действа. Това е единственото обяснение, за което се сещам. Когато се срещнахме в Агата, той се държеше така, сякаш остава само да доуточним подробностите. Последните няколко дни, обаче, изведнъж се превърна в самата свенливост и необщителност. Като че ли са му спуснали заповед отгоре. Когато онази нощ ги заведе на вечеря, не ти ли се видя смазан под петата й?

— Изключително точно. Направо се разплакваше от радост, когато тя благоволеше да му отпусне усмивка и трепереше от страх, когато тя се мръщеше. Но откъде-накъде ще се противи тя на покупката му на „Будоарът“?

— Не ме питай. За мен си остава истинска мистерия.

— Да не би да сия наскърбила някак след пристигането й тук?

— Категорично не. Държах се очарователно.

— И въпреки това си продължава все тъй?

— Все тъй. Крета си все тъй, да го тръшне чумата дано и сетне мътните да го отнесат!

Изпуснах състрадателна въздишка. В гърдите ми тупти чувствително сърце, което лесно се уязвява. А гледката как скъпото ми златно дърто яйчице жалее над отминалата я сполука ме покърти неимоверно.

— Не е на добре — казах. — Човек се надява на по-добър късмет.

— Надявах се — призна тя. — Бях уверена, че с идващите публикации на романа на Морхед, ще лапне списанието като топъл хляб.

— Разбира се, може би той само премисля старателно за последно — поуспокоих я аз.

— Виж, това е вярно.

— А мъж, който премисля старателно, няма начин да не мъка.

— И да хъка ли? — повиши глас отново скъпата ми стара родственица.

— Е, допустимо е и да хъка. Не можеш да очакваш от него да стори по-малко от това.

Несъмнено щяхме да се увлечем и да се задълбочим по-сериозно по въпроса, подлагайки хъкането и мъкането на Л. Дж. Тротър на обстоен анализ. Обаче точно в този момент вратата се отвори и се подаде едно изнурено лице. Къси бакенбарди се бяха постарали да го обезформят от двете страни, а в средата му се цъклеха очила с рамки от черупка на костенурка.

— Извинявайте — обади се изкривената от мъка физиономия, — но да сте виждали Флорънс?

Леля Далия отвърна, че не бе удостоявана с подобна привилегия от обяд насам.

— Помислих си, че може би е с вас.

— Но не е.

— О! — въздъхна лицето, продължавайки да демонстрира диапазон от мрачни чувства, и понечи да се оттегли.

— Хей! — провикна се леля Далия, спирайки го тъкмо когато щеше да изчезне. Тя отиде до писалището и взе оттам светлобежов плик. — Тази телеграма току-що пристигна за нея. Ще й я предадете ли, ако я срещнете? И докато сте тук, запознайте се с племенника ми Бърти Устър, гордостта на Пикадили.

Е, не бях очаквал, че узнавайки за самоличността ми, той би се разтанцувал из стаята на палци. И не го стори. Само ми отправи продължителен и укорителен поглед. Съдържаше основните елементи на същия, отправен от черен бръмбар към готвача, когато последният го поръсва с отрова за насекоми.

— С господин Устър съм общувал чрез писма — студено заяви той. — А също сме говорили и по телефона.

След дългата си реч той се врътна и изчезна, като до последния момент ме изпиваше с осъдителния си взор. Ясно бе, че мъжете от рода Гориндж не забравят лесно.

— Това беше Пърси — поясни леля Далия.

Осведомих я, че вече съм достигнал по умозрителен път до същото заключение.

— Забеляза ли как погледна, когато изрече „Флорънс“? Като умиращо пате посред гръмотевична буря.

— А ти забеляза ли — запитах я на свой ред — как погледна, когато ти изрече „Бърти Устър“? Като някой, намерил умряла мишка в халбата си бира. Този тип не е от най-човеколюбивите и общителни люде. Не си падам по такива.

— Едва ли би предположил, че една майка е способна да го погледна без да й призлее, нали? Обаче, независимо от това, той е златното писанче за окото на мамчето Тротър. Обичта й към него е толкова силна, колкото е силна и омразата й към госпожа Алдермън Бленкънсъп. На онази ваша вечеря тя не пропусна да засегне персоната Алдермън Бленкънсъп, нали?

— Засегна я неколкократно дори. Коя е тя?

— Най-опасната й светска съперница в Ливърпул.

— Ама в Ливърпул имат ли си въобще светски съперници?

— Не се съмнявай. Имат си и то с лопата да ги ринеш. Доколкото разбирам, Тротър и Бленкънсъп се дерат със зъби и нокти коя да е некоронованата кралица на ливърпулското общество. Понякога едната успява да натрие носа на другата, понякога става обратното. Също като смъртоносните борби за надмощие сред Четиристотинте^[2] в Ню Йорк от стари времена. Но за какъв дявол съм седнала да ти разправям всичко това? Ти трябва да се втурнеш навън, да настигнеш Пърси и да му повдигнеш духа с антимеланхоличните си вицове. Предполагам си приготвил сериозен запас?

— Не ще и дума.

— Тогава хайде на работа, млади момко! Да щурмуваме, верни другари, само още веднъж, или стените ще ни затворят вовеки с мъртъвците ни англиийски. Йе-е-хо-о-о! Дръж! В атака напред! — допълни тя, пускайки отново в употреба жаргона от ловджийското поле.

Нареди ли ви леля Далия да се хващате за работа, по-добре не се майте, ами я послушайте, ако си мислите доброто. Но това съвсем не значеше, че преливах от веселост, докато си проправях път към широките необятни простори. Оня поглед на Пърси ми подсказа, че господинът ще се окаже трудна публика. Съдържаше същото количество суровост и неумолимост, които открих и в този на чичото на Стилтън при срещата ни в полицейския съд на Вингън Стрийт.

Съответно съвсем не бе малко удовлетворението ми, когато, озовавайки се на открито, не открих и следа от него. Успокоен, изоставих преследването и започнах да се разхождам по-далеч и по-далеч. Пълнех дълбоко дробовете си с въздух. Още не му се бях наситил достатъчно и ето че Пърси се зададе насреща ми. Заобиколи един рододендронов храст и тръгна директно към мен.