П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (8)

8

В дните, които последваха, достигнах върха на формата си. Жизнеността ми се лееше като пълноводна река и отново успях да омая всички наоколо си с ослепителната си усмивка и бодра духовитост. През този период на безметежно щастие, ако безметежно е точната дума, няма да е преувеличено да се каже, че се съживих като полято от грижовна ръка нежно цветче.

Сякаш планина се бе свлякла от сърцето ми. Само онези, които са били подлагани на изпитанието да гледат как Д’Арси Чийзрайт непрекъснато се материализира от нищото и се прокрадва зад тях, пуфтейки смущаващо зад вратовете им, докато разпускат в пушилнята, могат да разберат облекчението да се отпуснеш на воля в стола и да си поръчаш подкрепително със съзнанието, че помещението е напълно свободно от тази свръхпротивна напаст.

И точно тогава — тряс!

Тъкмо си казвах, че това е то истинският живот и заприиждаха телеграмите.

Първата, която пристигна, ме свари в жилището ми, точно когато палех цигарата си след закуска. Огледах я с неспокойното притеснение на човек, изправен пред тиктакащ бомбен механизъм. Телеграмите толкова често са се явявали вестители или предвестници, или както и да се нарича там, на острите кризи в личните ми дела, че вече не ги гледам другояче освен подозрително. Все се чудя дали нещо няма да изскочи от плика и да ме захапе злобно за крачола. Нека напомня, че именно с телеграма Съдбата тласна развитието на историите със сър Уоткин Басет, Родърик Споуд и сребърната кравоподобна каничка за сметана, която според инструкциите на леля ми Далия трябваше да задигна от колекцията на първия в Тотли Тауърз.

Затова не се чудете, ако ви призная, че докато съзерцавах замислено поредното издание с подозрителен — както отбелязах — поглед, се запитах дали основите на Ада нямаше отново да се разтърсят.

Но за момента представителят на епистоларния жанр си лежеше пред мен мирно и тихо. Претегляйки всичките „за и против“, ми се стори, че не ми остава друг изход освен един — т.е. да пристъпя към запознанство с него.

Речено — сторено. Подадена в Бринкли-и-Снодсфийлд-на-Мочурището, тя носеше подписа „Травърс“. Това идеше да покаже, че е дело на ръката или на леля Далия, или на Томас П. Травърс, съпругът й. Той бе симпатичен добряга, с когото скъпата ми леля повторно бе заложила на брака преди няколко години.

От обстоятелството, че започваше с Бърти, червей такъв, заключих, че първата бе тази, която бе уловила с пръстите си писалката на пощенската служба. Чичо Том е по-сдържан в речта си от женския екземпляр на рода. Обичайното му обръщение към мен е момчето ми.

А ето и същината на съобщението:

Бърти, червей такъв, моменталното ти пристигане е наложително. Зарежи всичко и ела тук пронто, подготвен за продължителна визита. Спешно ми трябваш да вдигнеш духа на досада с бакенбарди.

Обич. Травърс.

Посветих остатъка от утрото в разнищване на съдържанието и по пътя си към Търтеите изпратих светкавичния си отговор. Той представляваше кратко настояване за повече информация:

Брада ли имаш предвид или бакенбарди?

Обич. Устър.

Когато се върнах, ме очакваше друга:

Бакенбарди, магаре с магаре! Синът-да-не-казвам-на-какво има къси, но открояващи се бакенбарди.

Обич. Травърс.

Странно нещо е паметта. Тя често не успява да улови в мрежите си тъкмо желания в момента спомен. Откъм дъното на съзнанието ми напираше смътното усещане, че някъде по някое време бях чул някой да споменава къси бакенбарди в някаква връзка. Само че колкото и да се напъвах, не можех да го докарам на фокус. Непрестанно ми се изплъзваше. Затова, прибягвайки отново до изпитаната практика да потърся сведенията от извора, излязох и изпратих следното послание:

Какъв е тоя син-да-не-казвам-на-какво с къси бакенбарди? И защо трябва да му вдигам духа? Телеграфирай пълни подробности, понеже понастоящем оставам объркан, озадачен и недоумяващ.

Обич. Устър.

Тя ми отговори с топлота, на която не се скъпеше и заради която мнозина от кръга на познатите й се придържаха за перифериите на шапките си, когато речеше да я отприщи до крайност:

Слушай, гранясало петно такова! Какво целиш, като ме караш да изпотроша цяло състояние по телеграми? Да не си въобразяваш, че се въргалям, в пари? Стига си умувал кой е тоя син-да-не-казвам-на-какво и защо му трябва вдигане на духа. Просто ела като ти казвам и гледай да се поразчевръстиш. О, между другото, иди до Аспинал на Бонд Стрийт, вземи перлената ми огърлица, която съм оставила там, и я донеси със себе си. Разбра ли ме добре? Аспинал. Бонд Стрийт. Перлената огърлица. Ще те очаквам утре.

Обич. Травърс.

Леко поразтърсен, аз продължих да развявам бойния флаг и й отвърнах със следното:

Напълно възприех смисъла на поръчката за Аспинал-Бонд Стрийт-перлената огърлица, но онова, което убягва от вниманието ти, е че идването ми в Бринкли в сегашния момент не е чак толкова проста работа, както ти явно смяташ. Съществуват усложнения, и то доста сериозни! Оплели са се като спици в спиците, ако ме разбираш добре. Въобще цялата история налага щателно осмисляне. Ще преценя внимателно ситуацията и ще те известя за решението си.

Обич. Устър.

Въпреки че Бринкли Корт ми е по-роден и от най-родната къщурка и туристическите пътеводители го удостояват с пет звезди заради факта, че се явява седалище на мосю Анатол — френският готвач на леля Далия — т.е. накратко, това е оазис, към който при обикновени обстоятелства търча с все сили, щом съм поканен, надавайки щури викове и крясъци, сега ми отне не повече от секунда да съобразя, че в настоящия случай сериозни препятствия спъваха полета ми за там. Едва ли е нужно да пояснявам, че намеквам за присъствието на Флорънс в домакинството и за скорошната поява на Стилтън.

Именно това бе пречката, която ме спираше. Можеше ли някой да гарантира, че когато последният се натъкнеше на особата ми при пристигането си, нямаше моментално да си направи извода, че съм се спуснал натам, ламтейки за отвличане на гореупоменатата като някой млад и закопнял Ромео? А набиеше ли си Стилтън подобна мисъл в главата, какви, питах се, щяха да бъдат последиците? Прощалните му думи за гръбнака ми продължаваха да кънтят в ушите ми. От опит знаех, че Стилтън е човек, който си подбира думите, и на чиито обещания обикновено може да се разчита. Затова кажеше ли, че ще прекършва гръбнаци на четири места, можете да сте напълно убедени, че точно на четири места щеше и да ги прекърши.

Прекарах неспокойна и тревожна вечер. Не бях в настроение за пируване в Търтеите и затова раничко се прибрах у дома. Тъкмо си опреснявах събитията в „Мистерията на розовия рак“, когато телефонът иззвъня. Представете си само колко разнебитена е била нервната ми система, щом при звука извърших скокообразно издигане в посока на тавана. Силите ми стигнаха само дотолкова, че да се затътря, олюлявайки се през стаята, и да вдигна слушалката.

Гласът, който се понесе по жицата, бе този на леля ми Далия.

Макар да казвам „понесе“, вероятно „прогърмя“ ще е по на място. Благодарение на прекараното в гонитби на чистокръвни британски лисици при всякакви капризи на времето моминство, тази ми леля се е сдобила с яркочервен тен и удивителна мощ на гласните си струни. Лично аз никога не съм преследвал лисици, но явно, че когато си изберете това занимание, посвещавате значителна част от времето си в крещене през изораните полета и бушуващия вятър, докато най-накрая това ви се превръща в навик. Тъй че ако леля Далия си има недостатък, той е, че когато разговаряте с нея лице в лице в някоя тясна гостна, тя проявява склонността да използва сила на гласа си сякаш зове някой от ловните си другари на разстояние цяла миля, когото е видяла, че гази с коня си хрътките. Колкото до останалото от нея, тя е широка и слънчева душа. Телесната й структура е изградена по образеца на налятите Рубенсови мадони и се радва на обичта на всички, включително и на долуподписания. Взаимоотношенията ни винаги са били сърдечни до последното милиграмче.

— Ало, ало, ало! — прокънтя тя. Както забелязвате незабравените привички от ловуването не закъсняха да изплуват на повърхността. — Ти ли си това, Бърти?

Потвърдих, че съм самия аз и никой друг.

— Тогава какво целиш, ти скудоумни и противни свинчо, с всичките си тъпи дивотии? Да ви вземат мътните дано, теб и осмислянето на ситуацията ти! Никога досега в живота си не съм чувала по-голяма простотия. Трябва да дойдеш тук, и то веднага, ако не ти се ще още със следващата пратка пощальонът да достави на прага ти моето проклятие. Ако ми се наложи да се справям сам-самичка с проклетия Пърси още малко, ще рухна под непосилното напрежение.

Тя се спря, за да си поеме дъх и аз успях да вмъкна един въпрос.

— Пърси ли е образът с бакенбардите?

— Точно той е. Наслоил е пластове от меланхолия из имението. Все едно че живеем във вечна мъгла. Том ме предупреди, че ако не се вземат спешни мерки, сам ще предприеме нужните стъпки.

— Ама какво му е на човечеца?

— Хлътнал е до ушите по Флорънс.

— О, ясно. И се отчайва, като си мисли, че е сгодена за Стилтън Чийзрайт? — предположих аз.

— Абсолютно. Направо се е поболял. Шляе се потиснато напред-назад, изглеждайки досущ като Хамлет. Искам да дойдеш и да го поразсееш. Ще го извеждаш на разходки, ще танцуваш пред него, ще го развличаш със смешни вицове. Въобще ще използваш каквото ти дойде на ума, за да изтръгнеш усмивка от това обрамчено с бакенбарди и очила с рамки от черупка на костенурка лице.

Естествено, веднага схванах замисъла й. Няма домакиня, която да желае разни шляещи се Хамлетовци из имението й. Но онова, което ме озадачи, бе как такъв компромат е бил допуснат да замърсява чистия въздух на Бринкли. Знаех, че старата ми родственица бе доста придирчива, щом станеше въпрос за гости. Понякога и министър-председатели не са успявали да се намъкнат вътре. Поставих й въпроса и тя ми заяви, че обяснението било от просто по просто.

— Нали ти казах, че съм насред бизнес-сделка с Тротър. Тук съм събрала цялото им семейство — вторият баща на Пърси, Л. Дж. Тротър, майката на Пърси, госпожа Тротър, и самият Пърси. Трябваше ми само Тротър, но госпожа Тротър и Пърси се самопоканиха.

— Разбирам. На това му викат комплексна сделка — и веднага се сподавих ужасен. Паметта се бе завърнала на трона си. Сега си спомних защо подробностите с късите бакенбарди ми звучаха познато.

— Тротър ли? — извиках.

Тя изврещя неодобрително.

— Не пищи така де! За малко да ми пукнеш тъпанчето.

— Ама ти Тротър ли каза?

— Разбира се, че казах Тротър.

— А името на тоя Пърси да не би случайно да е Гориндж?

— Безспорно. А и той без бой си го признава.

— Тогава страшно съжалявам, скъпа ми прародителко, но ми е невъзможно да дойда. Само оня ден въпросният Гориндж се мъчеше да изкрънка от мен хиляда лири. Щял да ги вложи в пиесата, дето я скалъпил от книгата на Флорънс. Отрязах го без да ми мигне окото. Затова лесно можеш да разбереш колко безкрайно смущаваща би била една среща наживо. Ще се чудя в коя посока да гледам.

— Ако това е единственото, което те притеснява, забрави го. Флорънс ми каза, че е успял да набави хилядата лири от другаде.

— Направо ме шашна! И откъде?

— И тя не знае. Страшно бил потаен. Само казал, че всичко е наред, уредил работата и вече можели да продължат да действат. Затова няма какво да се косиш за срещата си с него. Дреме ти на теб, че Пърси те имал за най-мърлявата въшка на света! Та нима ние останалите мислим различно?

— Има нещо вярно в това — съгласих се веднага.

— Значи ще дойдеш?

Запредъвквах умислено долната си устна. В главата ми закръжиха мисли за Стилтън.

— Е, кажи нещо де, онемя ли — тросна се не без известна рязкост скъпата ми родственица. — Защо мълчиш толкова дълго?

— Размишлявах — признах си мигновено.

— Тогава престани да размишляваш и ми обещай, че ще дойдеш. Ако това ще повлияе на решението ти, ще ти спомена, че тъкмо сега Анатол се намира на върха на формата си.

Сепнах се. Ако не изопачаваше действителността, щеше да е небивала лудост да не се присъединя към компанията, насъбрала се около трапезата за угощения.

Досега само небрежно съм подхвърлял за Анатол, затова понастоящем ще се възползвам да вметна, че човек трябва да вкуси творенията му, за да повярва, че наистина съществува подобна сладост. Простите слова са непосилни да разкрият пълната истина и изумителната му виртуозност. След като един от обедите на Анатол се стопи в стомаха ви, ви остава само да разкопчеете сакото си и с изплезен език да се отпуснете доволно, да подишате тежко и да се порадвате на усещането, че животът няма какво повече да ви предложи. Но тогава, още преди да се освестите, пристига някоя от вечерите му. Тя е още по-невиждано чудо. С една дума — цялата картинка постига толкова силна прилика с рая, колкото всеки нормален човек е в състояние да си пожелае.

Почувствах, че независимо от това колко яростно Стилтън може да се разрази и да изпълни обещанието си щом ме открие… е, не чак рамо до рамо с жената, която обича, но определено кръжейки в близост до нея, трябваше да поема риска от евентуалното разбуждане на злия дух в него.

Разбира се, не бе приятна мисълта да се намеря разкъсан на хиляда парченца, а някакъв си стокилограмов Отело да се тръска и весели върху разпръснатите ми останки, но ако по същото време се заситя с Timbale de ris de veau Toulousiane на Анатол, тревогата определено щеше бъде уталожена.

— Ще дойда — казах бодро, дочувайки как в коремната ми кухина се извива истинска симфония от звуци.

— Браво на доброто момче! След като откачиш Пърси от врата ми, ще имам пълната възможност да се съсредоточа върху Тротър. А за да доведа тази сделка до успешен завършек, ще ми е нужно максимално съсредоточаване.

— Каква е тази сделка, стара ми родственице? Ти нищо не ми каза за нея. И кой е този Тротър, откъде го изкопа?

— Запознах се с него у Агата. Той й е някакъв приятел. Притежава много вестници в Ливърпул и има амбицията да установи плацдарма си в Лондон. Затова ще се помъча да го подтикна да купи „Будоарът“.

Сащисах се. Това бе последното нещо, което очаквах. Знаех, че „Будоарът на милейди“ е драгоценното й съкровище. Направо се изумих, когато узнах, че възнамерява да го продава.

— Но защо за бога? Мислех, че си го обичкаш като родно синче?

— Прав си, но съм изтощена от напрежението непрекъснато да ходя при Том и да го врънкам за пари за издръжката му. Всеки път, когато почна да го моля за поредния чек, ме пита: „Но не е ли започнал вече да си връща парите?“ и аз му отговарям: „Не, скъпи, още не е започнал да си връща парите“. Тогава той вика: „Хм!“ и допълва, че ако това продължава по същия начин до следващата Коледа ще сме я докарали до просешка тояга. Вече ми идва прекалено нанагорно. Кара ме да се чувствам като някоя от онези просякини, които се търкалят с пеленачетата си по улиците и те молят да се смилиш и да купиш белите им китки. Затова, когато срещнах Тротър в Агата, реших, че точно той е акулата, която ще глътне предприятието ми, ако човешката изкусност е способна да го постигне. Каза ли нещо?

— Казах „О, а-а!“. Тъкмо се канех да добавя, че е за съжаление.

— За огромно съжаление, но няма как да го избегнем. С всеки изминат ден Том става все по-труден и по-труден за обработване. Заяви, че ме обичал безумно, но и безумието си имало граници. Е, значи ще те очаквам утре. Да не забравиш за огърлицата.

— Ще изпратя Джийвс сутринта да я вземе.

— Чудесно, скъпо мое петно върху фамилния герб.

Стори ми се, че щеше да продължи да бърбори, но в този момент някакъв задкулисен женски глас кресна „Три-и-и минути“ и тя затвори с отчаяния вопъл на жена, трепереща, че здравата ще я оскубят с няколко шилинга отгоре или каквото и да е там.

В този момент Джийвс се яви на хоризонта.

— О, Джийвс — рекох. — Утре ще се отправим към Бринкли Корт.

— Много добре, сър.

— Леля Далия настоява да влея малко веселяшки дух в стария ни познайник Пърси Гориндж, който в момента е заразил местообитанието й.

— Нима? Чудя се, сър, дали ще ви е възможно да ми разрешите да се върна в Лондон следващата седмица за следобеда?

— Естествено, Джийвс, естествено. Да не би да присъстваш на някакво пиршество?

— Става въпрос за месечния тържествен обяд в клуба „Ганимед Младши“, сър. Помолиха ме да го председателствам.

— Председателствай го непременно, Джийвс. Това е чест, която достойно си заслужил.

— Благодаря ви, сър. Разбира се, ще се върна още същия ден.

— Сигурно ще изнесеш и реч? — полюбопитствах.

— Да, сър. Речта на председателстващия ще се окаже необходима за случая.

— Обзалагам се, че ще ги накараш да се изпонатъркалят по пътеките. О, Джийвс, за малко да забравя. Леля Далия ме помоли да й занеса огърлицата. Тя е при Аспинал на Бонд Стрийт. Ще прескочиш ли дотам сутринта да я вземеш?

— Естествено, сър.

— И още нещо, което почти щеше да ми излети от главата. Пърси си е набавил хилядата лири.

— Наистина ли, сър?

— Сигурно се е обърнал към някой с по-мекушава ръка от моята. Чудя се кой ли е бил тоя будала.

— Разбирам ви, сър.

— Вероятно някой малоумник.

— Несъмнено, сър.

— Но ето че е истина. Само потвърждава казаното от стария Барнъм, че всяка минута се ражда по един завършен тиквеник.

— Съвсем правилно, сър. Това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Лека нощ, Джийвс.

— Лека нощ, сър. Ще се занимая с опаковането на багажа утре сутринта.