П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (7)

7

Моментът зовеше към светкавична съобразителност. Все пак на никой не му е драго да гледа как хората се изпотръшкват в пристъпите си посред всекидневната му. А вероятността това да се случи, ако той узнаеше самоличността на събеседника ми от другия край на жицата, бе извънредно голяма.

— Естествено, Катсмийт — рекох. — Разбира се, Катсмийт. Напълно те разбирам, Катсмийт. Но сега ще трябва да прекъснем разговора си, понеже, Катсмийт, нашият общ приятел Чийзрайт тъкмо ми дойде на гости. Дочуване, Катсмийт — и аз окачих слушалката на вилката, обърнах се към Стилтън и поясних: — Това беше Катсмийт.

Той не прокоментира снесената от мен информация, а остана да стърчи насред стаята като кол и да се блещи свирепо и застрашително насреща ми. Сега, след като бях наясно за кръвните връзки, които го свързваха с домакина ми от Винтън Стрийт, безпогрешно съзрях родствената прилика. И чичото, и племенникът умееха по един и същи начин да присвиват очите си и да те изпепеляват с покосяващата струя, излизаща изпод надвисналите им вежди. Единствената отлика помежду им се състоеше в детайла, че докато първият ви пронизваше до дълбините на душата с помощта на пенсне без рамки, вторият го постигаше с невъоръжено око.

За секунда останах с впечатлението, че вълненията на госта ми се дължат на факта, че ме е сварил по пижама и халат в този напреднал час на деня. Споменатите одеяния, когато са нахлузени в три часа следобед, неизбежно тласкат мислите в определено русло. Но явно се лъжех. Като първа точка от дневния ред излязоха къде къде по-важни проблеми.

— Устър — изгърмя той с боботещ глас. Напомни ми за оглушителния екот на експрес, навлязъл в тунел, — къде беше снощи?

Признавам, че въпросът му ме уплаши не на шега. За секунда основите на съществото ми действително се разклатиха. После напомних на себе си, че никакви улики не сочеха към мен, и бързо възвърнах непоклатимостта си.

— А, Стилтън — поздравих го ведро, — влизай, влизай. О, ама ти вече си успял да влезеш! Хайде, настани се удобно и ми разправи всичките си новини! Денят е чудесен, не смяташ ли? Лондонският юли предизвиква мръщене у мнозина, но на мен самия ми влияе благотворно. Винаги ми се струва, че има някакво странно очарование.

Той май се проявяваше като един от людете, които пет пари не дават за Лондон през юли. Не прояви никаква склонност да навлезем в темата. Удостои ме единствено с едно от изсумтяванията си.

— Къде беше снощи, ти проклета гадино? — попитаме любезният гост и забелязах, че лицето му бе доматено червено, мускулите по страните му нервно потръпваха, а очите му пламтяха в орбитите си като клади.

Реших да прибягна до прийома с хладнокръвието и безгрижието.

— Снощи ли? — повторих умислено. — Чакай да видим… Значи това бе нощта на двадесет и втори юли, прав ли съм? Хм. Ха… Нощта на…

Стилтън звучно преглътна няколко пъти.

— Виждам, че си забравил. Нека опресня паметта ти. Завлякъл си се в долнопробен нощен бар с годеницата ми Флорънс Крей.

— Кой, аз ли? — имитирах безкрайно учудване.

— Да, ти. А тази сутрин си се явил пред полицейския съд на Винтън Стрийт.

— Убеден ли си, че не ме бъркаш с някого?

— Абсолютно. Почерпих информацията от чичо ми, който е съдия там. Днес ми гостува за обяд и като си тръгваше, зърна физиономията ти от една снимка на стената.

— Не подозирах, че си украсил стената си с моята снимка, Стилтън. Страшно съм трогнат.

Но той продължи да ферментира.

— Беше групова снимка — тросна се той — и ти просто случайно си се оказал на нея. Чичо я погледна, подсмръкна няколко пъти и ме попита: „Познаваш ли го тоя младеж?“. Обясних му, че членството ни в един и същи клуб не ми позволява да те избягвам винаги, но се заклех, че отношенията ни се простират само дотам. Тъкмо щях да добавя, че ако зависеше от мен, не бих те докоснал и със стометров прът даже, когато той продължи. Все още подсмърчайки недоволно, сподели радостта си от това, че не си ми близък приятел, тъй като потръпвал ужасен при мисълта, че племенникът му може да другарува с подобна измет. Каза, че сутринта те довлекли пред него, обвинен в нападение на полицай. Последният твърдял, че те арестувал, защото си го спънал, докато е преследвал момиче с платиненоруса коса в някакъв смрадлив долнопробен нощен бар.

Присвих устни. По-точно се опитах, но машинарията ми нещо бе ръждясала. Но без да се поддавам на унинието, заговорих смело и енергично.

— Нима? — възкликнах. — Лично аз бих приел доста резервирано твърдението на оня полицай, който си уплътнява работното време, като преследва платиненоруси девойки из нощните барове. А небивалите дивотии на чичо ти, че са ме довлекли при него, не би трябвало да приемаш за чиста монета, защото знаеш от каква мая са замесени съдиите. Та те са най-нисшата форма на блатните видове. Когато някой не демонстрира нужната схватливост и сръчност, за да продава желирани змиорки, веднага го правят съдия.

— Искаш да кажеш, че фотографията е подвела чичо ми заради далечната ти прилика с другиго?

Махнах небрежно с ръка.

— Даже не е необходимо приликата да е далечна. Лондон гъмжи от младежи, с които си приличам като две капки вода. Аз съм честно срещан тип. Мнозина са ми казвали, че някакъв образ на име Ефрейм Гедсби от общината Стрийтъм определено ми бил двойник. Разбира се, ще го взема под внимание, когато обмислям въпроса дали да заведа иск за клевета и опетняване на репутацията ми срещу чичо ти. Е, може да помоля съда за снизхождение при произнасяне на присъдата предвид възрастта му. Но ще е действително мило от твоя страна да предупредиш застаряващия ти родственик да озаптява по-решително приумиците на сърбящия го език. Защото рано или късно идва миг, в който на всекиго се свършва търпението.

С мрачна вглъбеност Стилтън се посвети на мислите си. Това продължи цели четиридесет и пет секунди. Почти рекорд!

— „Платиненоруса коса“, твърдял полицаят — отбеляза той в края на затишието. — Момичето имало платиненоруса коса.

— Не се и съмнявам, че много й е отивало.

— Намирам, че фактът е крайно показателен — косата на Флорънс е платиненоруса.

— Не виждам защо. Косите на стотици момичета имат същия цвят. Драги ми Стилтън, запитай се сам, звучи ли ти правдоподобно Флорънс да се помъкне с мен по нощните барове от сорта на… как каза, че се наричал?

— Изобщо не съм казвал досега как се е наричал, но доколкото ми е известно, фирмата му е „Пъстрата стрида“.

— А, да, чувал съм за него. И знам, че не е от особено почтените заведения. Умът ми не го побира как въобще допускаш, че Флорънс може да пожелае да посети подобна дупка. Претенциозно, интелектуално създание като нея? Никога!

Стилтън се умисли. Колко странно беше това действие за него. Усетих, че съм успял да го засиля по пързалката.

— Снощи тя ме помоли да я заведа в някакъв нощен бар — рече. — Трябвало й във връзка с материала за новата й книга.

— Но ти, както и следва да се очаква, й отказа?

— Не, всъщност обещах й да я заведа. Но тогава нали се спречкахме, затова обещанието ми от само себе си отпадна.

— А тя, естествено, си е отишла у дома и си е легнала. Как другояче би постъпила една целомъдрена и мила английска девойка? Удивлявам се, че ти въобще допускаш и за момент, че тя би се завтекла към подобно заведение със съмнителна репутация без теб. Особено такова, където, доколкото подразбирам от разказа ти, взводове полицаи непрекъснато преследват платиненоруси девойки по ъглите. А нищо чудно, когато нощта е в разгара си, да се случват и къде по-ужасни неща. Не, Стилтън, пропъди тези мисли, които, ако ми позволиш да спомена, съвсем не ти правят чест… А, ето го и Джийвс — възкликнах и окото ми с облекчение се натъкна на стария, до болка познат ми шейкър, понесен с нужното уважение от току-що доплувалия Джийвс. — Какво си забъркал, Джийвс? Някой от специалните си коктейли ли?

— Да, сър. Предположих, че господин Чийзрайт би благоволил да приеме нещо ободряващо.

— Готов е за него. Извини ме, Стилтън, но няма да мога да ти направя компания. Разбираш ли, наближаващият турнир по мятане на стрелички ме задължава да спазвам режим на ограничения. Независимо от това, настоявам да опиташ този превъзходен образец от елексирите на Джийвс. Все пак си бил подложен на вътрешно напрежение… разтревожил си се… разстроил си се… Той ще ти помогне да се съвземеш. О, между другото, Джийвс?

— Сър?

— Чудя се дали си спомняш, когато снощи се прибрах след като си побъбрихме с господин Чийзрайт в Търтеите, как ти подхвърлих, че се запътвам директно към леглото с освежаващо четиво?

— Разбира се, сър.

— Не беше ли „Мистерията на розовия рак“?

— Именно, сър.

— Ако не се лъжа, май споменах нещо в смисъл, че едва се сдържам да я разгърна?

— Доколкото си спомням това бяха точните ви думи, сър. Вие, както сам посочихте, брояхте минутите, до момента, в който ще се сгушите удобно с въпросното издание.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

И Джийвс се понесе навън, а аз разперих ръце към Стилтън с жест, напомнящ свободния полет на волна птичка. Не мога да си спомня друг епизод от живота ми, в който да съм изпитвал по-непреодолимо желание да викна „Voila!“

— Нали чу? — запитах го с най-искрените нотки в гласа. — И ако това не изчиства и последното петно от омърсеното ми реноме, дяволски се затруднявам да определя какво друго би свършило същата работа. Но нека те почерпя с коктейла. Ще се убедиш, че е несравним и невероятно ободряващ.

Странни реакции предизвикват тези специалитети на Джийвс. Както споменах по-рано, те разбуждат тигровите инстинкти в човека, но удивителното е, че със същия успех действат и в обратното направление. Имам предвид, че ако тигърът у вас не е задрямал, а напротив — фучи и вилнее необуздано, те го усмиряват. Представете си само — нахълтвате при мен като разярен лъв, аз тутакси ви изливам една-две капки в гърлото и вие се преобразявате в кротко агънце. Не съм си и помислял да се впускам в научни анализи на този феномен. Само безпристрастно регистрирам фактите.

Същото се получи сега и със Стилтън. Във фазата си преди коктейла той бълваше с тонове пара и с лека ръка можеше да извършва предателство, кроежи и заговори подли, както разправял оня приятел^[1]. А сега пред собствените ми очи Стилтън се превърна в добро и благо същество. Преполовявайки едва първата си чаша, той вече се разкайваше по най-дружелюбния начин, че ме е набедил несправедливо. Можел съм да бъда и най-ненадминатият по лудост откачен, който някога е избегнал бдителността на търсачите на таланти от заведенията за олигофрени, кой знае защо, но така ми рече, но било видно като бял ден, че не съм водил Флорънс в „Пъстрата стрида“. И съм извадил дяволски късмет, като не съм я завел, допълни той, защото в противен случай щял да ми прекърши гръбнака на три места. Накратко, от него направо бликаше другарска топлота и задушевност.

— Връщайки се назад към по-ранен етап от разговора ни, Стилтън — рекох и смених темата, след като постигнахме единодушие, че чичо му Джоузеф е кривоглед ахмак, който въобще няма да сгреши, ако се прегледа при някой добър очен лекар, — направи ми впечатление, че когато спомена Флорънс, използва израза „годеницата ми“. Да разбирам ли от това, че гълъбът на мира отново ви е навестил след снощната ни среща? За онзи прекъснат годеж говоря, запоихте ли го?

Стилтън кимна.

— Да — отвърна той. — Направих известни отстъпки и приех известни условия.

Тук дланта му се стрелна към горната устна и болезнено изражение премина по чертите му.

— Сдобряването се състоя днес сутринта.

— Страхотно! — зарадвах се аз.

— Нима се радваш? — измуча той.

— Разбира се!

— Хей!

— Ъ?

Стилтън ме изпи с настойчивия си поглед.

— Устър, стига си се преструвал. Чудесно знаеш, че самият ти си хлътнал до ушите по нея.

— Това е абсурдно — запротестирах отново.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка! Въобще не си въобразявай, че си ме заблудил. Та ти боготвориш това момиче. Аз лично съм все още склонен да приема, че цялата тази дандания с мустака е коварен план, измъдрен от теб с цел да ми я отмъкнеш. Е, единственото, което ще ти кажа, е, че ако ми се случи да те хвана, докато й се умилкваш и се мъчиш да ни отчуждиш, ще пречупя гръбнака ти на четири места.

— Стори ми се, че каза три — потърсих истината мигновено.

— Не, четири. Тъй или иначе, за мен е удоволствие да ти съобщя, че тя ще е далеч от обсега ти поне за известен период от време. Днес отпътува, за да погостува на леля ти, госпожа Травърс в Устършир.

Господи! Каква безбожна поразия може да нанесе една единствена небрежна думица. Увиснах на косъм от произнасянето на „Да, и тя ми каза същото“, което естествено щеше да се окаже фатално. Но съумях точно навреме да пробутам едно „Нима?“

— Значи ще отпрашва към Бринкли, а? Вероятно и ти ще я придружиш?

— Ще я последвам след няколко дни.

— Няма ли да пътуваш с нея?

— Я мисли с главата си, Устър! Нали не допускаш, че ще се появя на обществено място, докато траят ранните стадии в отглеждането на проклетия мустак, легнал толкова много на сърцето на Флорънс. Ще се затворя между четирите стени на стаята, докато противното растение започне да пуска филизите си. Довиждане, Устър. Нали няма да забравиш какво подхвърлих за гръбнака ти?

Уверих го, че непрекъснато ще го имам предвид, при което той пресуши специалния си коктейл и се изпари по същия начин, по който се бе появил.