П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (14)

14

В моменти като този винаги човъркам мозъка си за най-подходящата реплика. Спрях се на „О, ето те и теб, Стилтън. Каква прекрасна вечер!“. Но явно не направих сполучлив избор, тъй като той само потрепера, сякаш бях пуснал бръмбар в гърба му, а очите му по цвят и искромятане съвсем заприличаха на кратери на вулкан. Усетих, че доста вежливост и такт щяха да са нужни от моя страна, за да се разсее ненужното напрежение помежду ни.

— Няма как да не си удивен — започнах, но той вдигна ръка, сякаш отново се бе върнал в полицията и регулираше уличното движение. Сетне заговори с тих, макар и гъгнещ глас.

— Ще ме намериш вън в коридора, Устър — рече ми той и енергично закрачи към вратата.

Досетих се какво го бе довело до изричането на тази съдбовна фраза. Явно кавалерските обноски вземаха връх у него. Можете да дразните Стилтън, докато пяна избие на устата му, но не можете да го накарате да забрави, че е завършил колежа в Итън и че е истински джентълмен. Възпитаниците на колежа Итън не провеждат кавгите си в присъствието на представителки на противоположния пол. Нито пък истинските джентълмени. Те просто изчакват да останат насаме със съперника си в някое усамотено кътче.

Изцяло одобрявах този му финес, понеже ме накара да се намеря на седмото небе от радост. Осъзнах, че сега щях да имам възможността да упражня някой от онези мъдри задни ходове, които великите генерали пазят за крайно напечени положения. Тъкмо се поздравявате, че сте сгащили някой от тези генерали и се готвите да се хвърлите в атака срещу него и изведнъж… точно докато се поразшавате и лъснете за последно оръжието си, със слисване установявате, че той вече не е там. Просто се е оттеглил по стратегическите си тайни пътеки и е повлякъл и личната си гвардия със себе си.

Със стълбата, която ме очакваше в бойна готовност, се намирах в близка по съдба ситуация. Коридорите не значеха нищо за мен. Въобще не ми бе притрябвало да се размотавам из разните му коридори. Единственото, което се налагаше да извърша, бе да се прехвърля през прозореца, да стъпя на напречната греда и да продължа така с чисто сърце, докато усетя твърда земя под нозете си.

Но съществува обстоятелство, което е в състояние да провали замислите и на най-великия генерал. Тоест, той затърчава назад към старите пътеки, но с прискърбие установява, че тях вече ги няма. Ето тогава той се почесва по темето и започва да предъвква долната си устна. Именно бедствие от такова естество провали и моите намерения. Приближих прозореца, погледнах навън и установих, че стълбата я няма. В някой момент на предишните раздумки бе изчезнала без да остави и треска от себе си.

Какво се бе случило с нея за мен се оказа мистерия, която не бе по силите ми да разбуля, но с последното можех да се занимая и по-късно. Понастоящем бе ясно, че енергията на Устъровия мозък следваше да се насочи към по-спешно дело. Накратко, зададох на мозъчния си пъпеш за разрешаване свръхтрудната задача как да се измъкна от стаята без да минавам през вратата и да се сблъсквам сам-самичък в тясното пространство със Стилтън. Поставих болния въпрос пред Флорънс. Подобно на Шерлок Холмс тя се съгласи, че проблемът несъмнено съдържал доста аспекти, представляващи интерес за двамата.

— Но ти не можеш да прекараш тук цялата нощ — рече ми накрая тя.

Отчетох разумността на изказването й, но добавих, че в момента и чумата да ме поразеше, не виждах какво би могло да се направи.

— Не ти ли се иска да измайсторим набързо въже от чаршафите ти и да го държиш отгоре, докато се спусна на земята? — предложих най-невинно аз.

— Не, не ми се иска. Защо просто не скочиш? — отряза ме Флорънс.

— И да се размажа на пихтия?

— Може и да не се размажеш.

— Но може и да се размажа — държах на своето.

— Е, не може хем вълкът да е сит, хем агнето да остане цяло.

Пронизах я с погледа си. Реших, че това е най-голямата глупост, която някога бях чул да изтърсва едно момиче, а в живота си съм чувал много момичета да изтърсват невъобразимо големи глупости. Тъкмо понечих да й се сопна „Прати по дяволите кирливите си агнета!“, когато грандиозна заря обля с лъчите си душата ми. Сякаш бях погълнал свръхдоза освежаващ тоник. Става въпрос за оня даряващ сили лек, който кара прикования на легло инвалид да се изправи на крака и да затанцува кариока. Бъртрам отново бе в стихията си. Ръката, с която отворих вратата, бе твърда като скала. И когато Стилтън се спусна към мен като масов убиец, мятащ се към поредната си жертва, го усмирих единствено с мощта на погледа си.

— Само за момент, Стилтън — любезно му рекох. — Преди да дадеш воля, ако това е точният израз, на гневните си изблици, не забравяй, че ти изтегли билета с името ми за състезанието по мятане на стрелички.

Беше достатъчно. Вкаменявайки се на място, като че ли се бе фраснал в някоя улична лампа, той стоеше и се блещеше като котарака от поговорката. Джийвс твърди, че у тях импулсивното и желаното били в непрестанна ожесточена борба за надмощие с разумното. Спокойно можех да се убедя и с невъоръжено око, че същото сполетя сега и Стилтън.

А аз изтръсках невидима прашинка от ръкава си, усмихнах се лъчезарно и продължих да го обработвам.

— Нали съзнаваш сложността на ситуацията? — попитах го. — Изтегляйки името ми, ти си се отлъчил от стадото на простосмъртните люде. И за да го направя лесно смилаемо и за най-скромния интелект… загатвам за твоя собствен, драги ми Стилтън… докато простосмъртните люде, виждайки ме да се размотавам по Пикадили, си казват само: „А ето го Бърти Устър“. Но ти, след като си изтеглил билета с името ми, си казваш: „Ето къде се разхождат моите петдесет и шест лири и десет шилинга“. Нищо чудно и да се спуснеш след мен, за да ме посъветваш много да внимавам, когато пресичам улицата, понеже уличното движение в днешно време крие толкова опасности.

Той вдигна ръка и поглади брадичката си. Убедих се, че не си бях пропилял думите за тоя дето духа. Изопвайки с пръсти ръкавелите си, отново почнах да ораторствам.

— В каква кондиция ще бъда, как ще спечеля турнира за мятане на стрелички и как ще напълня джобовете ти с почти шейсет лири, ако те оставя да приложиш на дело силовите бабаитщини, които си си наумил, драги ми Стилтън?

Виждах, че води борба на живот и смърт, но тя не трая дълго. Разумът надделя. С ниско изгъгване, което представляваше красноречив стон на изтерзаната му душа, той отстъпи, а аз се разделих с него с весело пожелание за лека нощ и се отправих към покоите си.

Щом влязох в стаята си, леля Далия, надянала кафеникав халат, стана от стола, на който седеше и ме фиксира с пламтящия си поглед. Явно се мъчеше да набере сили и да проговори.

— Е! — изви тя и се задави на възклицанието като пекинез, налапал твърде голям за крехкото му телосложение кокал. След което дар словото съвсем я напусна и тя си остана права и къркореща.

Трябва да призная, че предвид гореописаните събития, намерих поведението й за прекомерно дръзко. Все пак, ако имаше някой, който бе в правото си да мята пламтящи погледи и да претърпява смущения с гласните си струни, според мен, това бях само аз. Защото нека преценим фактите. Заради крайно нескопосаните дивизионни заповеди, раздавани точно от тази жена, бях обречен да извървя с Флорънс Крей трънливия път до олтара. Освен това бях изтърпял изпитание, което нищо чудно да бе нанесло неизличими поражения на свръхуязвимите ми нервни центрове. Стоях категорично на становището, че даже избутвайки в края на опашката това потресаващо пулене и къркорене, положението ми позволяваше безусловно да настоявам за обяснение. И щях да се постарая да си го получа.

Тъкмо прочистих гърлото си с оглед на предстоящото действие, когато тя овладя чувствата си достатъчно, за да успее да проговори.

— Е — възкликна тя с вид на женски пророк, който възнамерява да засипе с проклятия греховете на простосмъртните. — Разреши ми да отнема от безценното ти време, за да попитам какво, в името на всички кървави светини, си въобразяваш, че вършиш, недорасло мекотело? Вече минава един и двайсет сутринта, а ти още дори пръста си не си помръднал. Да не мислиш, че ще будувам цяла нощ и ще чакам безропотно, докато се натуткаш да извършиш елементарна и фасулска задача, която и шестгодишно дете-инвалидче би свършило и забравило за нея за по-малко от четвърт час? За вас, лондончаните с разпуснати нрави, нощта може би едва сега започва, но ние, хората от провинцията, обичаме да си лягаме навреме. Какво целиш? Къде толкоз се размотава досега, ти, вкисната пача такава?

Изсмях се с глух и безрадостен смях. Подлагайки го на коренно погрешно тълкуване, тя ме замоли да съм отложел имитациите на цвиленето на конете за по-подходящ момент. Започнах да си повтарям, че съм спокоен… да, напълно спокоен…

— Преди да отговоря на въпросите ти, стара ми родственице — обадих се, с мъка сдържайки разбунтувалите се в мен страсти, — нека и аз ти задам един. Би ли ми казала с думи прости защо ме излъга, че прозорецът ти бил крайният отляво?

— Че той си е крайният отляво.

— Да ме прощаваш.

— Като гледаме от къщата.

— А, като гледаме ОТ къщата? — озари ме просветлението. — А пък аз мислех, че имаш предвид като гледаме КЪМ къщата.

— Ако трябва да го определим, като гледаме КЪМ къщата… — Тя изведнъж пресипна и изви жално глас. Погледът й бе закован върху ми и даваше всички признаци за бясното премисляне. — Само не ми казвай, че си нахълтал в чужда стая!

— Едва ли би могла да бъде по-чужда.

— Чия беше?

— На Флорънс Крей?

Тя подсвирна. Явно драматизмът на ситуацията не й бе убягнал.

— Тя легнала ли си беше?

— С розово боне на кратунката — поясних.

— И се събуди, и те видя?

— Почти незабавно. Спънах се в маса или друго някакво препятствие.

Леля ми Далия отново подсвирна.

— Ще се наложи да се ожениш за нея.

— Знам.

— Но се съмнявам, че тя ще се съгласи да те вземе.

— Разполагам с неоспорима вътрешна информация за противното — информирах я с пресипнал глас.

— Значи го уредихте?

— Тя го уреди. Вече сме сгодени.

— Независимо от противния ти мустак?

— Тя се влюби в мустака ми.

— Сериозно? Това си е чиста проба жив кошмар. Ами Чийзрайт? Смятах, че той беше сгоден за нея?

— Вече не. Отмениха го.

— Значи скъсаха?

— Напълно.

— И сега се лепна на теб?

— Абсолютно вярно.

Лицето й доби грижовен израз. Въпреки избиващата от време на време чепатост в обноските й и живописните прякори, с които счита, че е уместно да се обръща към мен, тя си ме обича от все сърце и моето благоденствие далеч не й е безразлично.

— Вижда ми се доста префърцунена за теб. Ако наистина я познавам, ще те накара да четеш У. Х. Один^[1] преди още да си се усетил какво става.

— Тя доста силно намекна за подобна вероятност, въпреки че доколкото си спомням, името, което спомена, бе Т. С. Елиът.

— Предложи ли ти да те превъзпита?

— Поне с такова впечатление останах.

— Хич няма да ти се понрави.

— Да, няма да ми се понрави — съгласих с мигновено.

Тя кимна разбиращо.

— С мъжете обикновено е така. Отдавам щастието на брака си на това, че никога и с пръст не съм докосвала дъртачето ми Том. А Агата се опитва да превъзпита Уърпълсдън и сигурно горкичкият преживява нечовешки мъки. Още на третия ден го принуди да откаже пушенето и той се развилия като мечка в капан, Флорънс заръча ли ти да откажеш цигарите?

— Още не.

— Ще го стори. А после идва ред на коктейлите.

И тя неочаквано ме зяпна с изобилие от как се викаше там… Лесно можеше да се види, че покаянието я тормозеше безжалостно.

— Страхувам се, че те нацедих в тинестото блато, сладурчето ми — продължи тя.

— Не си го слагай на сърцето, кръвна ми родственице — посъветвах я. — Случват се и такива неща. Но сега не моята, а твоята злочестина ме терзае отвътре. Непременно трябва да те измъкнем от морето на бедствията, както го нарече Джийвс. Всичко друго е с относително по-малка степен на важност. Тревогите за мен самия и твоите нещастия сега в количествено съотношение са като тези на вермута към джина в едно адски гипсиращо мартини.

Скъпата ми леля Далия видимо се трогна. И, освен ако не бях изпаднал в дълбока заблуда, очите й се наляха със сълзи.

— Това е страшно алтруистично от твоя страна, сладки ми Бърти — промълви тя.

— Никак даже, никак даже — запротестирах аз.

— Като те гледа човек, никога не би предположил, че притежаваш толкова благородство в душата си — продължи все в същия дух тя.

— Кой не би го предположил, като ме гледа? — попитах.

— И ако действително тези са чувствата ти, единственото, което ми остава да допълня е, че ти прави чест и нека по-бързо се залавяме за работа. Веднага изтичай и премести стълбата под прозореца ми.

— Имаш предвид левия прозорец — опитах се да уточня най-после местоположението.

— Е, да го наречем правилния прозорец.

Набрах сили да й съобщя лошата новина.

— Мисля — подех аз, — че пропущаш една съществена подробност. Всъщност моя е грешката, че не я споделих навреме с теб. Възникна усложнение, което заплашва да разбие на пух и прах плановете и целите ни. Стълбата я няма.

— Къде я няма? — не вярваше на ушите си скъпата ми прародителка.

— Под левия или може би следва да го нарека грешния прозорец. Когато погледнах навън, вече я нямаше.

— Глупости. Стълбите не се дематериализират току-тъй — не се предаде тя.

— Обаче аз те уверявам, че в Бринкли-и-Снодсфийлд-на-Мочурището точно това правят. Не зная какви са условията им за съществуване по другите краища, но в Бринкли Корт и за секунда да откъснеш погледа си от тях и те вече са се изпарили.

— Значи твърдиш, че стълбата е изчезнала?

— Именно това е идеята, която се стремях да ти внуша. Прибра си полите като арабска шатра и тихомълком духна нанякъде.

Обля я вълна от наситено мораво. Реших, че тъкмо се кани да загребе дълбоко от богатия фонд с ругатни на ловджийските дружества, понеже е жена, която рядко си подбира думите, щом пощръклее. Точно тогава, обаче, вратата се отвори и влезе чичо Том. Бях твърде разстроен, за да кажа дали само наминаваше или идваше с цел, но един поглед ми бе достатъчен, за да установя, че определено бе съвсем шашнат.

— Далия! — изцвили той възбудено. — Стори ми се, че чувам гласа ти. Защо не спиш по това време?

— Бърти го болеше глава — отвърна старата ми родственица, която бе светкавично съобразителна. — Тъкмо му давах аспирин. Отмина ли малко болката, Бърти?

— Чувствам леко подобрение — уверих я, тъй като самият аз също бях светкавично съобразителен. — Но не е ли малко късничко да се разтакаваш нагоре-надолу в този час, чичо Том?

— Да — улови нишката леля Далия. — Ти пък защо не спиш, другарю мой в скърби и радости? Отдавна трябваше да си в леглото.

Чичо Том поклати глава. От него лъхаше страшна сериозност.

— В леглото ли, момичето ми? Сигурно няма да успея и там да намеря спокойствие. Прекалено съм разтревожен. Имението гъмжи от крадци.

— Крадци ли? Но откъде ти хрумна това? Не съм видяла никакви крадци. А ти, Бърти? — обърна се към мен скъпата ми прародителка.

— Не съм мярнал и един. Помня, че дори си помислих колко странно е това.

— Сигурно си се объркал с някоя сова или нещо друго, Том.

— Видях една стълба, когато се разхождах из градината преди да си легна. Беше подпряна под един прозорец. Добре, че я отнесох точно навреме. Минута по-късно и крадците щяха да се стекат с хиляди.

Двамата с леля Далия разменихме изпълнени с разбиране погледи. Май и двамата бяхме доволни, че се разреши загадката с тайнственото изчезване на подвижната стълба. Странно нещо. Колкото и да примираме за мистериите, предлагани ни в книжна форма, изскочат ли изневиделица в реалния живот, рядко се случва да не се изплашим до смърт.

Леличката ми положи усилия да потуши бурното му вълнение.

— Сигурно е била на някой от градинарите, забравил е да я остави там, където й е мястото. Макар, разбира се — продължи умислено тя, явно с идеята, че няма да е излишно да се заеме с подготвянето на почвата още отсега, — никога няма гаранция, че някой касоразбивач няма да се помъчи да отмъкне ценната ми перлена огърлица. Виж как бях забравила за нея.

— Но аз не я забравих — отвърна чичо Том. — Даже беше първото нещо, за което се сетих. Отидох право в стаята ти, взех я и я заключих в сейфа в салона. Доста хитрост и вещина ще му трябват на тоя крадец, за да я измъкне оттам — добави той със сдържана гордост и се изпари, оставяйки след себе си онова, което понякога съм чувал да наричат нажежено мълчание.

В следващия миг всеки един автор би се изразил по следния начин: „Лелята погледна племенника си, племенникът погледна своята леля“.

— Тю, да му се не види! — даде воля на чувствата си първата и отново подхвана разговора: — Какво ще правим сега?

Съгласих се, че положението бе лепкаво и още как. В първия момент дори човек се затрудняваше да си представи, че е възможно да съществува и по-лепкаво от него.

— Какви са шансовете ни да налучкаме комбинацията? — попитах аз.

— Нулеви.

— Чудя се дали Джийвс може да разбива сейфове.

След тези мои думи скъпата ми плът и кръв отново бодро вдигна гребен.

— Бас хващам, че може. Няма нещо, което Джийвс да не може да върши. Иди и го доведи!

Зацъках с език.

— Как, по дяволите, да го доведа? Не му знам стаята. Ти знаеш ли я?

— Не.

— Е, не мога да тръгна да тропам от врата на врата, вдигайки на крак цялата домашна прислуга. Или случайно ме бъркаш с някой ясновидец?

Млъкнах в очакване на отговор и докато чаках, ето че Джийвс, от плът и кръв, изникна отпреде ни. Независимо от късния час, Съдбата се бе смилила и ни го бе пратила.

— Моля за извинение, сър — рече той. — Радвам се, че не съм прекъснал съня ви. Осмелих се да ви обезпокоя, за да ви запитам дали нещата са се развили задоволително. Постигнахте ли успех в дръзкото начинание?

Поклатих кокосовия си орех.

— Не, Джийвс. Постарах се да извърша вълшебствата си неусетно за останалите простосмъртни, но божията ръка ми попречи — отвърнах и го осветлих накратко за състоянието на делата ни. — Тъй че огърлицата сега е в сейфа — завърших — и проблемът, както го виждам, а както го вижда и леля Далия, е как да я изкараме оттам, да опустее дано. Нали схващаш ситуацията?

— Да, сър. Обезпокоителна е.

Леля Далия нададе страстен вопъл.

— НЕДЕЙ! — прогърмя тя с безумна настървеност. — Само още веднъж да чуя тая дума „обезпокоително“… Можеш ли да разбиваш сейфове, Джийвс?

— Не, мадам.

— Не ми отвръщай „Не, мадам“ по толкова нехаен начин. Откъде разбра, че не можеш?

— За това са нужни специализирано образование и подходящо възпитание, мадам.

— Значи с мен е свършено — заключи леля Далия и тръгна към вратата. Лицето й бе мрачно и изопнато. Спокойно можеше да мине за маркиза, качваща се в каляската, която ще я отведе до гилотината по времето, когато във Франция бушували всички онези размирици. — Ти преживявал ли си земетресението в Сан Франциско?

— Не, мадам. Никога не съм имал щастието да посетя градовете по западното крайбрежие на Съединените щати.

— Просто ми мина през ума, че ако си бил свидетел на бедствието, след това, което ще се разрази утре, след като пустият лорд Сидкъп се домъкне и каже ужасната истина на Том, щеше да се сетиш за отминалите времена. Е, лека нощ на всички. Ще си ида и ще се помъча да дремна поне за малко.

Тя се оттегли с достойнство. Ловджийските дружества знаят как да обучават възпитаничките си. У тях няма и грам мекушавост. В безпощадната хватка на съдбата, както помня, че Джийвс се изрази веднъж, те не потрепват и не надуват гайдата. Аз го запознах с мнението си по въпроса, след като врата се затвори след леля ми, и той потвърди, че това е неоспоримо вярно.

— Цапването на какво беше там… Как звучеше точно?

— Под удара на участта сурова паднаха главите им… простете ме, сър… облети в кърви, но непреклонени.

— Точно така беше. Твое ли е?

— Не, сър. На покойния Уилям Ърнест Хенли. Живял е от 1849 до 1903.

— Ъ?

— Заглавието на поемата е „Проклятието“. Но правилно ли съм разбрал думите на госпожа Травърс, че се очаква лорд Сидкъп да пристигне тук, сър?

— Пристига утре.

— А да не би той да е джентълменът, за когото говорехте, че щял да оглежда огърлицата на госпожа Травърс?

— Същият.

— Тогава смея да ви успокоя, че всичко е наред, сър.

Сепнах се. Явно не бях чул добре думите му. Защото иначе сигурно нещо му хлопаше дъската.

— Всичко е НАРЕД ли ми се чу да казваш, Джийвс?

— Да, сър. Нима не ви е известно кой всъщност е лорд Сидкъп?

— Никога не съм го срещал досега.

— Но навярно го помните, сър, като господин Родърик Споуд.

Ококорих се насреща му. С перце да ме бяхте бутнали, щях да падна.

— Родърик Споуд?

— Да, сър.

— Да нямаш предвид Родърик Споуд от Тотли Тауърз?

— Точно него имам предвид, сър. Той наскоро наследи титлата след кончината на покойния лорд Сидкъп, който му се падаше чичо.

— Гръм и мълнии, Джийвс!

— Да, сър. Смятам, ще се съгласите с мен, че при тъй сложилите се обстоятелства, проблемът, безпокоящ госпожа Травърс, има лесно разрешение. Само думица на Негово благородие, напомняйки му дискретно за факта, че продава дамско бельо под търговския псевдоним Юлейли Сойърс, би следвало да даде резултат. Той ще се види заставен тактично да запази тайната на фалшифицирания произход на огърлицата. От дните, прекарани в Тотли Тауърз, откъдето го познавате като господин Споуд, сигурно си спомняте, че изявява силна неохота срещу разпространението на тази информация.

— Никога няма да го забравя, Джийвс!

— Да, сър. Просто смятах, че няма да е излишно да ви го спомена. Лека нощ, сър.

И той отплава навън.