Аманда Блеър
Опасна е нощта (21)

Епилог

И така, те живели щастливо още много години…

— Мамо, сложи това!

— Не, това!

Вивиан се засмя, когато двете й малки дъщери я заобиколиха, докато тя се приготвяше пред тоалетката. Прическата й беше готова и сега тя седеше облечена в женската си риза, фустите, чорапите и оправяше за последен път грима си.

Спорът беше по въпроса за формата на изкуствената бенка, която Вивиан искаше да си сложи. Шестгодишната Елизабет Джейн искаше това да бъде една малка звездичка, докато четиригодишната Розалинд Розамънд харесваше полумесеца.

Тя погледна към Оливър, който влезе в стаята, закопчавайки жилетката си.

— Татко, звездата!

— Не, луната!

— Звездите, луната, слънцето — закачи ги той, като взе Розалинд в ръцете си и я повдигна, а после разчорли дългата коса на Елизабет. — Всичко каквото поискате, скъпи мои.

— Ще си сложа и двете — реши Вивиан и погледна в огледалото Оливър, който чак сега разбра за какво беше спорът. Той се засмя и остави Розалинд на голямото легло.

— Трябва да бъдете добри тази вечер — посъветва той двете си деца. — Не изморявайте Сюзън.

— Разбира се, татко.

— Ще бъдем послушни, татко.

Вивиан не можеше да скрие усмивката си, като гледаше двете си дъщери и баща им. Елизабет беше малката романтичка на къщата, докато Розалинд беше палавницата.

Оливър й беше казал истината онзи следобед в градината, когато я беше уверил, че ще обича дъщерите си толкова, колкото и синовете си.

За щастие, преди по-малко от година време тя най-после го беше дарила и със син. Кристофър Джон или Кит, както му казваха всички вкъщи, в момента беше в детската стая заедно със Сюзън.

Вивиан поставяше внимателно първата красива бенка в ъгъла на устните си, когато Сюзън влезе в спалнята, притиснала петмесечния Кит до щедрата си гръд. Елиза Френсис, най-голямата от четирите деца на семейство Грей, вървеше до нея и бъбреше възбудено.

— Мамо, виж какво ми даде Сюзън!

Вивиан протегна ръката си и погледна лешника, който детето държеше в дланта си.

— Знаеш ли какво е това? — попита Елиза, а красивото й личице бе поруменяло от възбуда. Тя беше кръстена на двете си баби и заемаше онова специално място, което само първородните деца имаха в сърцата на родителите си.

— Една мъничка каляска — каза Вивиан, — в която се вози една фея.

Елиза се обърна и погледна Сюзън.

— Не ти ли казах, че тя знае за феята, скъпо дете?

— Виждала ли си ги някога? — попита Елиза майка си.

— Феята или каляската? — каза Оливър. Елизабет и Розалинд бяха застанали отново до тоалетната масичка и чакаха отговора на майка си.

— Феята? Виждала ли си някоя фея?

Вивиан постави внимателно лешника върху тоалетната си масичка и си спомни за картината, която майка й беше нарисувала през онзи далечен ден в градината.

— Да. И не една. Те идват с пукването на зората, а също така и при залез-слънце и играят между цветята. Обичат да си откъсват от онова нежно цвете, което се казва напръстниче.

Тя погледна към Сюзън.

— И семената на спорея са техните малки кончета — пошепна тя на възрастната жена, после се обърна към огледалото, за да постави втората черна бенка.

— Нямаш намерение да сложиш и двете, нали? — попита Сюзън с тон, който показваше мнението й за тази глупава прищявка.

— Защо не? — Оливър взе внимателно Кит от ръцете на Сюзън. — Надебелял е — отбеляза той.

— Той е бебе — каза Сюзън. — Прилича му да бъде дебел.

— Е, добре, мое малко мъжленце, заминавай в детската стая да спиш.

Оливър целуна сина си и го подаде на майка му. Тя също го целуна и го даде на Сюзън.

— Хайде, момичета — извика тя и три детски личица се обърнаха към нея, а изражението им изразяваше недоволство.

— Но ние искаме да гледаме! — каза с плачевен глас Розалинд.

— Веднага ще си сложа роклята — каза Вивиан, като скочи от стола и тръгна към леглото, където беше поставена златистата й бална рокля, украсена с втъкани златни нишки и дантели.

— Разглезваш ги — смъмри я Сюзън.

— Знам.

— Точно както глезиш и кучето — добави Оливър и беше тутакси възнаграден с един приглушен лай. Хермес, който не можа да постигне много в загатването на присъствието си по един изискан начин, надникна изпод леглото.

— Ще извикам Мери — започна Вивиан.

— Мисис, все още мога да стягам женски корсети и да закопчавам рокли по-бързо от която и да е прислужничка — информира я Оливър.

Вивиан се обърна към Сюзън, а на лицето й не личеше разкаяние за това, че беше обвинена в разглезване на деца и животни.

— Той е прав.

— Давай тогава — каза Сюзън, а момичетата се кискаха, като гледаха баща им да стяга корсета на майка им и да я облича.

Когато накрая беше готова, с ръкавици, пантофи, ветрило и маска в ръка, Вивиан се завъртя пред децата, като накара златистата материя на полите й да се извие около нея като камбанка.

— Мамо!

— Изглеждаш прекрасно!

— Не е ли хубава, татко?

— Наистина е хубава — отговори Оливър. — А сега отивайте в леглото, защото в противен случай няма да имате време за приказката.

— А ти какво си, татко? — попита Розалинд.

— Последния път, когато проверих в огледалото, бях вашият баща — подразни я той.

— Не, какъв ще бъдеш този път?

Вивиан едва можеше да скрие усмивката си. През изминалите години тя беше разбрала, че й харесва да има деца и че обича да бъде в компанията им. А Оливър беше доказал, че е отличен баща. В действителност той прекарваше повече време с децата си, отколкото навън, в обществото на Лондон. Много пъти сутрин тя го виждаше да копае в градината заедно с дъщерите си и по всичко личеше, че те се забавляваха добре и изглеждаха щастливи.

— Хадес^[1].

— А мама? — попита отново Розалинд.

Елиза въздъхна и й хвърли един поглед, присъщ за най-големите сестри в семейството, които смятат, че вече са научили всичко и гледат с пренебрежение на по-малките себеподобни.

— Мама е Персефона^[2] и татко я отвлича в подземното си царство — започна Елиза. — Но тя го молила, молила, говорила, говорила и накрая той й позволил да се върне в дома си и затова ние имаме пролет. Права ли съм, татко?

Вивиан се възхищаваше на изваяното лице на съпруга си.

— Да, точно така е.

— И тя го извела от мрака на тъжното му царство — каза замислено Елизабет, а Вивиан улови погледа на съпруга си и поклати глава. Средната им по възраст дъщеря беше прекалено голяма романтичка.

— Да, точно така е направила — отговори той и й намигна. — А сега отивайте да си лягате…

— И да слушате приказката! — настояваше Розалинд.

— Да, приказката — съгласи се Вивиан. — Целунете ни за лека нощ и хайде, че ние трябва да тръгваме!

 

 

Седнала в каретата срещу съпруга си, Вивиан не можа да устои на желанието си да го подразни.

— И така тя го молила и молила, говорила и говорила?

Той се наведе напред и я целуна звучно.

— И тя постигнала своето.

Вивиан му се усмихна. Чувстваше така, като че ли щеше да експлодира, ако продължава да крие тайната си от него.

— Изглеждаш малко бледа напоследък, скъпа — каза той. — Не се ли чувстваш добре?

— О, само сутрин се чувствам малко неразположена.

Отне му само секунда, за да схване значението на думите й.

— Искаш да кажеш още едно?

Тя кимна с глава.

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна с глава и усмивката й стана още по-широка.

Той я целуна и се премести до нея.

— Момиче или момче? Защото, както изглежда, ти имаш забележителната способност да предсказваш дали ще имаме син, или дъщеря.

Вивиан си спомни за младата циганка, която преди много, много години, седнала до масата пред огнището, й беше дала надеждата, от която тя имаше толкова голяма нужда.

— Син.

Той сложи пръста си под брадичката й и повдигна главата и така, че да може да вижда очите й.

— Какво, Вивиан, какво чуват ушите ми? Още един син? — доволна усмивка разтегли устните му. — Нима е възможно най-после да си решила да се подчиниш на волята ми и да правиш това, което аз сметна за най-правилно?

Тя докосна устните му със своите, после ги отдръпна леко, за да продължи мъчението му. Преди неговите устни да се слеят с нейните, тя пошепна една-единствена дума:

— Никога.

 

 

— По-тихо, момичетата ми, или ще събудите бебето.

Кит заспа бързо в кошчето си, а Сюзън, Елиза, Елизабет и Розалинд се настаниха удобно на столовете пред камината. Хермес се беше изтегнал върху любимия си килим пред огъня, докато котаракът Томас се беше качил на меката удобна облегалка на стола на Сюзън.

— Мисля, че сега е ред на Розалинд — започна Сюзън.

— О, но тя винаги иска една и съща приказка! — ядоса се Елиза. — Не може ли да избере нещо друго?

— Знаеш правилата — каза спокойно Сюзън. — Ще бъде това, което тя иска, защото е неин ред да избира.

— Избери нещо с пирати, Рози — увещаваше я Елизабет. — Да има и принцеса.

Розалинд се преструваше, че мисли върху казаното, нещо, заради което Сюзън едва успя да сдържи смеха си. Защото изборът на малкото момиченце беше винаги един и същ и всички знаеха това много добре.

Хенри влезе в детската стая с поднос в ръце, върху който имаше топло мляко, чай и хляб, намазан с масло.

— Да не би да съм закъснял за приказката, скъпа? — попита той като постави подноса върху масичката до камината.

— Идваш точно навреме — отговори Сюзън и погледна към съпруга си, чудейки се как може той да става все по-хубав и по-забележителен с всяка изминала година.

Хенри седна на един стол, а Сюзън помогна на Розалинд да се настани в скута й.

— Реши ли вече?

— Да! — каза тя и погледна предизвикателно към Елиза, която изохка, а Елизабет се разсмя.

— Искам да ми разкажеш историята за мама и татко.

— Добре, скъпо мое момиче — облегна се назад в големия стол Сюзън, а Хенри й поднесе чая, който тя пиеше преди лягане.

— Ще ви разкажа историята — започна тя — за красивата ви, храбра майка и за вашия решителен, смел баща и как те двамата се срещнали през една лятна вечер в окъпаната от лунната светлина градина преди много, много години…