Аманда Блеър
Опасна е нощта (13)

Глава 12

Вивиан седеше на каменната пейка в отдалечения край на градината на майка си, тъй като искаше да бъде скрита от погледите на обитателите на къщата. Тя чакаше да премине последния пристъп на неприятното гадене. Не можеше да се прибере в това състояние.

От една седмица се опитваше да намери друга причина за странното си състояние и отчаяно се мъчеше да убеди себе си, че то се дължи само на временно неразположение. Хилда непрекъснато ги товареше с най-тежката работа, а и двете със Сюзън обичаха да си приказват до късно през нощта.

Още когато беше дете, тя знаеше, че всички вълшебни неща стават през нощта.

Сега Сюзън топлеше водата за прането. Мери събираше мръсните дрехи из къщата, а Вивиан седеше в градината. Беше дошла да набере някои билки, но искаше да остане за малко насаме с мислите си.

Изненада се, когато видя Сюзън да върви по пътеката към нея. Когато жената стигна до пейката, тя седна и взе ръката й в своята.

— Най-добре ще направиш, ако му кажеш — каза спокойно тя.

Вивиан премига, за да прогони сълзите си. Не можеше да избере по-лошо време от това, за да открие, че ще има дете. Беше съвсем в началото на бременността. Гърдите й бяха станали напрегнати, чувстваше се извънредно уморена. Тя би пренебрегнала всички тези промени, ако не беше това неразположение.

— Не мога — пошепна тя.

— Трябва да помислиш за детето, което носиш.

Вивиан хапеше устни. Когато циганката й беше казала за децата, тя разбра още тогава. Тя и Оливър щяха да имат първата си дъщеря.

— Трябва да помислим за неговата закрила — повтори спокойно Сюзън. Никоя от двете не искаше да гадае какво щеше да направи Хилда, ако разбереше, че Вивиан е бременна.

— Ще приготвя на мащехата ти едно приспивателно от билките — каза решително Сюзън. — Дейвид ще те заведе при него тази вечер и ти ще му кажеш. Той трябва да те отведе от тази къща, независимо дали онзи луд те преследва, или не.

Вивиан кимна с глава. Положението й я караше да се чувства толкова уморена и объркана, че за нея беше едно облекчение някой друг да взима решенията вместо нея.

— Ами ако… — не можа да завърши тя. Мисълта, че на Оливър можеше да не се хареса нейната новина, беше толкова ужасна, че тя не смееше да я изрече на глас.

— Имам сестра, която живее на север — каза Сюзън. — Ще заминем при нея след една седмица.

Вивиан кимна с глава и Сюзън я целуна по бузата.

— А сега иди ми събери лайка, маточина и цвят от липа, лопен и теменуга. Трябва да сме сигурни, че онази ще спи дълбоко. Събери повече, защото искам да мирува цяла нощ.

Вивиан тръгна покорно, а Сюзън остана на каменната пейка, опитвайки се да събере мислите си.

Остана така няколко минути, докато усети едно нежно присъствие. Като се изправи, тя оправи изцапаната й престилка и се огледа наоколо.

— Не се разстройвай, Елиза — започна тя шепнешком. — Това се случи на теб, сега се случва на нея, а вероятно ще се случи и на малката, която тя носи.

Махни я от тази къща…

— Това мисля да направя и аз. Но първо трябва да съобщим на нейния млад любим и повярвай ми, той ще направи най-доброто за нея.

Ако Хилда разбере…

— Тя няма да разбере. Тя не е толкова умна. Разбери, той я обича, Елиза. Видях го как я гледа. И тя е лудо влюбена в него — каза Сюзън и си пое дълбоко дъх. — Обещавам ти, че ще намеря начин да я измъкна оттук.

 

 

Публичният дом беше притихнал, когато Оливър излезе от стаята и слезе по стълбите. Къщата изглеждаше съвсем различна с настъпването на зората. Сега тя приличаше на обикновена лондонска къща. Само под плаща на нощта истинската й природа разцъфтяваше. Мадам Авайс седеше в салона. За да бъде сигурен, че изиграл напълно своята роля, Оливър влезе в салона я поздрави.

— Забавлявахте ли се добре снощи? — попита Мадам.

— Да, много. Ще дойда отново, когато обстоятелствата ми позволят.

Той излезе от стаята и не можа да види разтревожения поглед, с който Мадам го гледаше, докато вървеше към изхода.

 

 

— Тя изпи всичко — докладва послушно Мери.

Сюзън погледна Вивиан, която извърна погледа си, преди Мери да е забелязала триумфалното изражение в очите й. Прислужничката нямаше представа, че внимателно подбраните билки щяха да осигурят на господарката й непробуден сън през цялата нощ и през по-голямата част от сутринта.

Миранда и Дороти се бяха възползвали от болестта на майка си и бяха излезли рано, за да вечерят заедно с приятели. Ако останеха верни на навиците си, те нямаше да се приберат, преди да се е съмнало.

— Ще се заловя с кърпенето, докато ги няма — каза Мери. — Ще отида да си донеса кошницата.

Сюзън погледна Вивиан, която каза бързо, преди още Мери да е напуснала стаята:

— Нещо не се чувствам добре. Ще отида в стаята си и ще си легна.

Тя излезе от топлата кухня и тръгна към конюшнята, където Дейвид беше оседлал два коня. Той беше донесъл и мъжки дрехи, с които Вивиан щеше да се преоблече, за да отидат при Оливър.

 

 

— Тя е тук, сър — каза Хенри, като влезе в библиотеката.

Имаше само една жена в света, която неговият камериер можеше да има предвид. Преди Оливър да успее да изрази недоумението си от това, което чу, Вивиан вече беше в стаята.

— Трябваше да те видя — започна тя малко задъхано.

Той я хвана за ръката и я заведе до стола пред камината. Тя седна, а Оливър коленичи пред нея, като взе студените й ръце в своите.

— Защо се излагаш на такъв риск, като идваш тук? — попита той.

— Това не е… добро начало за това, което трябва да ти кажа — отговори тя. — Трябва да… те попитам за нещо.

Чувство за вина я измъчваше през изминалия ден. Без съмнение новината на неговото нощно похождение в публичния дом беше вече плъзнала из Лондон.

Мисълта, че Вивиан е научила за неговите похождения накара Оливър да се обърка от срам.

— Нека да ти обясня — каза той.

— Не. Искам първо аз да ти кажа…

— Не. Защото знам, че ще ти е трудно да разбереш защо избрах един такъв начин на поведение.

Накратко, без да се впуска в подробности, той й разказа всичко.

Тя го гледаше втренчено и Оливър разбра, че причината да дойде при него тази вечер, нямаше нищо общо с постъпката му снощи.

Той видя как изражението на красивото й лице последователно се променяше. В началото се четеше смущение, обърканост, после дълбока болка, а накрая унищожителен гняв.

Вивиан стана и се отдръпна от него. Оливър тръгна след нея и когато я настигна, тя се обърна и му зашлеви с все сила една плесница.

Той остана съвършено неподвижен, а тя, застанала пред него, трепереше, напълно вбесена. Все пак трябваше да я накара да разбере.

Той я хвана и стисна силно ръката й над лакътя.

— Това не значи нищо за мен…

— Но за мен то значи нещо!

Тя протегна обутия си в ботуш крак и го ритна силно.

Оливър я пусна и тя се втурна навън, но той беше по-бърз и затръшна вратата, преди Вивиан да стигне до нея.

— Изслушай ме… — започна той.

— Не, ти ще ме слушаш и това, което чуеш, ще е последното, което ще ти кажа. Аз никога няма да бъда част от твоя живот. Никога вече не си прави труда да правиш нещо за мен, освен да отвориш тази проклета врата сега и да ме пуснеш да си отида!

Той стоеше неподвижен и се взираше в нея. Усети гнева, който завладя цялото му същество.

— Ти си една проклета, упорита малка глупачка. Нямаш представа за опасността, която те преследва.

— Не мисли, че имаш работа с някоя глупачка, която сляпо вярва във всичко, което й казваш! Сега, след всичко, което си направил, защо трябва да вярвам, че историята за този побъркан е истина?

Тя искаше да му причини болка, така както и той я беше наранил.

— Каква идеална ситуация си нагласил за себе си, Оливър! Да ме караш да те чакам търпеливо, да се крия, докато ти общуваш с безброй курви…

Той я сграбчи за ръката и я замъкна към бюрото. Тя риташе и се бореше като някое сърдито дете. За да не й позволи да избяга, докато търсеше бележката на убиеца, той наведе главата й и нави дебелата й плитка около китката си.

Без да каже дума, Оливър отключи чекмеджето на бюрото си и й подаде плика.

Тя му го хвърли обратно и тогава вече ядът му избухна. Движейки се толкова бързо, че тя не успя да го спре, той седна на стола и я метна върху коленете си. После задните й части получиха няколко силни шамара. Тя изпищя уплашена. Оливър я изправи и я притисна с тялото си към бюрото. Докато я гледаше, почувства как гневът пулсира в него, горещ и пронизващ.

— Погледни ме!

Тя не го погледна.

Оливър хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Ще ме слушаш — каза той. Гласът му беше нисък, гневът му го караше да трепери. — Не ти, а аз бях глупак, че те разглезих, без да знам колко си твърдоглава. Но явно скоро ще трябва да ти свия юздите.

Той я обърна към бюрото, като все още я притискаше с тялото си, но сега ръцете й бяха свободни. Помисли си за миг, че тя може да започне отново да се бори с него, но Вивиан взе писмото и го отвори.

Няколкото увехнали розови венчелистчета, които изпадаха от плика, я накараха да занемее. После видя двете панделки, които носеше в косите си онази нощ на маскарада. Бавно и нерешително, тя извади писмото и прочете страховития стих.

Усети как гневът напуска тялото й и на негово място дойде страхът. Сега най-много й се искаше Оливър да я вземе в прегръдките си. Но и двамата бяха отишли твърде далеч в гнева си.

Той се дръпна от бюрото и я пусна.

— Никога не съм те лъгал, Вивиан.

— Така е — каза тя и замълча за миг, а после прошепна: — Съжалявам, че те ударих.

— Аз също съжалявам за това, което направих.

Настъпи неловко мълчание, което Оливър наруши пръв:

— Какво те накара да дойдеш при мен?

Тя го погледна и той остана поразен от уморения й вид.

— Нищо определено. Наистина. Няма нищо.

Тя тръгна към вратата, но той я спря.

— Кажи ми, Вивиан. Кажи ми какво е това, което те тревожи.

— Не е нещо важно. Ще те видя на следващия маскарад.

Той хвана ръката й.

— Ти няма…

Тя издърпа моментално ръката си и вдигна предупредително пръст.

— Но аз ще отида. Докато този човек е на свобода, за нас е по-разумно да не бъдем заедно. Не виждаш ли, Оливър? Този път двамата с теб можем да използваме уменията си и да го спрем.

— Но той може да ти направи нещо…

— Защо не видиш по-ясно какво прави той на теб? На нас! Няма да имаме спокойствие, докато той не бъде хванат. А аз няма да имам мира, ако не помогна за залавянето на този жесток негодник! А сега ме пусни да си вървя, Оливър.

Той се взираше в нея и продължаваше да препречва пътя й.

— Не виждаш ли? — каза тя спокойно и той усети голямата умора в гласа й. — Просто искам да ти помогна.

— Не вярваш ли, че съм в състояние да те защитя?

— Ох, ти проклети, големи глупчо! Разбира се, че ти вярвам! Но човек не трябва да се изправя сам срещу дявола.

Той стоеше до вратата и я гледаше.

— Пусни ме да си отида, Оливър.

— Няма да ходиш на никакви маскаради!

— Ти няма дори да разбереш.

— Всички в Лондон ще разберат! Ти, твърдоглаво момиче! Те говорят за Аврора, богинята, която раздава щедро своите прелести!

— Следващия път ще покрия косата си.

— Те ще те покрият. — Отговорът му беше язвителен, а думите му нарочно бяха груби и вулгарни.

— Мога да се грижа за себе си!

— Можеш ли? А какво щеше да направиш с онази грозна маймуна от маскарада, ако не бях се появил?

— Ами можех да го целуна… — каза тя и се спря по средата на изречението, защото той я взе в ръцете си и я притисна към себе си.

— Ако те видя на маскарада, ще те отведа и ще те държа под ключ.

Вивиан само сви рамене. Оливър се дръпна от вратата и й позволи да излезе.

— Дейвид ли те придружава? — попита той.

Тя кимна с глава.

Той се обърна с гръб към нея, обзет отново от внезапен гняв.

— Прибери се вкъщи!

 

 

— Ти си толкова твърдоглава, колкото беше и майка ти — каза Сюзън, като се взираше ужасена във Вивиан.

Вивиан наведе глава, тъй като не искаше никой да вижда болката, която я разкъсваше.

— Ще приема думите ти за комплимент.

— Но помисли ли какво ще правиш сега?

— Ще измисля нещо.

— Не ме дръж настрани от това, Вивиан. В такива случаи човек не бива да се затваря в себе си.

Вивиан стисна ръцете си в юмруци и ги опря на масата, спомняйки си острите думи, които тя и Оливър си размениха.

— Каква лоша приятелка съм аз — промълви Вивиан и най-накрая се осмели да погледне възрастната жена в очите. — За твоята лоялност към мен ти не получаваш нито друго, освен тревога и мъка. Ето така ти се отплащам аз.

— Мълчи. Всички жени стават чувствителни, когато Бог ги дарява с бебета.

— Само за това ли стават жените в този свят?

— Какво искаш да кажеш?

— Само дотам ли се простира нашето призвание — да дадем един нов живот в броеницата на вечния житейски кръговрат? Тогава защо имам мечтите си, копнежите си, желанията си, които не могат да бъдат заглушени! Защо не мога да се гмурна в потока на живота и да се опитам да ги направя реалност?

— Той иска сам да се справи с този луд човек, Вивиан.

— Ти заставаш на неговата страна.

— Да. Аз разбирам неговата позиция.

— Дори и след това, което е направил в онзи бардак?

— А какво трябваше да направи според теб, госпожичке? Отговори ми на този въпрос! След като те са го завели в онзи дом, какво друго е могъл да направи? За един млад, красив, здрав и буен мъж като него това, което е направил, е естествено.

Вивиан се втренчи в Сюзън. Все още беше разстроена от борбата, която беше водила с Оливър. Изобщо не знаеше как да отговори.

— Направил го е, за да отклони вниманието на този дявол от теб! А ако не беше отишла на онзи маскарад, никой нямаше да знае, че съществуваш!

— И ти възприемаш постъпката му като една добра идея?

— Не знам какво да мисля вече — стрелна я Сюзън и сниши гласа си до шепот. — Този човек, който те е преследвал нагоре по стълбите и е взел панделките от косите ти, е искал да измъчва Оливър. Нима това не означава нищо за теб? Когато Оливър ти призна за това, което е бил принуден да направи, той вече е бил получил писмото на злодея. Не можеш ли да разбереш това и да му простиш?

— Не мога да позволя повече на никого да ме затваря и да ме държи под ключ. Дори и на Оливър.

Сюзън я погледна втренчено. Вивиан знаеше, че жената си спомня многото наказания, които Хилда й беше налагала. Беше я заключвала в шкафа, в малката стаичка на тавана, оставяйки я самичка в тъмното. Сега мисълта да бъде ограничавана по какъвто и да е начин я ужасяваше и отвращаваше.

— А какво ще стане с малката? — пошепна Сюзън. — Сама ли ще я отгледаш?

— Не — Вивиан се хвана здраво за ръба на масата и повдигна леко брадичката си, опитвайки се да потисне съмненията и страха си. — Не. Първо ще хвана сама убиеца, а после ще убедя този упорит мъж, когото обичам до полуда, че двамата с него сме идеалната двойка.

 

 

Нито Сюзън, нито Вивиан имаха някаква представа, че Розамънд скоро щеше да ги напусне.

Както винаги, след като свърши службата в църквата, те се отбиха да видят кръстницата на Вивиан. Розамънд беше изпълнена с вълнение относно новата бална рокля, над която в момента се трудеше.

— Тази рокля ще стане наистина приказна. Този чудесен нюанс на синьото ще подхожда на прекрасната ти коса. А знаеш ли, че всички приказват за някаква жена, която имала почти същата коса като твоята? Така че ти ще бъдеш втората, която ще е по модата!

Вивиан беше мислила да сподели всичко с кръстницата си, но интуицията й подсказваше да не го прави. Те изпиха чая си и Розамънд я помоли да се качат в стаята горе, за да пробват корсажа на новата рокля.

Веднага, щом като кръстницата й я видя съблечена по риза, разбра всичко.

— Ох, Вивиан!

Тревогата, която се четеше в скръбните й очи, беше очевидна. Погледът й се спря на наедрелите й гърди. Вивиан разбра, че жената виждаше в нея отново майка й, но по по-различен начин. Елиза е била млада, страстна, своеволна и заслепена от любов. Според това, което Сюзън й беше доверила, Розамънд смяташе, че Елиза е допринесла сама за нещастието си.

— Съжалявам, че ти създадох грижи — каза Вивиан. Гордостта й я заставяше да изрече тези думи.

— А Оливър? — попита Розамънд, като се мъчеше да възприеме спокойно факта, че Вивиан е бременна. — Какво мисли той за всичко това?

— Той не иска жена като мен.

Като чу тази забележка, Сюзън, която връзваше корсажа й, я ощипа яростно и ако Розамънд не беше там, Вивиан беше сигурна, че щеше да изяде няколко шамара.

— Тогава, честно казано, в положението, в което се намираш, не бих могла да те изпратя на никаква забава, за да хванеш окото на някой почтен млад мъж.

— Така е, защото, честно казано, аз не искам да ходя на никаква забава — заяви Вивиан, вече напълно облечена. Като се обърна към кръстницата си, добави: — А сега трябва да си кажем довиждане.

— Имам една приятелка в Шотландия — започна Розамънд. — Мога да й пиша и да я помоля да отседнеш при нея, докато родиш…

— Моля те, не се тревожи излишно. Не след дълго ще напуснем Лондон и аз ще ти пиша.

Те излязоха от къщата и близо половин миля вървяха, без да продумат.

— Ще напуснем скоро Лондон, а? — каза накрая Сюзън.

— Отказвам да приема милостиня от когото и да било!

— Точно това и ще направиш накрая, моето момиче. А всичко може да има и още по-лош завършек.

Вивиан беше мислила и за това. Дори си беше спомнила за жената, която беше видяла на пазара с болнавото бебе в ръце. Нима и тя щеше да свърши като нея — навън в студа, заедно с малкото си дете, без да има свой дом?

— Не. Ще измисля нещо.

— Преглътни гордостта си, скъпа моя, и отиди при него.

Те изминаха остатъка от пътя до вкъщи, без да си кажат ни една дума.

 

 

Оливър не беше сигурен какво чувства към Вивиан. Вечерята, на която присъстваше тази вечер, беше безкрайно отегчителна и досадна. Нито една от жените не можеше да се сравни с Вивиан.

— Ваша светлост, разкажете ми за градината на вашия чичо — помоли една много хубава жена, която седеше срещу него. Тя имаше черна коса и зелени очи и действително беше много привлекателна. Но той видя, че тя се взираше в украсения със скъпоценни камъни дракон на пръстена му и в кройката на вечерния му костюм и разбра, че беше задала въпроса по други причини.

Той въздъхна, чудейки се какво да каже.

— Моята градина… — започна той.

— Не — каза тя, като се престори на обидена. — Филип ви пита за онези коне, които са ви доставили неотдавна.

Оливър се обърна към приятеля си, който явно се чувстваше неудобно.

— Много съм доволен от тях — каза Оливър, като вдигна чашата си с вино.

Той оглеждаше приятелите и познатите си, които бяха насядали около масата. Дали убиецът беше сега тук, в същата тази стая?

 

 

Убиецът наистина беше в стаята и седеше на масата, само няколко стола встрани от Оливър.

Той наблюдаваше Оливър, опитвайки се да държи под контрол истинските си чувства.

Всяка жена в тази стая се мъчи да ти се хареса, но ти не обръщаш внимание на нито една от тях. Не ми харесва, когато общуваш с всички и отказваш да си избереш една.

Виното се лееше щедро, а разговорите продължаваха сред смехове, шеги и клюки.

А той гледаше. И чакаше.

 

 

Розамънд беше свършила с опаковането на вещите си и сега седеше на леглото. Чудеше се защо всичко, което беше планирала, така безславно се провали. Искаше да покаже на кръщелницата си колко много се вълнува за нея, за нейното благополучие и щастие, а вместо това отношенията им охладняха още повече.

Щеше да тръгне рано сутринта. Заминаваше на север, далеч от Вивиан, далеч от нейните проблеми. Вероятно никога вече нямаше да види момичето.

Права си, Роза. Бягай далече.

Тя захлупи лице в ръцете си. Откритието, че кръщелницата й е бременна, я беше разстроило толкова, че в един миг помисли, че чува гласа на Елиза.

Бягай.

И преди беше избягала и никога не можа да си прости тази грешка. Въпреки че беше жена, тя не можеше да отстъпи като онзи пияница Хоумър, който беше зарязал Вивиан на произвола на съдбата.

Не се страхувай, моля ти се. Помогни й…

Имаше чувството, че Елиза е при нея, в стаята. Розамънд затвори очи, желаейки това чувство да изчезне, шумът пред вратата я накара да се сепне.

Прислужникът на Джени, един нисък, набит мъж, влезе в стаята и посочи двата пътнически сандъка до леглото.

— Това ли е всичко? — попита грубо той.

Тя се изправи, като се хвана за рамката на леглото, махна кичур коса от челото си и се втренчи в мъжа.

— Това ли ще бъде? — попита той.

— Не — каза спокойно тя и седна отново на леглото, стискайки до болка ръцете си. — Не. Няма да заминавам още.

 

 

Скъпи Оливър,

Не съм ти писала отдавна наистина, но това бе само защото здравето не ми позволяваше, тъй като трябваше да пазя леглото. Но аз чух за теб и твоята Аврора. Да знаеш само как й се възхищавам, затворена тук, между четирите стени на спалнята си. Всички в Лондон говорят само за нея.

Тя е развълнувала аристокрацията и я е довела до полуда. Но е предизвикала и Даниел.

Той ти е сърдит, Оливър. Както обикновено, ти го изигра отново. Той не можа да намери тази жена, а сега дори не е сигурен в чувствата, които имаш към нея. Моля се да продължиш да го водиш по лъжлива следа, за да я предпазиш от силата на неговия гняв. Ти никога не си лъгал нежния пол, Оливър. Знам това. И точно затова подозирам, че дамата все още лежи на твоето сърце.

Обещах пред себе си този път да ти разкажа всичко, за да приключа с тази история веднъж завинаги. Днес се чувствам по-добре и се надявам да мога да пиша повече.

Даниел дойде да ме вземе от къщата на възрастната жена, при която служех и която се отнасяше към мен като с приятелка. Тя искрено се радваше за мен, радваше се, че моят брат е успял в живота. Той беше облечен с хубави дрехи и дори имаше на свое разположение карета.

Ние напуснахме триумфално Лондон и аз бях във възторг от факта, че моят брат беше превъзмогнал миналото и се беше справил добре с живота.

Докато научих истината.

Имаше друго убийство. Не мога да ти кажа повече засега, Оливър, тъй като това е едно фатално събитие, което обяснява откъде идва омразата, която Даниел питае към теб.

Пътувахме за имението му в провинцията. Неговите земи граничат с твоите и от деня на нашето пристигане аз непрекъснато чувах разни истории за теб и за твоите момчешки подвизи. Ти не беше вкъщи по това време, тъй като пътуваше с чичо си по света, но изслушах тези приказки и любопитството ми нарастваше.

Видях градината ти и разбрах, че човек, който обича толкова много красотата, сигурно е една чувствителна натура. Нещо, което беше толкова чуждо за двамата мъже, които познавах — моят баща и моя брат.

Моля те да ме разбереш, Оливър. Въпреки че обичах брат си, аз се страхувах от него. Бях видяла на какво е способен той. Познавах вкуса на страха още от мига на раждането си, а впоследствие събитията от живота ми затвърдиха това мое чувство с още по-голяма сила.

Живея с мисълта, че съм една страхливка, но мога да те уверя, Оливър, че не ми е лесно.

В деня, когато се завърна в имението си, ти ни дойде на гости. Видях те от прозореца на библиотеката. Ти влезе в моя живот със силата на един бог. Беше толкова красив, толкова умен. Толкова нежен.

Тогава се влюбих в теб, но бях достатъчно умна да не го показвам.

Даниел ти завиждаше още от самото начало. Според него всичко, за което той е трябвало да се бори, дори и убива, ти си го получил без каквото и да е усилие от твоя страна. Той трябваше да се мъчи да играе ролята джентълмен, докато ти беше роден такъв. Когато двамата с него отивахте да яздите, Оливър, ти имаше по-добрата стойка. Ти го превъзхождаше в лова и риболова. Дори и с дамите имаше по-голям успех.

Даниел чувстваше, че е едно нищо. И може би той настина беше едно нищо, каквато бях и аз. Знаех, че двете убийства му тежаха страшно на съвестта. Едното беше направено, за да ме защити, а другото беше извършено, за да извлече материална полза. Даниел мислеше, напълно погрешно, че ние имаме извънредно голяма нужда от много пари, за да бъдем подсигурени.

Спомням си онова лято много добре. И двамата бяхте толкова млади и силни. Толкова красиви. Гледах ви от прозореца, защото Даниел ми беше възложил да свърша някои работи в огромната къща на имението му. Аз не бях достатъчно уверена в себе си, за да се науча да играя ролята на важна лейди. Мислех, че съм доволна от задълженията, които имах, доволна да живея близо до брат си и да имам някакъв комфорт.

Но аз исках повече. И за това си желание бях наказана много пъти. Оливър, докато ти създаваше красиви градини, аз си създадох свой собствен ад.

Исках да имам теб. Исках да видя дали мога да бъди докосната от мъж, без той да почувства отвращение. Аз ти позволих да ме целунеш, когато се срещнахме на стълбите един ден, а после избягах. Ти пробуди толкова много чувства в мен, че се изплаших.

Но не можех да те забравя.

Знам, че ще си спомниш за мен, когато ти кажа, че аз ти подарих девствеността си, както и ти ме дари със своята. Сега ти не би ме познал, защото аз нямам нищо общо с онова младо, хубаво момиче, което бях някога. Искам да знаеш, Оливър, че аз ще си спомням до последния си час за това, което ти ми даде.

Бих върнала всичко обратно, ако можех да спра целия този ад.

И така, една от прислужничките казала на друга, тя пък на трета, докато накрая Даниел чул клюката. Той ме извика в спалнята си. Беше бесен. Опитах се да отрека стореното, но той беше видял малкия букет цветя, който ти остави за мен. Въпреки че винаги съм знаела, че между нас съществува твърде голяма разлика в обществената йерархия, ти беше добър и мил с мен, Оливър, и аз ценя това.

Но аз ти причиних болка и ще направя всичко, за да изкупя този грях.

Ако ти просто ме беше използвал само за да задоволиш своите плътски желания, той може би нямаше да бъде толкова сърдит, но знаеше, че аз те обичам. Знаеше, че ти владееш една част от моето сърце, над която той никога нямаше да може да има власт. Въпреки че чувствата на Даниел към мен никога не са били неестествени, това го влудяваше до краен предел.

Оттогава той започна да те измъчва. Любимото ти куче се осакати по време на лов. Конят, който ти яздеше, неочаквано окуця. Част от градината ти беше преобърната, а цветята бяха изтръгнати с корените. Всичко това беше сторено, за да те накаже.

Но все още не беше убивал.

Докато не се появи Ан и чувствата ти към нея, които той беше забелязал в очите ти. Видял ви една вечер в театъра и когато се прибра вкъщи, реши, че трябва да те накара да страдаш. Опитах се да му попреча, но стана още по-лошо. Изблиците на гняв у Даниел ме плашеха ужасно, защото тогава той ми напомняше за баща ни.

Той уби Ан. Уби и другото момиче.

Ръката ми трепери, докато пиша тези редове. Толкова бързо се изморявам напоследък. След всяка написана дума се чувствам все по-разстроена и отчаяна, а има още толкова много неща, които трябва да ти кажа. Той е близо до теб, Оливър. Много по-близо, отколкото предполагаш. Той следи всяка твоя крачка и е решил да те съсипе. Иска ти да страдаш така, както той е страдал. Знам тази истина още от времето, когато бях дете.

Чувствам се напълно безпомощна.

И няма начин да го спра…

 

 

Сутринта Вивиан чистеше гостната стая и разглеждаше портрета на доведените си сестри. Хилда имаше голям запас от рисувани портрети, които беше изложила на показ, защото смяташе, че те издигат ранга на семейството й. Вивиан сравняваше мълчаливо приликата на портрета с реалните образи. Художникът явно имаше доста голям талант. Той беше доловил най-неприятните качества на Дороти и Миранда и ги беше изобразил, като по този начин ги бе направил достояние за всички.

Портретът на майка й, поръчан, когато тя обявила годежа си, беше продаден преди много години. Хилда беше алчна за пари, въпреки че когато се омъжи, съпругът й все още беше богат човек благодарение на богатството, което му остави покойната му съпруга. А очевидно Хилда не искаше в къщата да има нещо, което да напомня за първата жена на Хоумър.

На Вивиан й стана болно за портрета на майка й, изложен в някой магазин и продаден на съвсем чужд човек. Сега, когато чакаше първото си дете, тя беше натъжена от факта, че единственият спомен, които детето й щеше да има за баба си по майчина линия, беше малката миниатюра, която тя пазеше в жилището си, точно над конюшнята.

Изненада се, когато видя, че Хилда е станала от болничното си легло и влиза в стаята с някакъв непознат, който вървеше зад нея. Мъжът беше около двадесет и пет годишен, имаше дълга, грижливо навита руса коса, която беше изкусно напудрена. Дрехите му бяха безупречни и Вивиан се зачуди какво общо можеше да има той с такава жена като Хилда. Дори и сега, когато имаше гост, тя беше облякла измачканата си всекидневна рокля и представляваше пълна негова противоположност.

— Ето я — съобщи Хилда и посочи към Вивиан.

Тъй като не искаше да бъде наказана с бой заради това, че се е държала нахално, Вивиан скръсти ръце, без да оставя парцала за прах, и погледна надолу към пода, както повеляваше благоприличието. Остана напълно неподвижна.

— А, да, тя ще свърши работа.

Тонът на гласа му накара кожата й да настръхне.

— Вивиан, това е Джефри Темпълтън, втория виконт Хоуретън. Джефри, това е моята заварена дъщеря, Вивиан Ленър.

— Тя е по-хубава, отколкото ми я описа, Хилда.

Вивиан преглътна, чудейки се защо изпитва страх от този мъж, когото никога не беше срещала преди.

— Приятно ми е — каза тихо тя.

Хилда се усмихна и се обърна към Джефри.

— Тя е съвсем като една малка лейди, нали?

Вивиан искаше да ги попита за какво е всичко това, но чувстваше, че Хилда отново си играе с нея. Джефри беше по-прям.

— Какво удоволствие е за мен да ви видя и да знам, че скоро ще станем роднини!

Сватбата! Беше толкова погълната от това как да се измъкне от къщата на мащехата си, че беше забравила напълно за намеренията, които Хилда и баща й имаха за бъдещето й.

— И вие сте моят бъдещ жених? — попита тя тихо, като го погледна под спуснатите си ресници. Може би, ако се опиташе да го очарова, Хилда щеше да се отнеме по-любезно към въпросите, които искаше да зададе. Сега просто трябваше да разбере колкото се може повече за това, което тези двамата планираха за нея.

— О, не, скъпа моя. Брат ми е щастливецът.

— Той тук ли е? — попита тя, като вложи само обикновено женско любопитство в гласа си.

Хилда и Джефри си размениха погледи и се усмихнаха.

— Той се чувства доста неразположен напоследък — каза спокойно Джефри. — Но ще се срещнете с него преди сватбата.

Вивиан му се усмихна, като се насили да предаде на лицето си маска на ласкава женственост. Тя се осмели да зададе още един въпрос:

— Мога ли да попитам за името му?

— Колин — каза Джефри. Очите му продължаваха да се взират в корсажа на роклята й и Вивиан едва устоя на желанието си да покрие деколтето си с ръце. Корсажът на семплата й рокля беше започнал да й става тесен, тъй като гърдите й бяха наедрели вследствие на бременността. Но нямаше как да се преправи, а нито Вивиан, нито Сюзън имаха пари за нова рокля.

— Ще се разпоредя да донесат чай — каза сияеща Хилда. — Двамата можете да останете малко насаме, за да се опознаете по-добре.

Това беше груба подигравка, тъй като ако Вивиан беше закриляна от баща си и от семейството си, нямаше да бъде оставена насаме с този непознат мъж. За момент почувства силна уплаха.

— Седни — каза Джефри, като посочи към дивана.

Тя се колебаеше.

— Ела. Няма да те изям.

Тъй като нямаше друг избор, тя седна. Той веднага се приближи до нея и седна по-близо, отколкото изискваше благоприличието.

— Какви захабени малки ръце! Напукани и зачервени — отбеляза той.

Тя държеше очите си скромно сведени надолу, гледаше скръстените в скута си ръце и се молеше Хилда да се върне по-скоро.

— Какво хубаво момиче си ти! И колко хубаво ще си прекарваме, забавлявайки се заедно — само ти и аз.

Думите му бяха толкова оскърбителни, че за миг Вивиан помисли, че не го е чула добре. После повдигна очите си и видя лицето му, видя особения блясък в очите му и разбра, че това, което беше принудена да понася в тази къща, не беше нищо в сравнение с онова, което този мъж беше запланувал за нея.

Тя преглътна, като продължаваше да гледа здраво стиснатите си ръце.

— Ами Колин? — пошепна тя, като си помисли, че щеше да е добре някой от кухненските ножове на Сюзън да е наблизо.

— Погледни ме.

Тя не смееше да не му се подчини.

— Той е извънредно щедър. — Тънките устни на Джефри се извиха в усмивка и Вивиан си помисли, че никой друг мъж не я беше отблъсквал толкова силно, както този тук.

Той протегна ръката си към нея и тя скочи от дивана. Но той беше по-бърз и като я настигна, опря гърба й в стената. За свой ужас тя усети ръката му върху голата кожа на гърдите си. Беше заврял ръката си под корсажа на роклята й.

Тя извика, но викът й беше заглушен, тъй като той впи устните си в нейните. Езикът му влезе навътре и на нея й се повдигна от усещането. Като се дръпна яростно, тя отмести главата си настрани, но той я сграбчи за косата с подобните си на клещи пръсти и започна да я върти, докато накрая тя помисли, че главата й ще се откъсне от врата.

Той я целуна отново и когато езикът му отново нахлу в устата й, без да мисли, Вивиан го ухапа с все сила.

Той я блъсна и тя падна на пода до табуретката. Джефри се надвеси над нея, като дишаше тежко. Напудрената му коса, сресана в елегантна прическа, се беше разрошила, а сините му очи блестяха гневно.

Хилда избра момента, за да влезе в стаята, носейки поднос, отрупан със закуски. Очевидно тя не искаше Мери да види какво беше станало и да го докладва на Сюзън.

— Тази кучка ме ухапа! — каза Джефри с обвинителен тон в гласа.

Хилда постави внимателно подноса на масата и когато погледна Вивиан, от изражението й можеше ясно да се долови чудовищната омраза, която хранеше към момичето.

— Казах ти, че тя ще има нужда от дресировка. Но точно ти си човекът, който би приел това предизвикателство, нали, Джефри?

Вивиан остана неподвижна, свита в ъгъла до табуретката. Тя беше пресметнала колко е разстоянието до вратата и каква е възможността й да стигне дотам. За съжаление Джефри и Хилда стояха точно на пътя й, така че тази възможност отпадаше. Оставаше й другата. Въпреки че никога не го беше правила, тя щеше да се бори с всичка сила.

— С удоволствие ще се заема с нея — каза Джефри.

Вивиан не смееше да го погледне. Мислеше бързо и отчаяно какво трябваше да направи.

Ако вдигнеше шум, Сюзън щеше да изпрати Дейвид да й помогне. Ако той я чуеше, щеше да пристигне веднага. Но Вивиан не се съмняваше, че Джефри щеше да го накаже жестоко, а можеше и да го убие.

В такива случаи думата на благородника винаги тежеше повече от тази на слугата.

Когато Джефри отново тръгна към нея, тя си помисли колко глупаво постъпи, задето не помоли Оливър за закрила. С последен, отчаян опит тя скочи на крака и се опита да го заобиколи.

Първата безмилостна плесница улучи бузата й и Вивиан усети вкуса на кръвта. Все още борейки се да избяга, тя повдигна инстинктивно ръцете си, за да защити лицето си, и вторият удар на Джефри попадна в стомаха й. Тя се сгъна на две от силната болка и падна на пода.

Когато той започна да я рита с ботушите си, Вивиан изпадна в безсъзнание.