Аманда Блеър
Опасна е нощта (2)

Глава 1

Лондон. Англия.

Имало едно време…

Бледото пролетно слънце едва грееше и Вивиан Ленър загърна плътно раменете си със сивия си вълнен шал. Работеше бързо и мълчаливо. Беше коленичила и събираше билки и подправки, които растяха в малката й градинка.

Вивиан отряза още едно стръкче от розмарина, а после пое дълбоко въздух, изпълвайки гърдите си с дъхавия аромат на градината. В подобни мигове винаги се сещаше за майка си, която беше създала това малко райско кътче. Тя беше посадила всички растения и неуморно се беше грижила за тях. Имаше лавандула, исоп, розмарин и мащерка и още безброй други растения, които тя постепенно беше добавяла през всичките изминали години.

Нисък жив плет ограждаше растенията. Цялата градинка изглеждаше чудесно, погледната от прозорците на горния етаж на тази лондонска къща.

Вивиан се чудеше какво ли щеше да си помисли майка й, ако разбереше, че тя не живее вече в бащината си къща.

Затвори очи, желаейки спомените да отминат.

Не мислите за майка й причиняваха онова остро, болезнено чувство. Тя беше починала преди много години. Причина за болката, която изпитваше, беше споменът за това, на което майка й я беше научила — за различните растения, цветя и билки, които беше обичала.

Розмаринът е символ на вярност за влюбените.

Мислеше си за Оливър. Вивиан бавно положи стръкчето розмарин в кошницата и се опита да се съсредоточи върху възложената й работа. Сюзън искаше да приготви печено пиле, а миризмата на розмарина щеше да го направи по-апетитно.

Напразно се опитваше да прогони образа на Оливър от съзнанието си.

— Вината не беше твоя. Няма причина да се чувстваш виновна, Вивиан.

Тя позна гласа и вдигна глава. Сюзън стоеше пред нея и държеше в ръка една кошница.

— Аз я насърчих — отговори тихо Вивиан, застанала с гръб към прозорците, които гледаха към градината. Хилда, нейната мащеха, наглеждаше постоянно слугите си. Разговорът със Сюзън щеше да бъде изтълкуван като губене на време и наказанието нямаше да закъснее.

— Вината не беше твоя — повтори Сюзън, като се наведе да вземе пълната кошница, а на нейно място постави празната. — Той ще се върне специално за теб. Ще видиш!

Очите на Вивиан се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Ако Хилда видеше какъвто и да е признак на слабост у нея, би се възползвала от него.

Вивиан погледна към Сюзън и й се усмихна. Това, че тази по-възрастна жена четеше нейните най-съкровени мисли, беше престанало да я изненадва. Сюзън беше много близка с майка й и Вивиан обичаше дребната закръглена жена с проницателни пъстри очи и къси, стоманеносини къдрици.

Веднага, щом като Сюзън си тръгна, Вивиан се помъчи да върне мислите си към настоящето. Постави три големи стръка розмарин в кошницата и отиде в другия край на градинката, където беше по-сенчесто. Там растеше джоджена. Добави и няколко стръка от него в голямата кошница, като се стремеше да не поглежда към цветната градина. Рядко имаше свободно време, за да поседи там, освен ако не се налагаше да подреди ваза с цветя за някой от приемите, които мащехата й даваше.

Винаги се вълнуваше, когато идваше сред розите и кремовете, защото в тази част на градината миналото лято видя Оливър за пръв път.

През последните няколко месеца беше станала пленница на настроенията си. Вивиан знаеше, че това беше заради Оливър и заради онова, което се беше случило между тях. Откакто се беше появил в живота й миналото лято, вече нищо не можеше да бъде както преди. Имаше дни, през които изпитваше нужда да се смее, а миг по-късно — да плаче. Интриганти твърдяха, че той си бил изгубил ума поради смъртта на Розалинд. Имаше моменти, когато и на нея й се искаше и тя да беше загубила ума си.

Само да можеше да престане да чувства толкова болезнено нещата!

Земята все още беше влажна от обилния дъжд, който се изсипа миналата нощ. Пръстта се залепваше здраво за мъничките корени, когато Вивиан изскубваше джоджена, който растеше покрай високия каменен зид. Силният приятен аромат, който се носеше от лехата, насочи мислите й отново върху това, за което щеше да използва тази особена подправка. Едва не прихна от смях. Не беше благоразумно да показва каквито и да е чувства в къщата на баща си. Никога не се знаеше кой може да я наблюдава.

Вивиан се зае отново с работата си. Ръцете й се движеха бързо, докато изкореняваше крехките растения. Мащехата й постоянно я заплашваше, че ще изкорени напълно джоджена, тъй като се разпространявал много бързо, но Вивиан не се тревожеше. Хилда беше прекалено мързелива, за да изпълни заканата си.

Като свърши с джоджена, тя се изправи, протегна се и разтърка изтръпналите си пръсти. После тръгна към кухнята.

 

 

Жената до прозореца, който гледаше към градината, не беше привлекателна и никакви женски труфила не можеха да я направят такава. Средна на ръст, с тъмноруса, рядка коса и с бледи, почти безцветни сиви очи, Хилда Ленър наблюдаваше заварената си дъщеря от малката пролука между тежките кадифени драпирани завеси.

Тя беше настоявала да се настани именно в тази спалня на втория етаж, макар че в момента не изпитваше никакво удоволствие, докато гледаше объркана към градината. Тя наблюдаваше момичето, което работеше долу, присви очи и стисна устни, чудейки се какви ли мисли занимават сега нейната малка, умна глава.

Малка измамница! Да се опита да избяга с него и с всичките му пари.

Вивиан почти я беше изиграла, но не съвсем. Лека усмивка на задоволство изкриви тънките устни на Хилда.

Розалинд, нейната най-малка дъщеря, беше намерила едно от писмата, които Оливър беше писал на Вивиан. От тях бе разбрала, че той е лудо влюбен в заварената й дъщеря. Узнаването на тази новина беше очаровало малката романтична душа на Розалинд толкова много, колкото беше разгневило Хилда.

Ако богатият Оливър Грей имаше намерение да се ожени, то това трябваше да бъде за някоя от нейните собствени дъщери.

Хилда беше разкрила предстоящото бягство на Вивиан с нейния любим в последната минута и беше измислила един рискован до безразсъдство план. Беше заповядала на Розалинд да отиде на определеното място за среща, докато в това време тя щеше да задържи Вивиан. После, след като Розалинд бъде вече напълно компрометирана, Хилда щеше да застави Оливър да се ожени за дъщеря й.

Но нещата по-нататък се бяха развили ужасно.

Тялото на Розалинд беше намерено късно онази нощ. Хилда научи, че за един кратък миг Оливър помислил, че убитата е Вивиан, и потънал в такава скръб, че изгубил контрол над чувствата си. След като идентифицирали тялото, той донесъл Розалинд в дома й.

Хоумър Ленър, изпълнен с гняв и скръб, не беше позволил на Оливър да разговаря с Вивиан.

Усмивката на Хилда стана по-широка. Тя беше помогнала на съпруга си двамата влюбени да не могат да се срещнат втори път.

Смъртта на по-малката й дъщеря я беше вбесила, но не от някакви чувства на майчина обич, а просто защото плановете й се бяха осуетили. Искаше дъщеря й да се омъжи добре и така да се добере до парите, от които тя се нуждаеше, за да се чувства сигурна.

Хилда беше смятала Хоумър за богат човек, когато се омъжи за него. Разочарованието й настъпи веднага, щом разбра колко малко пари притежава той и че по-голямата част от богатството му вече е пропиляно. А докато Вивиан живееше в семейството, нейните три дъщери нямаха никакъв шанс да хванат някой богат мъж.

Момичето беше красиво. То приличаше на майка си и дори само този факт беше достатъчен, за да си спечели завинаги враждебността на Хилда. Дълга, огненочервена коса, тъмнозелени очи, обградени с дълги, гъсти мигли. Лице и тяло — толкова прекрасни, че когато Оливър надникна в градинката през онази вечер в средата на лятото и видя цялата тази прелест, остана омагьосан завинаги.

Разрешението на въпроса беше, реши Хилда същата онази сутрин, да намери на момичето съпруг и да я омъжи. Да я махне от къщата.

 

 

Топлината в кухненското помещение беше непоносима. Вивиан сложи кошницата си върху голямата дъбова маса, после отиде при Сюзън. Лицето на по-възрастната жена се беше зачервило от топлината на пещта и капчици пот се стичаха по слепоочията й.

— Провери пещта.

Вивиан взе шепа брашно от една от кутиите на Сюзън, после внимателно отвори пещта и изсипа брашното вътре. То пламна с ярък пламък, разпръсвайки бляскави искри.

— Нажежила се е добре.

Двете жени работеха заедно толкова отдавна, че си бяха създали ритъм и синхрон в работата. Сега те бързо напълниха иззиданата с тухли пещ с приготвените тестени печива за седмината. Тези, които изискваха по-продължително печене, бяха поставени в отдалечения край на горещата пещ. Първо наредиха дългите самуни хляб. След това — кейковете и пайовете, а накрая — симитите и кифлите.

Когато свършиха, Вивиан се обърна и видя, че лицето на Сюзън беше неестествено почервеняло. Беше взела голямата дървена лопата и се подпираше на нея.

— Седни. — Вивиан взе фурнаджийската лопата от ръцете й и й помогна да седне на стола. — Аз ще приготвя пилето.

— Ти вършиш толкова много…

— Седни! — пошепна рязко Вивиан. — Не трябва да позволим на Хилда да разбере! Къде ще отидеш, ако те изгони? Сега подпри глава на масата и си почини.

— Може би кръстницата ти ще дойде и ще ти помогне, Вивиан — каза Сюзън и въздъхна тежко. — И тогава…

— Не.

Вивиан знаеше по-добре от всеки, че нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Колкото до Розамънд, нейната кръстница, от нея не можеше да очаква никаква помощ. Винаги бе имала твърде обтегнати отношения с тази жена, въпреки че не можеше да разбере защо се получаваше така.

Не, засега и двете жени бяха впримчени в домакинството на Хилда Ленър и те знаеха това много добре.

— Сега просто си почивай. Моля те.

Очите на Сюзън блестяха неестествено, а изражението й показваше, че е на края на силите си. Тя изпълни нареждането на Вивиан и остана седнала на стола, като притегли кошницата с подправките към себе си.

— Вивиан!

Тя вдигна поглед от пилето и не можа да не се усмихне, когато видя Сюзън да повдига малък стрък джоджен и да го размахва към нея.

— Бих поставила няколко от тези неща в леглото й, ако не се страхувах, че ще ме хванат!

Двете се разсмяха тихо.

Вивиан използваше джоджена, за да държи дървениците далеч от стаята си. Малките буболечки пълзяха необезпокоявани из цял Лондон и нямаха чувство за класово различие, досаждайки еднакво силно както на бедняка, така и на богаташа. Хилда изпитваше силно отвращение от тях и Вивиан мълчаливо се радваше, задето държеше стаята, в която си почиваше, недосегаема за тези гадинки.

Тя беше направила на Сюзън няколко торбички и ги беше поставила между ленените чаршафи, така че и двете се радваха на спокоен сън.

— Сложи ги в нощното гърне и аз ще ги изтърся между чистите й чаршафи!

— Не бих отишла толкова далеч, но със сигурност няма да споделя с нея тайната, която зная от майка си. Сега си почивай, тъй като след минута ще имам нужда от помощта ти.

Вивиан свъси вежди и се съсредоточи върху скубането и чистенето на кокошката. Състоянието на Сюзън я тревожеше. Жената беше на служба в семейството й още от времето, когато Вивиан беше малко момиче. Когато майка й почина, Сюзън предпочете да остане.

Но когато Хилда стана господарка на къщата, Вивиан разбра, че единствено предаността, която Сюзън изпитваше към нея, я задържаше на служба в семейството.

Сега, вече стара и с разклатено здраве, причина за което беше изморителната работа, с която я товареше Хилда, жената нямаше друг избор, освен да остане. Другите домакинства предпочитаха да наемат по-млади жени, на които можеха да дават по-ниски заплати и да ги товарят с повече работа.

Сюзън беше хваната в капан и тя го знаеше. Сега всичко беше само въпрос на време.

За един час пилето беше изчистено, намазано с масло, посипано с розмарин, набодено на шиш и поставено да се пече на огъня. Кухнята, все още много гореща, се изпълни с мириса на печен хляб и печено пиле.

Вивиан сложи бързо на масата хляб, сирене и малко бира, за да си хапнат. Имаха малко свободно време и можеха да си починат. Беше валяло предната вечер и двете жени бяха подложили всички съдове, които можаха да намерят: глинени кани и кофи, ведра и купи, дори и кухненските тенджери. Събраната дъждовна вода щеше да спести на Вивиан многобройни отивания до кладенеца.

А след малко отново щяха да застанат пред Хилда с нейните изисквания, които нямаха край.

Сюзън беше кипнала водата за чая, който семейството пиеше всяка сутрин, когато Виктор, иконом французин, влезе в кухнята. Той беше красив мъж с руса къдрава коса и блестящи сини очи.

През последните няколко месеца Хилда беше решила, че всичко френско се котира като по-висше. Знаеше, че нейните аристократични приятелки са силно впечатлени от факта, че има истински французин за иконом.

Виктор можеше да се възползва от ситуацията и просто да се шляе наоколо, появявайки се само за да впечатли гостите с акцента си или да се отбие за малко в кухнята с различни рецепти от Континента^[1]. Но той беше добър и честен човек и даваше своя дял в работата.

Днес той имаше загрижено изражение и двете жени се досещаха коя е причината.

— Тя иска приема да бъде утре…

Никой от тях не наричаше Хилда с малкото й име. Казваха й просто „тя“. И сега „тя“ искаше невъзможното.

Вивиан затвори очи. На тази жена просто не можеше да се угоди. Нищо не беше достатъчно добро за нея. В сравнение с немарливата работа на другите слуги, работещи в аристократичните лондонски къщи, тя и Сюзън, Виктор и Мери — прислужничката, която чистеше стаите, управляваха домакинството изрядно.

Хилда като че ли искаше да ги умори от работа. Вивиан знаеше, че всичко беше заради нея. Тя беше причината мащехата й да им съобщи за приема в последния момент, без да имат време да се подготвят.

Цветя. Чисти покривки. Килимите да се обърнат. Подът в трапезарията да се изтърка с пясък, а после да се освежи с благоуханни билки. Списъкът, направен от Хилда за приготовлението, беше безкрайно дълъг.

Виктор излезе смутен от кухнята и тръгна да търси Мери, за да й каже новината. Когато кухненската врата се затвори зад него, Вивиан се втренчи в Сюзън, която мрачно клатеше глава.

Може би така е по-добре. Може би така няма да имам много време да мисля за него и за това, което можеше да бъде…

— Тя няма да иска да сервираме пай — каза Сюзън, размишлявайки на глас. — Ще трябва отново да напалим пещта и аз ще трябва да направя един от моите кейкове…

Вивиан притисна устните си с ръка, а очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна настрани, но не можа да скрие сълзите си от Сюзън.

— Той ще дойде специално за теб, Вивиан. Дай му време. Това, което се случи, е ужасно, но той те обича и ще се върне за теб. Той ще дойде и ще те отведе от това място…

Тя прекъсна думите си, щом видя, че Вивиан поклати недоверчиво глава и после затвори очи, за да потисне болката.

Сюзън тръгна към нея и Вивиан усети да я обгръщат познатите успокояващи ръце.

— Ще се върне — повтори монотонно Сюзън. — Той не те е забравил. Ще видиш!

Вивиан заплака, защото не знаеше дали още можеше да вярва в това.

Защо ме изостави?

 

 

Оливър Грей, херцог на Гренвил, яздеше всяка сутрин в парка. Ездата успокояваше душевния му мир, който напоследък беше изгубил.

Тази сутрин беше излязъл на езда много рано и току-що се беше прибрал в къщата си в Лондон. Докато търсеше чичо си, той мина през голямата френска врата и излезе на каменния балкон, който гледаше към обширната градина.

Джон Грей седеше в стола си. Плетено одеяло покриваше краката му, а до тях лежаха няколко големи кучета. Възрастният човек следеше градинарите, които подрязваха живия плет.

— Градинарите трябва да се наглеждат — каза той бързо на Оливър. — Ще унищожат бедните растения, ако не ги наблюдавам.

Оливър кимна с глава. Чичо му беше ревностен пазител на природата. Той беше за него като баща, който Оливър никога не бе имал шанса да познава. Като наблюдаваше чичо си, обърнал червендалестото си лице към слънцето, Оливър седна до възрастния мъж и скри доволната си усмивка.

Техните взаимоотношения бяха удивителни, особено като се има предвид, че чичо му Джон е бил осиновен от фамилията Грей, когато навършил седем годинки. Баща му бил пазач на земите на семейството. Дядото на Оливър се наслаждавал да слуша този мъж, който притежавал необикновено обширни познания за декоративните растения.

Бащата на Джон бил един почтен човек. Работил неуморно, за да подсигури покрив над главата на единственото си останало живо дете. Когато поел вечния си път, дядото на Оливър осиновил момчето и го отгледал като свой син заедно с бащата на Оливър.

Въпреки че по-голямата част от богатството на Грей била запазена за младия Оливър, все пак прехраната на Джон била подсигурена. Когато родителите на Оливър се споминаха, той беше на девет години. Тогава Джон пое грижата за него, а Оливър го прие като свой истински чичо.

Възрастният мъж му бе съставил строга програма за обучение, която включваше познания както за изкуството, така и за естествените науки — история, гръцки, латински и занимания по изкуство, ботаника, анатомия, та дори и астрономия. Джон винаги го бе мъчила една неутолима жажда за знания и желание да разбере света. Беше предал тази жажда и на Оливър.

Страстта на Джон бяха проектирането и подредбата на паркове, пътешествията и грижите за неговия племенник. Той не се интересуваше особено много от Лондон и напускаше града винаги когато времето и задълженията му позволяваха да го стори.

Когато Оливър беше млад, Джон не искаше да го оставя в училището и го взимаше със себе си. Искаше момчето да види други страни, да се докосне до културите на други народи. Оливър беше посетил множество чужди държави до своята дванайсетгодишна възраст. Единственото, по което се различаваха двамата мъже, беше, че Оливър обичаше Лондон и предпочиташе да стои в града.

С годините Оливър също се бе пристрастил към развлечението на Джон и с удоволствие проектираше подредбата на парковете на своите приятели аристократи. С познанията си и с инстинктивния си усет към растенията и към точното им съчетаване и разположение Оливър беше довел красотата в много лондонски имения. Но повечето градинари се съблазняваха да засадят някое неотразимо и рядко растение, което изобщо не се вместваше в дизайнерската схема на Оливър.

 

 

Всички в лондонското общество знаеха, че Хилда Ленър искаше дъщерите й да се омъжат добре. За тази цел тя устройваше щедри вечери. На един от нейните отвратителни приеми беше включила и Оливър в списъка си за гости.

Още от самото начало той беше отегчен от приема. Ако питаха него, то той нямаше да си направи труда да присъства, но Хенри кротко го беше подтикнал да приеме поканата, за да покаже на хората, че не се е превърнал в ексцентричен отшелник.

— Те обичат добрата клюка, Ваше благородие — му каза неговият верен камериер, изтърсвайки черното му кадифено палто. — Знаете добре, че госпожа Ленър е една от най-лошите жени. Езикът й е бърз и хапещ. Ако отидете на този прием и се държите като човек, който е напълно с всичкия си, то тогава никой няма да може да шушука повече неприятни неща за вас.

Честно казано, Оливър не даваше и пет пари какво мислеха другите за него. Толкова осъдително ли беше да живее сам и да се радва на самотата си? Той не беше израснал между братя и сестри, сред играчки и понита. Беше първото и единствено дете на любимите си родители, преди те да бъдат покосени от треската.

Джон го беше отгледал и той се чувстваше добре в неговата компания.

Но това се приемаше като някаква странност от всички майки в Лондон, които не спираха да клюкарстват какво нещастие било за мъж с неговото положение да няма годеница.

— Те винаги ще говорят така за мене, Хенри — каза той, като се облече и сви рамене. — И всичко това е заради парите, които имам. Нямат търпение да сложат малките си лакоми лапички върху тях.

Хенри само изсумтя и му хвърли един от онези погледи, които беше усъвършенствал през всичките тези безкрайни години на служба, изразяващ едновременно кротко порицание, неверие и спокойна мъдрост. Защото Хенри го познаваше така, както малцина други го познаваха. Нямаше много неща, които Оливър можеше да скрие от камериера си.

— Сър, мога ли да ви попитам нещо?

Оливър знаеше много добре, че Хенри обичаше да играе ролята на човек, който иска да изтъкне на всяка цена доводите си, които почти винаги бяха в противоречие с мнението на господаря му. Той изпитваше голямо удоволствие от факта да бъде на различно мнение от това на работодателя си.

— Давай.

— Ами, ако срещнете жената, която не се интересува от богатството ви? Ако тя се интересува единствено от вас самия и няма ни най-малък интерес към богатството ви?

— Нима съществува такава жена? — Оливър беше събрал достатъчно опит в лондонския хайлайф, за да има основание да не вярва на подобно предположение.

— Положително съществува. Майка ви никога не се интересуваше от парите на баща ви и двамата бяха щастливи до края на дните си.

— Майка ми е имала свое собствено състояние, когато се е омъжила за баща ми. Така че тя не се е нуждаела от парите на баща ми и той е могъл да бъде сигурен, че не това е била причината тя да иска да бъде с него.

— Тогава трябва да си намерите жена с богатство, сър.

— За нещастие, Хенри, повечето от жените с пари, които познавам, са или прости, или нямат интереси да бъдат нещо друго, освен разкрасени за целта кобили за разплод.

— И каква искате да бъде вашата жена, сър?

Оливър замълча за миг, но Хенри го подкани.

— Сър?

Оливър оправи дантелите на маншета си, като се изучаваше в огледалото. Не беше суетен мъж, но държеше на външния си вид. Сега се престори, че проявява прекомерен интерес към външността си, опитвайки се по този начин да избегне изпитателния поглед на камериера.

— Искам да бъде… — Гласът му заглъхна, тъй като се замисли какво да отговори. В действителност той изобщо не беше мислил по този въпрос. Зад установения си начин на поведение Оливър ревниво пазеше съкровените си чувства и желания.

Той искаше да се влюби.

При целия си досегашен живот се беше съмнявал в съществуването на това неясно чувство. Но искаше да го изпита.

Вярваше, че ако любовта наистина съществува, той щеше да я познае.

Вдигна очи, погледна камериера си и нагласи за последен път маншетите си, въпреки че те имаха безупречен вид.

— Това са чисти глупости, Хенри. Не виждам никакъв смисъл от този разговор.

Камериерът му се усмихна, после се обърна и започна да прибира официалните дрехи, които господарят му беше пробвал, но не беше одобрил.

— Както желаете, сър.

Както Оливър беше очаквал, приемът, който Хилда даваше, беше безкрайно отегчителен. Седеше край масивната маса и се преструваше, че безкрайните истории, които разказваше една от нейните дъщери са му интересни. Чувство на кротко отчаяние го обземаше, когато гледаше и другите жени, насядали около осветената със свещи маса. Лицата им бяха почервенели от лакомия и алчност.

Винаги е било и ще бъде едно и също. Не можеш ли да го приемеш? Може би просто трябва да избереш една от тях, която да те направи баща на няколко потомци, които да бъдат занимавка на стария ти чичо. Той иска да се грижи за едно ново поколение на рода Грей.

Тази мисъл го накара да изпита радост. Знаеше, че трябва да обмисли сериозно и внимателно бъдещето си. В края на краищата беше почти двадесет и седем годишен.

Веднага, щом като стана възможно, той се извини учтиво и стана от масата. Нямаше представа къде отива, но знаеше, че не ще може да понесе нито миг повече глупавото бръщолевене.

Тогава погледна през френската врата и видя градината. Тя го заинтригува. Беше видно, че за зелените площи се полагат най-старателни грижи, но той не знаеше Хилда да има градинар. А не можеше да си представи, че някоя от жените, които седяха около масата, би си изцапала ръцете с пръст.

Градината имаше такъв вид, като че ли някой беше вложил в нея много любов и грижи.

Силно впечатлен, той пристъпи навън. Въпреки че времето беше все още хладно, тази вечер ветрецът беше топъл и носеше аромата на цветя. Опиянен от свободата си, Оливър съблече сакото си и го постави на малката каменна пейка. След това се залови да изследва градината.

Тази част от градината, която беше засадена с билки и подправки, беше най-интересна. Той коленичи, за да разгледа растенията, които не му бяха познати. Беше ясно, че този, който бе планирал и замислил тази градина и който я поддържаше сега, си вършеше добре работата.

Беше тъмно, тъй като по небето се носеха малки сребристи облачета, които криеха луната. Листата на дърветата шумоляха, раздвижвани от лекия нощен ветрец, а върховете на няколкото плодни дървета се олюляваха, облени от лунна светлина. Оливър въздъхна дълбоко — чувстваше се сякаш у дома си.

Очите му бързо свикнаха с тъмнината и той продължи да разглежда градината. На едно място тя ставаше по-широка и той долови уханието на тъмните рози, кремове и ароматни карамфили.

Очарователно. Думата изплува неочаквано в съзнанието му. Но не можеше да повярва, че Хилда е способна да свърши подобна работа. Не, тя не би могла да има заслуга за тази красота тук.

На кого тогава принадлежеше градината?

Нощният ветрец подухна отново и разсея облаците, които покриваха луната. Сега градината изглеждаше като посребрен рай.

Оливър се спря пред една особено красива роза. Заинтригуван, той коленичи и вдъхна от нейния аромат. Несъзнателно той протегна ръка към стеблото й. Преди да успее да я откъсне, един остър бодил се заби в палеца му и той отстъпи крачка назад.

В същия миг внезапно усети, че не е сам в градината. Вдигна очи и я видя.

— Заболя ли ви?

Тя вървеше бързо към него по осветената пътека. В мига, в който я видя, сърцето му започна да бие силно. Златисточервена, великолепна, разпусната коса с цвета на пламък падаше свободно до кръста й. Тя повдигна малката си ръка и отметна няколко кичура, паднали върху лицето й с такова поразяващо прелестно движение, че го заболя, докато я гледаше.

— Аз ги засадих. Те са много красиви, но бодлите им могат да бъдат опасни.

Нейното докосване. Нейното благоухание. Тембърът на нейния глас. Не можеше да престане да гледа лицето й, когато тя се наведе, за да прегледа пръста му. Чудеше се коя беше тя, какво правеше в градината? Как можеше една такава прелест да остане скрита от него?

В следващия миг го проряза мисълта, че може би вече е обещана на някого или пък е омъжена. Ревността, която го завладя, беше още един шок за него.

— Ще донеса един мехлем… — каза тя и се отдръпна от него. Оливър разбра, че не иска да я пусне да си отиде.

— Недейте.

Тя спря, после бавно се обърна към него. Клоните на дървото засенчваха лицето й. Той се усмихна, опитвайки се да не я изплаши.

— Елате тук.