Аманда Блеър
Опасна е нощта (16)

Глава 15

Вивиан скоро откри, че няма опит в светския живот, който нейният съпруг водеше. Тя напредваше бавно, гледайки, слушайки, учейки се. Най-малко от всичко на света й се искаше Оливър да съжалява за техния брак или да го чувства като бреме.

Тя знаеше, че той я обича толкова силно, колкото и тя него, и че не отдава голямо значение на лондонското общество. Но знаеше също, че между тях имаше и огромна дистанция, както в класово отношение, така и като житейски опит.

Макар че майка й произлизаше от аристократично семейство, Вивиан нямаше представа как трябва да се държи на официална вечеря или на бал. Беше ходила само на двата маскарада, но костюмите й служеха за удобно прикритие.

Днес беше решила да поработи известно време в градината. Работата там я успокояваше и отморяваше. Много й харесаха лехите с билките. Нейната градинка, за която се беше грижила с такава любов, докато беше на служба при мащехата си, й липсваше много.

Работите на Хилда не бяха потръгнали и тя беше избягала от Лондон точно преди кредиторите на Хоумър да пристигнат. Вивиан беше чула, че Хилда отишла на север.

Хоумър беше в приюта за бедни. Миранда се беше омъжила набързо за един мършав, пъпчив младеж, който имаше скромен доход, докато Дороти беше успяла да се подслони при една своя приятелка.

Фамилната къща на Вивиан заедно с всичко, което имаше в нея, беше отишла, за да се платят огромните дългове. Сега, освен скъпоценните камъни, които майка й беше спасила от ненаситния, алчен Хоумър, не й беше останало нищо друго.

Но тя скърбеше повече за това, че семейството й беше пропаднало, отколкото за парите или богатството. Когато си мислеше за детето, което щеше да роди през зимата, тя твърдо бе решена да му даде любов и сигурност, твърдо бе решила да създаде щастливо семейство.

След като беше чула за брака й с Оливър, кръстницата й изпрати своите поздравления. Вивиан отговори с писмо в мил, добронамерен той. Розамънд беше единствената, която представляваше нейното семейство.

Вивиан седна на една пейка в градината и потънала в мисли, не чу кога Оливър се приближи до нея.

— Тази леха беше оплевена вчера — отбеляза той.

Тя вдигна поглед. Беше се върнал от утринната си езда в парка и все още бе облечен в дрехите си за езда. Джокаста стоеше до него — беше я взел със себе си, за да потича. Джона беше натежала от бременността и си почиваше.

— Виждам — стана от пейката тя, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Поканени сме на вечеря от херцог и херцогиня Кронфийлд — каза той и се усмихна.

Толкова се беше страхувала, че това все някога щеше да й се случи! Не че не харесваше възрастната двойка, напротив — намираше ги за благородни и много добросърдечни, но светът на Оливър все още я плашеше и й се струваше странен.

— Колко мило от тяхна страна! Кога трябва да отидем?

— В началото на следващата седмица. Ще бъдем ограничен кръг само четиримата и някои от по-младите им деца.

Вивиан не можеше да измисли друга двойка, в чиято компания би се чувствала по-удобно от тази на херцога и херцогинята. Все някога трябваше да се престраши.

— Тогава трябва да приемем — каза тя.

— Ще им напишеш ли, че приемаме поканата?

— Разбира се — потвърди Вивиан. Изпращането на писмото бе друго задължение, но за щастие то не беше толкова страшно.

За аристократка, за каквато Хилда искаше да мине, домакинството й се управляваше по един доста немарлив начин. Тя беше прекалено стисната, за да наеме толкова слуги, колкото бяха необходими, за поддържане на добро домакинство. Така че Вивиан нямаше никаква представа какви задължения имаше всеки слуга съобразно поста, който заемаше.

— Какво ще правиш днес? — попита я Оливър.

— Първо ще пиша на херцога и семейството му, а после… ще намеря начин да се позабавлявам. — Тя видя загрижеността в тъмносините му очи и добави: — Близо до вкъщи.

— Би ли дошла с мен да пояздим заедно някоя сутрин?

— С удоволствие. Бих се радвала да мога да изляза от тази къща.

Ако интуицията не го лъжеше, Оливър беше много близо до разобличаването на предполагаемия убиец. Бърт Хейли беше стигнал до последната степен на самоунищожението си. Оливър беше споменал, че смята да се срещне с него след една седмица.

— Щастлива ли си тук, Вивиан? — попита я нежно той.

— Щастлива съм, че съм с теб — каза тихо тя. — И надявам винаги да е така.

 

 

— Не мога да ти помогна, скъпа моя — каза Сюзън, като разбърка с ръка къдриците й. — Никога в живота си не съм била в някоя от онези бляскави трапезарии. О, мога да ти кажа какви блюда най-вероятно ще бъдат сервирани, но това и ти сама го знаеш.

— Какво ще правя?

— И аз не знам. Може би ще трябва да гледаш какво прави господарката на къщата и да имитираш движенията й.

Бяха седнали до голямата дървена маса, която стоеше в ъгъла на огромната кухня. Вивиан стана и прекоси неспокойно дългата стая, после, като стигна до голямото огнище, тръгна отново към масата.

— Ще се чувствам отвратително, ако през цялото време трябва да внимавам и да бъда нащрек! Ами какво ще стане, ако Артър и Даяна изтълкуват погрешно действията ми и си помислят, че компанията им не ми е приятна?

— Мисис, може би ще мога да ви бъда от помощ.

Вивиан се завъртя по посока на спокойния глас, а полите на роклята й изшумоляха. Хенри стоеше до вратата. В ръцете си държеше сребърен поднос, на който беше наредил сребърния сервиз за чай. Беше ходил горе, в библиотеката, за да занесе нещо за ядене и пиене на Оливър, който работеше над разни финансови операции. Болонката стоеше нащрек до него, доволна, че можеше да следва своя господар навсякъде из огромната къща.

Вивиан почувства как червенина заля врата й и започна да пълзи по бузите й. Срамуваше се, че беше толкова невежа. Гордостта й не й позволяваше да признае всичко на Оливър и да го помоли да я напътства, докато свикне с всички условности, които изискваше етикетът.

Хенри влезе в кухнята, остави подноса и се обърна към нея.

— Мисис, аз съм на вашите услуги.

Вивиан погледна Сюзън. Приятелката й сви рамене и я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Преглътни гордостта си, моето момиче, и се възползвай от възможността“.

Вивиан се обърна към камериера и кимна бавно с глава.

— Мисис, кажете ми от каква помощ имате нужда? В какво се чувствате несигурна?

Тя преглътна и се насили да отговори.

— Нямам представа как трябва да се храня на масата. Имам предвид на официална вечеря.

— Разбирам.

Хенри се отнасяше към въпроса много сериозно.

— След смъртта на майка ми… О, знам как се яде хляб и сирене и как да избърша чинията си с хапка хляб, но нямам абсолютно никаква представа как да се държа на една официална вечеря.

Тя извърна поглед, тъй като се почувства много унизена.

Гласът на Хенри беше тих, спокоен и благ.

— Мисис, имате ли нещо против, ако започнем обучението още тази вечер?

— Съгласна съм. И моля те, не ме наричай „мисис“, защото това ме кара да се чувствам така, сякаш съм на хиляда години.

Вивиан забеляза леката усмивка, която премина по лицето на възрастния мъж, но после то възвърна нормалното си спокойно изражение.

— Добре тогава — каза той, като се усмихна и на двете. — Да започваме.

 

 

Оливър довърши последната сметка и остави перото си. Той се протегна, стана и тръгна по дългия коридор към спалнята. Очакваше вътре да намери Вивиан. Когато влезе в стаята, огънят гореше буйно, леглото беше приготвено за спане — всичко беше готово за прекрасната вечер, която му предстоеше да прекара със съпругата си. Но самата нея я нямаше.

Реши да я потърси. Знаеше, че тя прекарва голяма част от времето си в кухнята със Сюзън. Но и кухнята беше празна.

Това изобщо не беше в неин стил.

Нима се криеше от него? Но след малко зърна трептящата светлина на свещта, която идваше от трапезарията за гости, и тръгна нататък. Точно се канеше да извика, когато чу гласа на Хенри, спокоен и строг.

— Добре, а сега сякаш току-що са ви сервирали супата.

Оливър застана в сянката на вратата и погледна какво става вътре в стаята. Вивиан беше седнала до масата, а Сюзън и Хенри седяха от двете й страни. Ундина, кучето на Хенри, лежеше в краката й.

Нерешително, насърчавана от Хенри, Вивиан вдигна сребърната лъжица и започна да имитира, че яде супа.

— Чудесно! Точно така!

Оливър, скрит в сянката, усети как нещо се надигна в гърлото му. Видя благодарността, с която неговата млада съпруга погледна камериера му.

Разбира се. Вечерята у херцога.

Почувства се като пълен глупак за това, че не беше предугадил нейното притеснение.

— Може ли да го повторим още веднъж? — попита Вивиан.

— Можем да повтаряме всичко, което искате, и колкото пъти кажете. Господарят ще е зает със сметките си поне още един час.

Оливър се усмихна. Беше препускал през изписаните с цифри страници, защото искаше да бъде колкото се може по-скоро със съпругата си, но сега нямаше да издаде присъствието си, защото знаеше, че това щеше да смути ужасно Вивиан.

Когато обучението започна отново, той се измъкна, качи се тихо по стълбите и отиде в спалнята.

 

 

Тя влезе в спалнята след един час.

Оливър лежеше под завивките и четеше на светлината на свещта. Вдигна поглед от книгата и й се усмихна.

— Свършил си по-рано! — каза тя.

— Малко по-рано. А как мина вечерта ти със Сюзън?

— Отлично.

Той остави книгата си върху леглото, за да я наблюдава как прелита из стаята. Първо, отиде зад паравана, за да се съблече и да сложи украсената си с дантели нощница, после отиде при Джона и Джокаста и ги помилва по главите и едва тогава се плъзна под завивките до него.

— Не исках да прекъсвам четенето ти.

— Ти си една доста съблазнителна чаровница, присъствието на която може да разсее всеки мъж.

Усмивката напълно издаваше щастието й.

— Мисис, изглеждате щастлива.

— Наистина съм щастлива.

— Мога ли да знам причината?

Тя дръпна закачливо една къдрица от косата му, която беше паднала на челото му, и каза:

— Не. Не може.

— Ах, каква мистериозна жена!

— Точно така.

Той я целуна и я погледна право в очите.

— Има ли нещо, което би искала да ме попиташ?

Тя намръщи леко челото си:

— Да, но не и сега.

— Нещо, с което мога да ти помогна?

— Не. Написах отговора на поканата за вечерята, после със Сюзън оглеждахме гардероба ми, за да изберем подходяща рокля за вечерта. Но мога да те попитам дали одобряваш избора ми.

— За мен ще бъде чест — целуна я отново той, но този път целувката му беше по-страстна. Плъзна ръката си под нощницата й. Когато телата им започнаха да се извиват под завивките, книгата падна на земята.

— Оливър, книгата ти…

— Може да почака — пошепна той и като хвана ръката й, я постави върху възбудената си мъжественост. — Този, обаче, не може да чака.

 

 

Вечерята у херцога беше истински успех. Макар че раците, полети с масло, желираното говеждо с многото гарнитури и кремът от цариградско грозде, полят с каймак, да бяха разкошни, Оливър не можеше да свали поглед от съпругата си. Тя беше със зелена копринена рокля, която подхождаше на очите й, и носеше перлената огърлица и обици, които той й беше подарил в деня на сватбата. Деколтето на роклята й беше дълбоко изрязано и показваше прекрасните й гърди, косата й беше събрана на кок, а навитите на букли къдрици падаха върху голите й рамене. Въпреки че храната и виното бяха прекрасни и биха задоволили и най-изтънчения вкус, а разговорът беше духовит и забавен, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това по-скоро да я заведе вкъщи и да я положи в леглото.

Артър Ремзи, херцогът на Кронфийлд, изглежда прочете мислите му. Възрастният мъж и прекрасната му съпруга бяха очаровани от двамата младоженци, които не можеха да откъснат очите си един от друг. Хенри беше обучил Вивиан прекрасно. Беше й казал да се държи естествено и да се противопоставя на импулса да се впуска в теми на разговор, в които не се чувства сигурна. Сега тя сияеше по-ярко и от скъпоценен камък.

След вечерята вместо мъжете и жените да се разделят, както беше прието, Артър ги изненада, като предложи всички да го придружат в библиотеката.

— Имам нещо за твоята очарователна съпруга, Оливър. Сватбен подарък.

Оливър реши да откаже скъпия подарък, който, както предполагаше, възрастният мъж беше решил да даде на жена му.

— Видях го в един магазин скоро след нейната смърт и тъй като не можех да понеса мисълта, че той ще виси на стената в някой чужд дом, реших да го купя — каза Артър и посочи към портрета, който висеше над камината в библиотеката.

Вивиан се разтрепери цялата. Оливър я подхвана, за да я подкрепи.

— Това е твоята майка, нали? — попита Артър. Гласът му беше много нежен.

Вивиан кимна с глава. Оливър видя сълзите, които се стичаха по бузите й. Тя не откъсваше очи от портрета на младото момиче с огненочервени коси и тъмнозелени очи, които блестяха, пълни с трептящ живот.

— Нарисуван е… след обявяването на годежа й с баща ми.

Артър се колебаеше.

— Не знам как да ти го кажа, скъпа моя.

Оливър подаде носната си кърпа на съпругата си и хвана другата й ръка.

— Говорете — каза той на Артър.

— Имам силно подозрение, че твоята майка е била вече бременна, когато този портрет е рисуван — каза той и се изкашля нервно. — Моят брат-близнак, Андрю, беше влюбен в майка ти. Двамата имаха любов от няколко месеца и Андрю искаше да се ожени за Елиза — каза той и се усмихна печално. — Както и повечето от нас, ако трябва да бъда честен.

— Какво се случи? — пошепна припряно Вивиан. Оливър усети силното вълнение в гласа й. Сърцето го болеше за нея, но той подозираше, че това, което казва Артър, беше самата истина, защото Вивиан изобщо не приличаше на безчувствения, недодялан Хоумър Ленър.

— Андрю почина при злополука по време на лов — спря се за миг херцогът, за да възвърне самообладанието си. — Майка ти беше обезумяла от скръб. Опитах се да се срещна с нея после, но тя се скри от мен. По-късно чух, че се е сгодила за Хоумър.

— Заради мен — пошепна Вивиан.

Артър кимна с глава.

— Не бих се осмелил да ти кажа това, ако не подозирах коя си, след като те видях на маскарада. А тази вечер имах възможност да те наблюдавам по време на вечерята. Вивиан, сигурен съм, че ти си детето на моя брат. Освен че приличаш поразително на майка си, ти притежаваш маниери, които бяха присъщи само на него.

Възрастният мъж й се усмихна нежно.

— А този грозд е последното доказателство.

— Какво искате да кажете? — попита Оливър. Загрижен за съпругата си, той заведе Вивиан до стола зад бюрото на Артър и я сложи да седне. Тя продължаваше да не откъсва очи от портрета на майка си. Оливър започна да се тревожи за нея.

— Виждате ли този грозд? Когато се държи по този начин, близо до женската утроба, той се явява като символ на плодовитостта. Сигурен съм, че Хоумър е бил доста невеж, за да се сети какво точно е искала да каже тя, но Елиза явно е била наясно с посланието, което е изпратила.

— Защо не е дошла при вас? — пошепна Вивиан.

— Дядо ти беше против тази любов още от самото начало. Не си спомням вече причината, но си спомням, че брат ми се срещаше тайно с майка ти.

Погледите на Оливър и Вивиан се срещнаха. Колко еднакви съдби имаха майката и дъщерята!

— Тогава… вие сте моят чичо.

Артър кимна с глава.

— Да, така е. А Даяна е твоята леля. Имаме седем деца, които са твои братовчеди, ако, разбира се, ги искаш…

— О, да! — пошепна Вивиан и Оливър сложи ръката си на рамото й. Тя я покри със своята и той усети колко студени бяха ръцете й.

— Сега ще ви оставя сами. Даяна ще сервира кейка и чая по-късно, но ако искате да тръгнете по-рано, не се притеснявайте.

Оливър погледна към съпругата си, оставяйки я тя да вземе решението. Тя му се усмихна признателно и премести погледа си към Артър.

— Аз бих искала… ние бихме искали да се присъединим към вас. Но мога ли да остана за малко насаме със съпруга си?

— Разбира се — каза възрастният херцог и излезе от библиотеката.

Оливър мълчеше. Чакаше Вивиан да заговори първа.

— През целия си живот съм копняла за семейство — пошепна накрая тя. — Почувствах го още по-силно, когато разбрах, че ще имам дете.

Оливър не продума. Чакаше я да продължи.

— Сюзън беше моето семейство. И Дейвид. После ти. Вие тримата значехте всичко за мен. Знаеш това, нали?

Той кимна с глава.

— Но аз исках толкова много да имам… силен баща. Да няма нищо общо с оня слаб глупак, който имах за баща. Исках и лели, и чичовци, и братовчеди.

— Знам, Вивиан.

Той искаше тя да проумее, че той я разбира и че не я ревнува заради желанията й да има и други близки хора, освен него. Вивиан остана мълчалива за миг, загледана в портрета.

— Оливър, вярваш ли, че това е истина?

Той долови едновременно и страха, и копнежа в гласа й. Тя толкова копнееше всичко това да бъде истина.

Оливър се сети, че има един-единствен човек, който със сигурност знаеше истината. И никога не би причинил болка на Вивиан, като я отрече.

— Мисля, че трябва да попитаме Сюзън.

 

 

Когато се прибраха вкъщи, завариха Сюзън и Хенри в спалнята им да помагат на Джона в израждането на малките й кученца.

— Чух я, че вие и веднага дойдох — каза Сюзън, застанала на колене до кучето. Джона лежеше до леглото от страната на Оливър, близо до огъня. Пет кученца вече се бяха родили, всички в различен цвят, но очевидно трябваше да се родят и още.

— Влязох, за да проверя огъня, и видях тук горкичката Джона — каза Хенри, довършвайки историята. — Опитахме се да й помогнем, доколкото можем.

Оливър съблече бързо палтото си и коленичи върху покрития с килим под, а после взе голямата глава на кучето в ръцете си.

— Благодаря и на двамата, че не сте я оставили сама.

— О, как мога да я оставя! Горкото животно! То имаше нужда от помощ.

Сюзън погали нежно кучето по главата. Четиримата се събраха около бедната Джона и останаха, докато се роди и последното, седмо кученце. След като се увериха, че всичките са добре и могат да сучат, Оливър помоли Хенри да им донесе кана силен чай, намазани филии с масло и парче печено говеждо за изтощената Джона.

Сюзън се канеше да излезе, за да помогне на Хенри, но Оливър я спря и погледна към Вивиан.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза Вивиан на приятелката си.

Оливър видя как очите на възрастната жена блеснаха. Тя веднага се беше досетила за какво ще я пита Вивиан.

— Хоумър Ленър баща ли ми е?

— Не.

— Имал ли е херцог Кронфийлд брат-близнак?

— Да.

Сюзън се наведе и хвана ръцете на Вивиан, а Оливър се усмихна, когато видя как заблестяха зелените очи на съпругата му.

— Аз нямам сестра, която живее на север. Ако бяхме напуснали къщата на мащехата ти, щях да те заведа при твоя чичо с надеждата, че той щеше да ми повярва и да ти помогне.

— Майка ми обичаше ли Андрю?

— С цялото си сърце.

— А той?

— И той. Тя беше запланувала да избяга с него, но тогава стана злополуката. Много се страхувах Елиза да не посегне на живота си. Тя те обичаше, Вивиан. Ти беше причината да продължи да живее. Радостта, която имаше през последните години, беше само ти.

— А моята кръстница знае ли?

— Не. Аз помагах при раждането и майка ти ме закле да пазя всичко в тайна. И двете лъжехме, като казвахме, че си се родила седмаче. Но аз щях да ти кажа истината, преди да се роди бебето. Опитвах се да намеря подходящия момент.

— Ще дойдеш ли на вечеря у херцога някоя вечер? Те ще се радват да се запознаят с теб.

Сюзън пусна ръката на Вивиан и я изгледа с такава почуда, че Оливър едва сдържа смеха си.

— И какво ще правя аз там, мисис, сред тези хора от благороден произход?

— Но Хенри може да те научи… — спря Вивиан рязко по средата на изречението.

Оливър се усмихна, когато тя го погледна бързо, но неговото изражение показваше само престорено неведение.

— На какво може да я научи Хенри? — попита той с нежен глас.

Вивиан цялата пламна.

— Ох, Оливър…

— Кажи ми, Вивиан!

Той не искаше между тях да има тайни. Видя блясъка на сълзите и сълзи на смущение и срам.

— Има толкова малко неща в твоя свят, с които се чувствам наистина добре и удобно. Чувствам се истински у дома си, когато съм коленичила и помагам на Джона да роди малките си. Но ми е много тягостно, когато се намирам в някой голям салон и се правя на аристократична дама.

Оливър взе ръката й и я целуна.

— Беше чудесна тази вечер — каза той и се обърна към Сюзън. — Тя беше най-възхитителната дама на вечерта.

Изражението на Сюзън беше самодоволно.

— Познавам моето момиче и съм сигурна, че това е вярно. Тя беше истинска аристократка, дори когато чистеше огнището.

— Ами да, разбира се, че ще кажеш това — отговори Вивиан. — Оливър, не искам да се срамуваш от мен.

Оливър знаеше какво й коства това признание и я взе в прегръдката си.

— Никога, скъпа моя. Ти никога не можеш да ми дадеш повод за това.

Той гледаше как тя хапе устната си, а очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не мога да спра сълзите си…

— Е, та това присъщо ли е на една бременна жена? — попита възмутено Сюзън.

Хенри току-що беше влязъл в спалнята и това, което чу, го накара да спре онемял.

— Да не би ушите ми да ме мамят, сър, или това, което чух Сюзън да казва, че…

— Ще имаме дете, Хенри. Някъде след Нова година. Така ще имаме още едно поколение от фамилията Грей.

— И това ще стане с моя помощ, разбира се — добави бързо Сюзън.

— О, но това е чудесно, сър — каза Хенри и Оливър видя с удивление как обикновеното спокойствие и сдържаност на неговия камериер се разбиха буквално на пух и прах. — Чудесно, просто чудесно! Не съм на себе си от радост, сър!

С щастливи сълзи на блестящите си сини очи той сграбчи Оливър за раменете и му залепи по една целувка на всяка буза.

— Отлична работа, моето момче! Баща ви със сигурност щеше да бъде горд! Бебе! Ама вие нямате представа как едно малко човече развеселява и ободрява! Тепърва ще имам толкова много работа, която трябва да свърша. Сигурен съм, че Сюзън ще ми помогне да приготвим детската стая.

Оливър беше зяпнал от удивление. Това ли беше студеният и сдържан човек, който беше негов камериер през всичките тези години?

— Сега трябва да отида в килера и да донеса една бутилка от хубавия коняк — измърмори Хенри и тръгна несигурно към вратата. Изглеждаше така, сякаш беше понесъл голям шок. — Коняк — това е точно питието, с което трябва да отпразнуваме този случаи, с целия му блясък и достойнство, които той заслужава.

Тримата останаха онемели, когато Хенри излезе от стаята. Чуваше се щастливото му мърморене, докато вървеше надолу по дългия коридор.

— Този човек съвсем полудя — отбеляза Сюзън. — Ако реагира по този начин само като чу, че тя е бременна, то сигурно няма да може да преживее раждането.

Оливър притисна Вивиан до себе си и се разсмя.

— Боже мой, каква вечер!

— А аз си имам чичо! — пошепна възторжено Вивиан.

— И седем малки кученца — каза Оливър и отново започна да се смее.

— И леля, и братовчеди — продължи Вивиан и започна да се смее. — Семейство!

Оливър я целуна силно, а усмивката му грееше от щастие.

— И бебе!

— О, Оливър, бебе…

— Какво й дадохте да пие на вечерята? — попита загрижено Сюзън.

— Вие сте луди! Всички сте полудели! — каза Вивиан и отиде да помилва Джона, преди да излезе от стаята.

— Ще отида да видя какво прави този мъж. Вероятно се е качил на покрива, за да търси там коняка — мърмореше тя, като тръгна забързано към вратата, а полата й се развяваше зад нея.

Оливър дори не забеляза кога тя напусна стаята, защото беше зает да целува невестата си.