Аманда Блеър
Опасна е нощта (20)

Глава 19

Скъпа, върни се при мен…

Беше напуснала тялото си, което лежеше на леглото, и докато гледаше от високо четиримата души долу, беше чула нещо за някаква рана и за едно бебе. Оливър изглеждаше толкова тъжен — седеше до леглото и държеше ръката й.

Но тя не беше вече там.

Скъпа, върни се при мен…

Сега светлината стана по-силна и я заобиколи от всички страни. Тя погледна към центъра й. Болката беше страхотна; бореше се за живота си с цялата сила, която притежаваше. После спря да вижда, да чувства, да се движи. Не можеше да чува нищо, което ставаше около нея. Нямаше повече болка, само спокойствие и тишина.

Тишина. Чувстваше се по-жива от когато и да било.

Беше се освободила от тялото си и чувстваше чрез духа си, с по-голяма сила, отколкото някога беше чувствала в живота си.

Не искаше да чувства болката. Но тази болка не беше нищо в сравнение с това да види как Оливър убива човек.

Това беше смъртен грях! И всичко стана заради нея.

Опита се да го утеши, но той не я чу. И когато докосна ръката му, тя разбра какво щеше да се случи. Всичко беше потънало в мрак. Чуваше се само воят на вятъра. После тя видя светлина и инстинктивно тръгна отново към нея.

Нейната майка… една ливада пълна с прекрасни диви цветя и всичко това — окъпано в ярка светлина.

Аз съм тук…

Не можеше да използва гласа си, но се чувстваше така, като че ли можеше да говори чрез съзнанието си.

Скъпа, върни се при мен…

Искам да…

Тя отиде по-близо до майка си и се опита да хване ръката й. Но Елиза й обърна гръб и продължи да върви, а Вивиан не можеше да я настигне.

Чакай!

Майка й се обърна и я погледна с толкова много обич, че тя я почувства с цялата всеобхватност на духовното си „аз“.

Върни се…

Сега гласът се чуваше по-слабо и Вивиан се зачуди защо е така.

Викаш ли ме?

Елиза поклати отрицателно глава и Вивиан видя как тъгата й прозира зад този жест.

Тогава… защо съм тук?

Зелените очи на майка й, които толкова приличаха на нейните, се изпълниха с различни чувства. Скръб. Жал. Състрадание. И толкова много обич.

Още един последен миг… и ние трябва да си кажем сбогом…

Не ме оставяй!

Вивиан почувства, че иска да извика, но от устата й не можа да излезе никакъв звук. Не можа да чуе нищо, но знаеше, че майка й разбира всичко.

Никога няма да те оставя… ти го знаеш…

Светлината започна да бледнее и Вивиан се паникьоса.

В лабиринта? Това ти ли беше?

Майка й кимна с глава.

Не можех да ти позволя да заминеш… но сега аз трябва да вървя…

Вивиан протегна ръка, за да хване майка си, но тя беше отишла много далеч.

Кажи ми, умоляваше я тя и усети как страхът отново я завладява.

Погледни…, отговори майка й.

И тя видя всичко — лъжите и споровете, маскарадите и заговорите, гнева и отмъщението, страстта и страха, които съпътстваха земния път на човеците. Като че тези откъслечни отрязъци от паметта проблеснаха в знанието й.

Но най-ясно от всичко тя видя Оливър. И независимо от това дали той спореше с нея, или я обичаше, караше я да се смее или я целуваше нежно, тя разбра със смайваща яснота, че не може да го остави. Не още.

Ние ще имаме бебе, каза тя на майка си.

Тогава Елиза се усмихна и кимна с глава.

Ти беше винаги едно толкова умно момиченце…

Сега тя плачеше, но сълзите й носеха толкова малко облекчение — цялото й тяло стенеше.

Ти трябва да се върнеш…

Вивиан не можеше да откъсне поглед от майка си, докогато образът й започна да бледнее.

Знам. Искам да се върна.

Можеше да чуе отново биенето на сърцето си и този звук я порази.

Спомняй си за мен… за мен… за мен…

Думите на майка й се смесиха с ударите на сърцето й; почувства вятърът да гали кожата й. Тъмнината я заобикаляше и тогава тя разбра, че се намира отново в спалнята.

Една свещ гореше до леглото й. Видя някакъв мъж. Той беше коленичил на пода до леглото й. Изглеждаше толкова самотен! Сърцето й щеше да се пръсне, когато разбра, че това беше Оливър.

Разбра, че беше успяла, защото почувства болка и тялото й се напрегна, за да я преодолее. Тя бавно започна да се връща към живота.

 

 

Той не можеше да се предаде, въпреки че лекарят не му беше дал много голяма надежда. Остана до леглото й заедно със Сюзън и другите. На Оливър му се струваше, че докато стискаше ръката й, тя не можеше да го остави.

— Скъпа! — пошепна той и погали челото й. Отметна един кичур коса, който беше паднал на лицето й. — Скъпа, върни се при мен.

Той усети потръпването на тялото й.

— Вивиан? Скъпа? — стисна ръката й той, когато тя отвори бавно очи и го погледна.

— Мили боже! — измърмори лекарят. — Това е толкова необикновено!

Оливър едва ли чу думите му, тъй като цялото му внимание беше съсредоточено върху жената, която обичаше.

— Вивиан? Можеш ли да ме чуеш?

Тя поклати леко глава.

— Бебето е добре — пошепна той.

Бавно, толкова бавно произнесе тя думите, че той трябваше да допре ухото си до устните й, за да може да я чуе:

— Знам — навлажни устните си тя. — Кученцето?

— Не знам. Джон и другият доктор имат грижата за Джокаста и Хермес. Джона се върна заедно с нас; не беше пострадала много.

— Той се опита… — пошепна тя.

— Знам — каза Оливър, спомняйки си за смелата атака на Хермес, благодарение на която Вивиан беше спечелила ценно време.

Тя обърна главата си към Сюзън.

— Не говори, съкровище. Пести силите си.

— Видях я.

— Спи, скъпа.

— Видях я. В лабиринта. Тя ме изведе оттам.

Сюзън потупа леко ръката й и кимна с глава.

— После я видях отново… след това. Каза ми, че се е върнала, за да ми каже… довиждане.

Ръката на Сюзън застина, зачервените й от безсъние и сълзи очи показваха разбиране.

— Вие всички бяхте там… — започна Вивиан, но Оливър я накара да мълчи, като я целуна по челото.

— Спи, скъпа, трябва да си почиваш.

— Но вие бяхте там.

Той кимна с глава.

— Вярвам ти. А сега просто си почивай. Искам да затвориш очите си.

Тя стисна ръката му и изпълни молбата му. Той остана до леглото й, докато се съмна.

 

 

Сюзън излезе на просторната тераса точно навреме, за да види изгрева. Тя седна на един от столовете и се загледа в градината.

— Направихме го, Лиза — каза тихо тя.

Този път нямаше никакъв отговор.

— О, знам, че не си тук. Знам, че онова „довиждане“, което си казала, е било и за двете ни. Но ако се разтушавам, когато ти говоря, тогава какво му е лошото?

Тя седеше притихнала, гледаше изгрева как се сипва в градината и осветява новия ден.

— Толкова е странно това! — каза тя, като разтри ръцете си, за да ги стопли. — Винаги съм мислила, че първа аз ще си отида от този свят. Молих се за това. Толкова е болезнено и тъжно, Лиза, аз да остана, а теб да те няма.

Никакъв отговор. Сюзън не чувстваше друго присъствие, но продължи да говори.

— О, но не е чак толкова лошо, ако човек има някого до себе си. Радвам се, че тя срещна Оливър, който я обича толкова много — въздъхна дълбоко Сюзън. — Надявам се, че ще се чувствам по-малко самотна, когато дойдат децата.

— Сюзън?

Гласът я стресна. Не беше очаквала да й се отговори.

— Сюзън? — показа се на терасата Хенри, държейки сребърен поднос в ръцете си. — Приготвих закуската на Джон и на приятелите му. Когато те видях навън, си помислих, че може да се съгласиш да изпиеш една чаша чай с мен?

— Много мило от ваша страна, сър.

Той й наля една чаша и й подаде чиния с кифлички.

— На кого говориш?

Тя се задави, но се оправи бързо.

— На никого. Сама съм.

Тогава той се усмихна и за пръв път Сюзън разбра, че Хенри има много хубави черти. Той беше един много приятен човек. Не й се искаше да го лъже.

— Говорих… говорих на една стара приятелка.

Хенри поклати главата си.

— Брат ми си отиде преди повече от десет години, а аз все още продължавам да му говоря.

Сюзън си взе още една кифличка и разбра, че си е намерила приятел.

— Ех, но въпросът е дали той ти отговаря?

— Понякога.

Тя се усмихна и отпи от чая си.

 

 

На сутринта Артър посети Оливър и го попита какво смята да прави с тялото на Ашли Флеминг. Приятелят на Джон, който помагаше да превържат кучетата, беше помогнал да донесат тялото до къщата, където двама от слугите го приготвиха за погребението.

Вивиан спеше спокойно, така че Оливър напусна стаята на своята съпруга, за да се погрижи за този належащ проблем.

— Не мога просто да отида там и да кажа на семейството му, че Ашли е мъртъв.

— А имаш ли някаква друга идея? — попита го Артър.

— Бих могъл да кажа, че някакъв разбойник е нахлул в градината и се е стигнало до борба. Ашли се е изпречил на пътя му и е бил убит.

— Чудесно. Ако искаш ще дойда с теб?

— Да, предпочитам да дойдеш с мен.

Джон беше предпочел да остане при кучетата. Джона вече беше на крак, докато на Джокаста й трябваше да минат още няколко месеца, докато се оправи. Хермес беше истинската трагедия на вечерта. Животът на малкото куче все още не беше вън от опасност.

 

 

Пристигнаха в къщата на Ашли по-късно същата сутрин и слугите на Оливър внесоха тялото вътре.

Къщата беше поддържана в безупречна чистота, но се стори на Оливър някак си студена и неприветлива. Слугите бяха смутени и объркани. Оливър разбра, че Ашли бе водил много самотен живот, тъй като баща му живееше в тяхната къща в провинцията.

Една от слугините му предложи да я последва на горния стаж. След като Оливър размени няколко бързи думи с Артър, съобщавайки му къде отива, той придружи възрастната слугиня нагоре по стълбището.

Тя отключи една стая на третия етаж и Оливър пристъпи вътре. Стаята не беше чистена от години, а една болезнено слаба жена лежеше свита под мръсните завивки и имаше вид на много болна. Но това, което го порази най-много, бе липсата на живот в нейните очи и нетрепващите й устни. Като прецени бързо обстановката, Оливър извика слугите си и им нареди да заведат жената долу, при горящата камина, за да се стопли. Щом я настаниха в един удобен стол и я завиха с едно чисто одеяло, Оливър започна да й разказва набързо историята, която беше съчинил.

Тя го спря още в началото.

— Знам какво представляваше той в действителност.

Това изненада Оливър.

Тя извика прислужничката си и помоли възрастната жена да й донесе някакви листа хартия. Когато жената се върна, тя му подаде една чанта. Вътре имаше много листа, изписани с красив женски почерк.

— Това е за вас — каза тихо тя. — Сега не биха могли да ви бъдат от полза, нито щяха да предотвратят неговите планове, но биха могли да обяснят причините за демоните, които бяха обладали душата му.

Оливър беше трогнат от постъпката й и сигурно изражението му е било достатъчно красноречиво, защото жената се опита да се усмихне.

— Вие ще си спомните за мен след време, когато прочетете написаното.

— Ще бъдете ли в състояние да се грижите сама за себе си? — попита я той.

Тя кимна с глава, но погледът й остана празен.

— Със сигурност съм по-добре оттогава, когато бях заключена в онази стая горе.

Тя се присегна и леко стисна ръката му.

— Оливър — прошепна тя, — благодаря ти, че донесе тялото му вкъщи.

 

 

Артър се прибра вкъщи скоро след това, тъй като се тревожеше за съпругата си. Събитията от изминалата нощ я бяха разстроили ужасно и той нямаше търпение да се прибере и да я успокои.

Тя вече беше на крак. Червеникавокафявата й коса беше прибрана набързо на кок, блестящите й сини очи бяха пълни с жал и състрадание.

— Бедното дете, Артър! Стоял е навън в храстите цялата нощ и ни е чакал да се приберем. Роджър настояваше да не се занимавам с тях, но аз не можех да оставя бебето навън в студа и да не ги нахраня…

— Скъпа моя, за какво говориш?!

— За неговата майка. Някакъв жесток човек се опитал да пререже гърлото й, но тя успяла да избяга. Той набил жестоко детето, но малкият го ударил по главата с ведрото и успял да избяга, като взел и бебето със себе си…

— Къде е жената?

— В болничната стая. Изпратих да извикат домашния ни лекар и той в момента я преглежда. Увери ме, че тя скоро ще се оправи. О, Артър, да видиш бедните дечица!

Той въздъхна, прегърна я и я притисна до сърцето си.

— Добре, майко, прибавила си няколко нови пиленца към люпилото си.

 

 

Оливър прочете писмата още същата вечер, седнал до камината, като хвърляше по едно око и към Вивиан. Съдържанието им го удиви, но по някакъв странен начин и го облекчи. Защото, когато разбереш причината за злото, ужасът става по-малък.

Веднага позна почерка, тъй като двете бележки бяха писани от една и съща ръка. Удиви се какъв ще е този човек, който можеше да накара сестра си да напише такива ужасни неща.

Ще си спомните за мен след време…

Той наистина си спомни за слабата, болна жена. Ема. Тя беше срамежлива, но хубавичка прислужничка и той я беше обичал преди много, много години. Сега Оливър се взираше в писмата, които държеше в ръка, и се чудеше как може една толкова невинна и импулсивна постъпка от дните на юношеството да породи такава омраза в някого.

Две убийства — на един мъж-чудовище и на едно невинно момче. После още две — на неговата любовница и на бедната млада Розалинд.

Ашли Флеминг. Не, не Ашли Флеминг. Даниел, Даниел го беше мразил. Беше го мразил с такава сила, на която беше способен само един болен, деформиран мозък. Беше го мразил с такава страст, която не знаеше граници.

Мразеше го толкова много, че се опита да убие и Вивиан…

Но всичко това вече свърши. Само това имаше значение.

Колко малко бе познавал човека, който бе нарекъл себе си Ашли Флеминг.

Колко малко беше познавал и Вивиан…

Той се замисли какъв ли щеше да бъде животът им, ако навремето Вивиан беше успяла да избяга с него. Разбра, че едва ли щеше да узнае голямата сила на характера на жената, в която се беше влюбил. И както беше седнал пред камината, стиснал купчината писма, несъзнателно устните му започнаха да се движат и да шепнат една дълбоко искрена молитва.

Нямаше да разкаже на Вивиан за съдържанието на писмата веднага. Щеше да го направи, когато тя се оправи и укрепне. Засега той ги заключи в чекмеджето на бюрото си.

 

 

Бяха изминали близо две седмици от онази страшна нощ. Оливър рядко оставаше насаме с Вивиан, защото маса посетители идваха да я видят и запълваха целия й ден. Пристигна и нейната кръстница, натоварена с най-различни лакомства, подредени така, че да възбудят апетита на кръщелницата й.

Той можеше да я гледа само докато тя спеше. Тогава се молеше и благодареше на Господа, че Той беше направил така, тя да оживее.

Кошмарите бяха спрели, защото неговата мечта беше жива.

Днес, когато похлопа на вратата и надзърна в спалнята, видя, че тя вече седеше в леглото.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да приемеш един посетител? — попита той и влезе в стаята.

— Винаги имам време за теб — каза тя и направи знак да отиде при нея в леглото. Той свали ботушите си и се изтегна до нея. — Започва да ми омръзва само да лежа!

Той се засмя, доволен от оплакването й.

— Наистина се оправяш, щом започваш да се чувстваш като държана в затвор.

— Какво прави тази сутрин? — попита го тя и той се зарадва, че започваше да се интересува живо от всичко, което ставаше отвъд стените на стаята й.

Оливър й разказа за ездата в парка тази сутрин, за работата, която смяташе да свърши в градината, и за различните цветя, които щяха да цъфнат скоро.

— Звучи прекрасно.

— След една седмица ще те изнеса навън и ще можеш да ги видиш сама.

Говориха за незначителни неща, но той остави най-хубавото за най-накрая.

— Искаш ли да видиш един гост?

— Кой? — попита любопитно тя.

— Един момент.

Той стана от леглото и отиде до другата спалня. Като даде знак на Хенри, той покани госта и тръгна към стаята на Вивиан.

Тя седеше в леглото, а Хермес лежеше кротко в ръцете й. Кученцето беше все още с превръзки и беше доста слабо, но тази сутрин бяха получили уверение, че най-лошото е минало и че няма опасност за живота му.

През всичките тези дни Вивиан не беше посмяла да пита за него — явно си мислеше, че любимото й кученце е умряло. Сега, когато Хермес видя човека, когото обожаваше най-много, опашката му започна да барабани, удряйки ръката на Оливър.

Вивиан избухна в сълзи. Оливър сложи кучето на леглото пред нея, а Хермес се погрижи за сълзите й, като ги облиза с големия си розов език. Тялото му трепереше от радостна възбуда. Вивиан обгърна с ръце врата му и погледна към Оливър, а изражението на лицето й разкъса сърцето му.

— Той наистина е великолепен, не мислиш ли?

Тази мисъл го накара да се разсмее, но като гледаше как тя прегръща красивото животно, усети, че скоро от очите му ще потекат детински сълзи. Само като си помислеше, че всичко можеше да му бъде отнето!

Почувства се засрамен от реакцията си, последица от следшоковото състояние, в което беше изпаднал след всичко преживяно. До този миг не си беше позволявал да мисли за самотния живот, които трябваше да води, ако с Вивиан се беше случило най-лошото. Не можеше да живее без нея, сега го разбра. Той беше потискал нарочно страховете си, но сега, когато страшното беше отминало, те го връхлетяха с огромна сила.

Тя го наблюдаваше внимателно, докато милваше Хермес, и той отвърна лицето си, защото не искаше тя да види неговата слабост.

— Ти беше силен прекалено дълго време, Оливър.

Той поклати глава и отметна един дълъг кичур коса от лицето си. Сълзите пареха очите му, но той не им позволи да потекат. Вивиан докосна рамото му, но той все още не можеше да я погледне. Трябваше да се овладее, трябваше да бъде силен!

— Но ти си и един много чувствителен мъж, който е способен на дълбоки чувства.

Оливър не можеше да отговори — гърлото му беше сковано като в обръч.

— Което ме кара да те обичам още повече.

Тогава той я погледна, като че ли я виждаше за пръв път. Тя седеше в леглото, а косата й се спускаше свободно по раменете и гърба. Облечена само в бялата си нощница, тя приличаше на ангел.

Оливър се присегна и я привлече към себе си нежно и внимателно. Хермес издаде една дълбока въздишка на доволство и се настани в краката им.

— Мисис, винаги ли трябва да искате да виждате най-хубавото в мен и да го търсите с такава решимост, докато не го намерите?

— Винаги — отговори тя.

Като опря брадичката си до главата й и вдъхна от аромата й, той премигна бързо, за да спре сълзите, които заплашваха, че ще потекат.

В този миг той разбра, че тя събуждаше у него само най-хубавото и че чрез нейната огромна любов той виждаше света, който мислеше за мрачен и потискащ, с нови очи. Когато тя влезе в живота му, когато му повярва, когато го обикна толкава силно и всеотдайно, той се промени завинаги. Нямаше да бъде вече никога толкова самотен, защото нейното присъствие запълваше и най-скритите потребности на душата му. Ръцете му я притиснаха още по-силно и Оливър се запита дали тя някога щеше да разбере колко много я обича. И колко много й дължи!

Но това беше най-сладкият от дълговете, дълг, който той на драго сърце би изплащал цял живот.

— Ще продължаваш да търсиш, значи? — пошепна той, но все още не се решаваше да срещне познатия поглед. Усети, че тя се усмихваше, сгушена до рамото му.

— Винаги.