Аманда Блеър
Опасна е нощта (11)

Глава 10

Групичката костюмирани мъже си разменяха подигравки и насмешки. Бяха яли и пили до насита, дългата маса още беше отрупана със закуски и освежителни питиета. Сега, след като бяха разпознали самоличността си и бяха разбрали, че са между приятели, не беше нужно да свалят маските си, за да разберат с кого разговарят.

— Добре е, че Оливър се е съвзел и отново е между нас — каза един от тях, облечен като войник. — Живя като отшелник доста дълго време.

— Още по-радостно е, че го видяхме да се занася с прелестната богиня — отбеляза вторият, облечен като Веселият Ендрю.

Третият, облечен като Арлекин, беше пристигнал на маскарада много по-късно от другите двама. Като чу думите на приятелите си, той се намръщи.

— Каква богиня? — попита той.

— Не ги ли видя? — попита войникът. — Тя беше възхитителна. Кремавата й рокля подчертаваше щедрите й очарования. Един съвсем семпъл костюм, само кошничка с цветя и няколко панделки, преплетени в косата й.

— Аврора? — каза шутът. — Разбира се. Богинята на зората.

— Оливър се е криел от нас, умни ми приятелю — размишляваше Веселият Ендрю. — Ние мислехме, че е сам и лекува разбитото си сърце заради онази негова годеница, която свърши така трагично, но такъв си е нашият Оливър — нищо не може да го спре за дълго.

Всички мъже се засмяха и си размениха многозначителни погледи.

— Красива коса имаше момичето, нали? — каза Веселият Ендрю, като поднови разговора. — Огнена коса. Не е за чудене, че той я желаеше толкова силно.

— Но не бих казал, че беше в много добро настроение — отбеляза войникът, — докато си преправяше път през навалицата, за да стигне до нея. После я метна на рамото си по чист пиратски маниер и я изнесе. Сигурен съм, че са все още заедно в някоя от стаите горе.

— „Аврора, покажи ми небесата над нас“ — имитира го Веселият Ендрю и се разсмя високо.

Морякът, чиято уста беше пълна с пунш, се задави изведнъж и малко от течността потече от носа му.

— По дяволите, Филип, виж какво направи!

Шутът остана мълчалив.

Войникът избърса носа си с носната си кърпа, а после почисти и униформата си.

— Не е голяма беда — отбеляза шутът, а погледът му беше насочен към стълбището в другия край на огромната бална зала.

— Не — каза Веселият Ендрю. — Та казвам ви, видяхте ли онова маскираното като портокалче момиче, което седеше сред закуските? Представляваше прелестна гледка.

— Смятам да си почина малко и по-късно ще се присъединя към вас, джентълмени — каза шутът.

Преди Веселият Ендрю или войникът да кажат нещо, той се мушна в тълпата и се отправи към стълбището. Той беше търпелив и можеше да почака още малко. Тази вечер искаше само да зърне момичето и да разбере какво означава тя за Оливър.

 

 

Той я съблече припряно. В бързината му имаше толкова страст, че дъхът й секна.

— Не, остави ръкавиците си. И чорапите.

Той лежеше на леглото, обут единствено в панталоните си, когато тя разкопча жартиера си и се канеше да смъкне надолу белия си копринен чорап. И двамата бяха свалили маските си.

— Ела тук — каза тихо той и протегна ръка.

Вивиан закопча отново чорапа си и отиде при него на леглото. Чувстваше се дива, жива и опасно волна. Нещо се беше променило в нея тази нощ, нощта на маскарада. Тя беше сигурна в това, както беше сигурна в обичта си към Оливър. Никой не можеше да й отнеме този скъпоценен миг на абсолютна свобода, който беше изпитала, още, щом като влезе в пищната бална зала.

Той я целуна. В държанието му нямаше никакво колебание. Устните и езикът му настойчиво искаха нейните. За миг тя си помисли за другите жени, с които той трябва да е спал, за да придобие такова умение в любовта.

После вече нищо нямаше значение, защото, когато той я целуна, тя не можеше да мисли за нищо друго.

Оливър се дръпна настрани, така че двамата легнаха един до друг. Когато откъсна устните си от нейните, той разгледа много внимателно лицето й, сякаш искаше да надникне и да види промяната, която Вивиан чувстваше, че е настъпила в нея през тази нощ.

— Много е хубаво.

— Харесва ли ти?

Оливър целуна малкото парченце черно кадифе.

— Много.

— Това прави ли ме някак си по-различна?

Той се усмихна, после се извърна така, че сега тя лежеше върху него.

— Мис, кажете ми вашето намерение, защото аз нямам представа за какво говорите?

— Дали това те вълнува? Това, че сега съм много по-различна?

— Ти ме вълнуваш винаги. И съм сигурен, че ще ми отнеме цял един живот, за да мога да те опозная.

Думите му възкресиха много спомени.

— Причини ми болка, Оливър. С това, което каза.

— Ти не спази дадената си дума.

Тя не можеше да го погледне в очите, защото истината беше, че тя наистина не беше изпълнила обещанието си.

Бавно, внимателно, тя си наложи да срещне погледа му.

— Има нещо диво в мен, Оливър, което е било задържано прекалено дълго време.

Той я слушаше напрегнато и тя разбра, че сега може би е единственият й шанс да го накара да я разбере.

— Има една част от мен, която, независимо колко много те обичам, не може да бъде твоя.

Сините му очи помръкнаха и Вивиан усети как тялото му се стегна.

Той я целуна отново, а пръстите му се вплетоха в дългата й блестяща коса. Тя чувстваше как тялото й омеква, как се топи, стоплено от неговото допиране, така както восъчната свещ се топеше от упорития пламък, докато неговото ставаше все по-твърдо и силно.

— Но това тук е мое — пошепна той, когато ръката му се плъзна надолу и се спря с безпогрешна увереност между бедрата й.

— Да — пошепна задъхано тя.

— Никои друг няма да го има — пошепна отново той.

Тя целуна врата му, после повдигна главата си и го погледна. На лицето му се беше изписала абсолютно мъжка решимост и тя се усмихна.

— Никой — пошепна тя. — Ти вече открадна сърцето ми. Но това — каза тя като докосна челото си — е само мое и заради него ние с теб ще бъдем в конфликт.

Той продължи да я гали, докато очите им се срещнаха. После нейните бавно се затвориха. Той повдигна ръце и хвана лицето й.

— Знаеш, че ще прекарам живота си в опити да предявя правата си и там.

— Ще ти дам това, което мога.

Той се разсмя, хвана я за задните й части и я притисна силно към твърдата си мъжественост.

— Ти ми доставяш удоволствие, което не съм изпитвал с никоя друга жена.

Вивиан целуна носа му и се опита да замаскира важността на думите си, казвайки ги с по-лек тон:

— Не искам да бъда държана под ключ отново, Оливър.

Той стана сериозен.

— Знам — ръката му разроши косата й отзад и той наведе главата й надолу, към лицето си. Устните им се срещнаха. — Но няма да мога да понеса, ако ти се случи нещо — пошепна дрезгаво той и тя разбра какво го караше да я държи настрана от всичко това.

Тя го възседна и погледна надолу към него. Той постави двете си ръце под главата си и я погледна.

— Чух, че имаш добра репутация — закачи го тя, опитвайки се да разведри обстановката.

— И кой ти го каза?

— Всички онези жени в залата, които дърпаха ръкавите ти, за да привлекат вниманието ти.

Той се усмихна.

— Но ти си единственото момиче, за което се съгласих да съблека ризата си. Аз съм един много скромен мъж, както знаеш.

Тя се разсмя, когато чу думите му, защото не мислеше, че можеше да срещне друг мъж, който да се чувства така удобно в голотата си, както Оливър. Имаше нещо диво в него — той не беше като другите мъже.

— Тогава аз няма да бързам да предприема следващата крачка, бедни мой кралю на пиратите, тъй като се боя, че ще те изплаша.

Устните му трепнаха.

— Постъпи така, както желаеш, нежна Аврора.

— Тогава седни и ми позволи да те целуна.

Той изпълни желанието й и тя седна в скута му с лице към него и го целуна. Милувките им станаха трескави, той галеше гърдите й, а тя изви гърба си, като ги притисна до ръцете му. Ръцете й се опитваха да разкопчеят панталоните му и тя се извъртя леко, така че да може да освободи възбудената му мъжественост.

Тя докосна горещата, твърда плът, а той хвана главата й и я целуна грубо. Вивиан целуна дланта на ръката му и неговият палец се плъзна в устата й.

— Значи това искаш ти — пошепна тя, като му се усмихна.

Оливър докосна красивия белег над устната й и каза шепнешком:

— Покажи ми какво може да прави тази хубава уста.

Думите му я възбудиха. Тя леко го бутна назад, за да легне на леглото, после започна да целува гърдите му, да хапе плътта му, да обикаля около доказателството на неговото желание с върха на пръстите си, без да го докосва. После свали панталоните му и започна да хапе бедрата му.

— Веднъж ти казах, че имам намерение да те измъчвам — каза тя тихо, спомняйки си нощта, когато той беше отнел девствеността й в стаята й над конюшнята.

— Мис, мога да ви успокоя, че със сигурност го постигате — пошепна той, а гласът му беше станал напрегнат.

Тя се усмихна, после докосна члена му с облечената си в ръкавица ръка. Стонът му прозвуча в тишината на стаята. Тя не продължи да го измъчва, но все още се движеше бавно, внимателно, а после се плъзна надолу и целуна твърдата му, гореща, възбудена мъжественост.

Той като че ли беше останал без дъх. С края на окото си тя видя как ръцете му стискаха чаршафите, а бедрата му се издигаха нагоре.

Вивиан го целуна отново и най-сетне го пое с устата си. Тя отново се почувства силна, но това беше друг вид сила. Искаше да му достави удоволствие, искаше да му даде поне половината от удоволствието, което той й беше дал.

Усети ръката му да разрошва нежно косата й, докато тя го любеше с устните и езика си. Бавно, чувствено, като че ли те притежаваха всичкото време в света, а не само няколко откраднати часове в чуждата спалня.

Оливър чувстваше, че тялото му живее, особено тази част, която отне девствеността й. Тя го любеше, доставяше му удоволствие и го водеше до точката на близкото му освобождаване.

— Мога ли да получа и аз удоволствието си сега? — пошепна тя, чувствайки се така, като че ли бяха се срещнали току-що тази вечер.

Без да каже дума, той сграбчи бедрата й и я постави върху себе си. Бавно, много бавно тя потъна надолу върху неговата силна възбудена мъжественост, поемайки я в тялото си, като продължаваше безкрайно дълго сладострастния момент.

Когато го усети в себе си, тя спря да се движи. Очите им се срещнаха и тя го притисна нежно, като напрегна мускулите си. Той изви нагоре таза и хълбоците си, но тя постави ръката си върху мускулестите му гърди и го спря.

— Не още — пошепна Вивиан. — Искам да го продължа заради удоволствието и на двама ни.

— Дай ми малко отдих, защото в противен случай нашата нощ ще завърши след малко.

Тя се засмя тихо, докато той я държеше, впил пръсти в бедрата й. После тя започна да се движи напред-назад върху него, бавно и равномерно, докато той я спря отново. Ръката му се плъзна между телата им, докато намери това, което търсеше.

— Каква малка красавица — пошепна той. Вивиан си мислеше, че вече не може да се изчервява, но лицето й пламна.

— Какво виждат очите ми? Все още се срамуваш, след всичко, което сме правили заедно?

Той притисна нейната женственост с пръстите си, галейки я, разтривайки я, възбуждайки я. Другата му ръка сграбчи косата й, като не й позволяваше да се движи и да отмества погледа си от него.

— Тя е красива, една красива роза, моето най-ценно притежание.

Вивиан затвори очи и той се засмя тихо.

— Скъпоценност, която няма цена — пошепна той.

Тя почувства първите тръпки на екстаза и извика.

— Искаш ли още?

Тя не можеше да говори.

— Виж колко твърди са станали зърната на гърдите ти — пошепна той, докосвайки чувствителните й гърди.

Тя стенеше тихо и той отново се засмя. Вивиан почувства, че стенанието й му харесва и разбра, че той я беше обучил добре в тази област.

— Чудя се кой кого измъчва сега? — пошепна той.

Тя не беше в състояние да мисли разумно и да отговаря смислено.

— Ще ти дам още повече.

Тя не се възпротиви, когато той започна да се движи, забивайки се навътре в нея. Чувстваше се непосилно чувствителна при всеки негов допир и се присегна да се хване за мощните му рамене, за да има опора.

Очите й се разтвориха широко, когато достигна кулминацията на изживяването и видя напрегнатото му лице.

Оливър притисна гърба й с ръка, навеждайки лицето и към своето, и я целуна. Другата му ръка галеше гърдите й и този път, когато тя отново стигна до кулминацията, движенията му станаха силни и мощни.

Краката й трепереха. Пот лъщеше по тялото й и тя падна изтощена върху него. Неговите силни ръце я обгърнаха, а тя се отпусна и заспа в тъмната стая.

 

 

Пламъкът на свещта трепкаше и Вивиан отвори очи, като постепенно се измъкна от лоното на съня. Въпреки веселото пращене на огъня, който топлеше стаята, тя почувства внезапен студ. Оливър лежеше до нея, а ръцете му все още я обгръщаха. Тя седна бавно в леглото. Той се събуди, когато тя се размърда. Часовникът върху полицата удари точния час.

Полунощ.

— Оливър, аз трябва да тръгвам!

Вивиан се огледа наоколо сред разбърканите чаршафи и разхвърляните им дрехи. Като провеси крака от леглото, тя се присегна и взе украсената си с дантела фуста, а после и фината си риза.

— Трябва да се прибера, преди мащехата ми да е открила, че ме няма вкъщи.

— Разбирам.

Те се облякоха бързо. Той стегна корсета й и завърза всички върви със светкавична бързина. Без да обръща внимание на разрошената си коса, Вивиан грабна маската и я постави на лицето си.

Оливър направи същото, после я хвана за ръцете, за да спре нервните й движения.

— Трябва да бъдем внимателни, докато излезем от това място.

Тя кимна с глава, все още нервна.

— Нека проверя в коридора.

Той отвори вратата и погледна навън, после й махна ръка да го последва. Вивиан взе кошничката си, грабна ръкавиците си и излезе от стаята.

— Има задно стълбище — пошепна на ухото й Оливър и я хвана за ръката. Съвсем скришом те затичаха безшумно надолу по коридора и изчезнаха в тъмнината.

Шутът се спря по средата на двойното стълбище и погледна към разпилените по килима цветя. Като коленичи, той повдигна само една червена роза, после я поднесе към устните си и помириса дъхавия й аромат.

Усмихна се и мушна розата в джоба си.

Той продължи да се изкачва по стъпалата, после тръгна бавно по коридора, обмисляйки какво да прави.

Единствената отворена врата привлече вниманието му.

Той влезе в стаята и на лицето му се разля бавна усмивка, когато видя няколко цветя върху килима пред голямото легло.

Той отиде до вратата и я затвори, после започна да претърсва стаята.

След минути откри това, от което се нуждаеше. Две тънки кремави панделки. Той ги мушна в джоба си заедно с още няколко стръка цветя. После разгледа леглото.

Чаршафите бяха разбъркани и влажни. Шутът се усмихна, но изражението на лицето му би смразило кръвта на този, който го видеше. Очите му гледаха студено зад маската от бяло и черно и бяха лишени от каквото и да е чувство.

Беше открил следата най-после. Търпението и интелигентността бяха победили. Сега беше просто въпрос на време да започне да преследва и унищожи тази млада жена.

Той седна пред леглото, което те бяха споделили, а на лицето му беше изписано плътско задоволство. Цялото му същество тържествуваше. В главата му се роди едно стихче, точно за случая:

Една богиня в кремаво, облечена тъй прелестно,

с поруменели бузи и огнени коси…

Той се разсмя на глас на остроумието си. Оливър беше страстен, силно влюбчив мъж, а това го правеше небрежен и невнимателен. Не беше нужно да ги открие още тази вечер; те вече бяха излетели от стаята, а по всяка вероятност и от къщата.

Но сега той вече имаше следата. Оливър се беше завърнал в обществото и по тази причина вече беше уязвим. А така той щеше да има възможността да го унищожи напълно.

Но този път щеше да свърши с него веднъж завинаги.

Като докосна с пръсти панделките в джоба си, шутът огледа празната спалня, после отметна глава назад и се разсмя.

 

 

Вивиан се прибра и облече слугинските си дрехи. Цветята бяха извадени от косата й, дългите й букли бяха разресани и сплетени на плитка, която пък беше навита и скрита под бонето й. Беше слязла в кухнята само четиридесет минути преди Хилда и дъщерите й да се върнат вкъщи.

Господарката беше в отвратително настроение.

Мери се втурна в топлата кухня, сякаш таласъми я следваха по петите.

— Тя иска да й свариш от онези билки, които приготвяш…

— … когато е преяла — довърши изречението Сюзън.

Тя сложи малко вода в чайника над огъня, а Вивиан отиде в другия край на кухнята, където висяха билките.

Двете жени работеха усърдно, докато приготвяха билковия чай. Мери се беше качила горе, за да помогне на Хилда и на дъщерите й да се съблекат.

— Дали ще им липсва малкото кученце? — измърмори Сюзън. — Хващам се на бас, че няма да им липсва.

Вивиан се засмя тихо, докато приготвяше билковата отвара. Мента, див джоджен, кумунига и риган. Пръстите й работеха бързо, докато отделяха листата и цветовете от стеблата. Купчинката пред нея нарастваше все повече и повече, докато накрая количеството я задоволи и тя прибра останалите билки по местата им. Мери се върна напълно изтощена. Думите й стреснаха двете жени.

— Тя иска Вивиан да й занесе чая. Каза, че искала да каже нещо.

Вивиан погледна Сюзън, която само поклати глава. Капризните настроения на Хилда не можеха да се предугадят. Тази жена беше просто непоносима.

Вивиан постави чашата от фин китайски порцелан върху подноса, после го вдигна и се отправи към стълбището. Като стигна пред стаята на Хилда, тя почука тихо на вратата и влезе вътре.

Стаята беше потънала в мрак и Вивиан си припомни разкошните спални в къщата на маскарада.

— Сложи подноса на масата — пошепна Хилда. Мащехата й изобщо не изглеждаше добре. Кожата й беше бледа и пепелявосива. Очите й гледаха тъпо и Вивиан се чудеше какво ли е яла и пила, та не й беше понесло.

Обикновено лицето на мащехата й беше старателно гримирано, с много пудра и руж. Тази вечер козметичните средства бяха изтрити и Вивиан можеше да види съвсем ясно белезите от дребна шарка по бузите и брадичката й. В стаята гореше само една свещ, поставена до леглото на Хилда. Вивиан отстъпи назад, за да излезе от малкия кръг светлина.

— Благодаря ти, дете. Ти си много ценна за мен. Не съм срещала някой, който да има твоите познания за билките — изкашля се тя в дантелената си носна кърпа. — Майка ти те е научила добре.

Тази жена нещо не беше в ред, за да й прави такива комплименти. Когато Хилда беше склонна да разговаря с нея, то думите й изразяваха или грозен сарказъм, или критика. Но най-често тя обичаше да й напомня за нейното място в живота и за това колко ниско е паднала.

Сега нещо не беше наред.

— Тя липсва ли ти? — попита ненадейно Хилда, а гласът й беше тих и изплашен, като на дете.

Въпросът й беше цяла мерзост. Вивиан нямаше желание да обсъжда най-личните си чувства с тази жена. Тя би предпочела да отвори прозореца и да скочи през него, отколкото да разговаря с Хилда за това.

Хилда не само че беше болна, тя беше и много пияна.

Вивиан се чудеше какво ли се е случило на вечерята тази нощ. Мащехата й сърбаше горещия чай със затворени очи.

— Какво ли се е променило в теб? Чудя се — промърмори Хилда.

Вивиан не отговори, надявайки се, че мащехата й няма да си спомня нищо от този разговор на сутринта, въпреки че големите прозорци бяха затворени и в стаята не можеше да влезе студеният нощен въздух, пламъкът на свещта трептеше лудо, като че ли беше жив.

— Станала си някак си по-различна, но в какво е промяната? — шепнеше Хилда.

Вивиан преглътна с мъка, опитвайки се гласът й да не потрепери.

— Нищо не се променило, уверявам ви.

Тя не смееше да помоли за разрешение да се оттегли.

— Нещо в теб…

Хилда се прозя, като не си направи труда да покрие устата си с ръка, и Вивиан видя, че някои от зъбите й бяха сериозно заболели.

— Мисис, ще имате ли нужда от още нещо тази вечер?

— Върви — махна изморено с ръка Хилда. — Хайде, махай се!

Докато Вивиан вървеше към вратата, чу как Хилда шепнеше:

— Защото не мога да понасям вида ти…

 

 

— Болна е — каза Вивиан, когато се върна в кухнята.

— Пияна, искаш да кажеш.

— Не. Нещо не е наред.

Сюзън, която почистваше голямата дъбова маса, спря заниманието си. Болестите никога не бяха нещо безобидно. Например треските или шарките можеха да опустошат едно домакинство и да причинят сериозни последици на неговите обитатели.

— Какво видя?

— Много е бледа и кашля…

— Дълбока, гърлена кашлица?

— Не, сякаш нещо дразни гърлото й. Но когато говори, думите й са безсмислени.

— Треска, вероятно — размишляваше Сюзън. — Как ти се стори, дали има температура?

— Не можах да се престраша да я пипна.

Сюзън погледна към стълбите. Вивиан знаеше, че приятелката й никога не би ги изкачила, освен ако не беше абсолютно наложително. Но въпреки че ненавиждаше Хилда, тя наистина не желаеше смъртта й.

— Ще събудя Мери и ще я изпратя горе.

— Ще сложа още вода да се стопли на огъня — отговори Вивиан, разбирайки, че им предстои една дълга и безсънна нощ.

— Събери ми лопен и дюлево семе и ще видя какво мога да направя за тази кашлица.

 

 

Оливър се прибра в добро настроение. Беше съблякъл черното се наметало, когато Джона и Джокаста дотичаха да го посрещнат.

Големите кучета с тъпи черни муцуни скочиха и опряха масивните си лапи върху гърдите му. Оливър се засмя, после ги погали по главите, а те започнаха да лаят.

— Добре дошли, Ваша светлост.

Хенри стоеше до вратата и Оливър разбра от погледа, който му отправи камериерът му, че той вече е преценил в какво настроение се завръща господарят му.

— Благодаря, Хенри. Прекарах чудесно, но мисля, че трябва да си легна, тъй като утре ще яздя и ще трябва да ставам рано.

— Бих ви посъветвал да вземете и тези двете, за да потичат малко.

— Обикновено не са в състояние…

В това време един малък черно-бял вързоп от косми се показа зад ъгъла и се спря. Когато го забеляза, болонката понечи да се върне назад, но Хенри коленичи бързо и я спря.

— Хенри?

— Вижте, сър — почна камериерът му, като подбираше внимателно думите си, — онова момче, което доведе преди известно време конете, дойде, след като вие излязохте, и каза, че вашата лейди моли да приберете животинката — завърши Хенри, като придържаше кученцето в ръце.

Малкото кученце се извиваше в ръцете на възрастния човек и се опитваше да близне набръчканото му лице с розовото си езиче.

— Само за няколко дни, сър, нали разбирате, докато госпожицата му намери добри стопани…

— Разбирам. То като че ли те харесва.

— Беше останало малко от вчерашното печено говеждо и аз му го дадох. Изглежда толкова слабо!

— Това е едно малко изплашено същество.

Хенри погали главата на кученцето. Той го гледаше с обич и Оливър разбра, че болонката е намерила вече своя стопанин.

— Сър?

— Ще го задържим.

Оливър разбра веднага чие беше кученцето и откъде идваше. Той бе имал възможност да види твърде грозния портрет на доведените сестри на Вивиан, който беше закачен в гостната стая на Хилда.

Колко типично за Вивиан да отмъкне малкото кученце и да се погрижи за него!

— Те нямат нищо против нея, нали? — попита той, като посочи двете огромни кучета.

— Ни най-малко, сър. Бих казал дори, че те се отнасят майчински към нея.

Съдейки по нервния поглед на болонката, Оливър разбра, че на животното му бе липсвало топлина и обич.

— Добре, Хенри — каза той, като се усмихна на камериера си, докато той прибираше ръкавиците и наметката му, — можеш да задържиш кучето.

 

 

Хилда действително имаше треска и състоянието й се влоши още повече през нощта. Вивиан и Сюзън останаха в спалнята й, но не събудиха дъщерите й, които щяха само да им пречат и да им досаждат.

Хилда се мяташе и въртеше в леглото, а Сюзън непрекъснато мокреше лицето и ръцете й със студен компрес. В миговете, когато идваше за малко в съзнание, Сюзън я караше да пие отвара от различни билки.

— Ако не се почувства по-добре до сутринта, дъщерите й сигурно ще извикат лекар — рече Вивиан.

Тя тичаше нагоре-надолу по стълбите, носейки кофи с вода и различни билкови отвари, тъй като искаше да щади разклатеното здраве на Сюзън.

— Лекарят сигурно ще използва пиявици, за да й пусне кръв, а това само ще намали съпротивителните й сили — измърмори Сюзън, като изтри с мокра кърпа горещото чело на Хилда. — Можеш ли да отвлечеш вниманието на двете повлекани, за да се занимавам с нея и сутринта?

— Ако Мери не ги събуди, те ще спят до следобед.

— Тогава аз ще имам грижата за Мери.

През цялото време Вивиан не остави Сюзън сама.

— … отърви се от нея — бълнуваше Хилда със смръщено чело и се мяташе под завивките. Билките си бяха свършили работата, защото тя беше започнала да се поти обилно.

Нито Вивиан, нито Сюзън й отговориха.

— Чудовище! — викаше болната жена, а след това избухна в безгласен смях. — Тя ще се омъжи за чудовище…

Изведнъж в стаята стана по-студено и Вивиан потрепери.

— Бъди добро момиче и изтичай да ми донесеш синия шал — каза тихо Сюзън, като не откъсваше очи от лицето на Хилда.

Вивиан кимна с глава и излезе.

В стаята стана още по-студено и един от бродираните пантофи на Хилда се издигна във въздуха и се запокити към отсрещната стена.

— Успокой се, Елиза — каза тихо Сюзън, а очите й бяха приковани в Хилда.

Да се омъжи за чудовище!

— Това няма да стане, докато имам дъх в тялото си. Знаеш това.

Безпомощна съм…

— Знам. Имало е случаи, когато и аз съм се чувствала така.

Да я оставиш да умре.

— Елиза! — Тонът на Сюзън беше укорителен.

Не й помагай. Остави я да умре…

— Не мога. Бих желала да мога да го сторя, но не мога.

Толкова е жестока… Знам какво мисли…

— Не ние можем да решаваме. Има много неща, заради които заслужава да умре, но ние трябва да оставим Той да решава кога да стане това.

Можеше да усети мъката и разочарованието, което наред със студа изпълни стаята. После Вивиан донесе шала и Сюзън усети как присъствието на Елиза изчезва заедно с него и хладината, която бе изпълнила стаята.

— Донесох също и книгите за билки на майка ми — каза Вивиан и постави „Домашен лекар“ и „Интересна книга за билките“ на стола до Сюзън. — Мисля, че можем да ги прегледаме дали няма някоя по-добра тинктура за лекуване на треска.

Сюзън знаеше, че книгите бяха част от наследството на Вивиан, което майка й беше оставила и което тя ценеше много. Полетата на двете книги бяха изписани с бележки и рецепти за тинктури, уханни води и отвари. Те взеха по една книга и се зачетоха, потънали в мълчание. Чуваше се единствено неравномерното, стържещо дишане на Хилда.

— О, виж! — затаи дъх Вивиан и Сюзън я видя как извади един лист хартия от книгата. Тя й го подаде, а Сюзън се усмихна, щом видя познатата рисунка.

— Една приказна фея, не намираш ли? — каза тя, спомняйки си онзи далечен ден в градината, когато Елиза беше нарисувала една фея за своята малка, развълнувана дъщеря.

Вивиан разгледа внимателно рисунката.

— Ще я занеса в стаята си, ако нямаш нищо против.

— Тя я нарисува за теб, скъпо дете. Може би един ден ще нарисуваш такава фея на твоята дъщеря и ще й разкажеш същата приказка, която майка ти разказваше на теб — усмихна се Сюзън. — Трябва да ми разкажеш за вечерта веднага щом свършим с това — прошепна Сюзън, а очите й се спряха върху лицето на Хилда.

Вивиан хвана ръката на Сюзън и премести стола си по-близо до нейния.

— Беше като мечта, станала действителност. Красива, но и страшна.

— Ами той беше ли ядосан?

— Ужасно.

— Но ти измисли начин да го успокоиш — засмя се Сюзън и видя как по врата и бузите на Вивиан изби червенина.

— Това е помагало стотици години и без съмнение ще е ефикасно още толкова години. Толкова се радвам, че се намерихте един друг.

Тя видя, че очите на момичето се изпълниха със сълзи.

— Какво има сега? Кажи ми.

— Искам… ох, как искам тя да можеше да ме види тази нощ! Роклята ми! Бих искала тя да се запознае с Оливър и да го обикне така, както аз го обичам.

С крайчеца на окото си Сюзън видя как кутийката с ружа на Хилда, която лежеше на тоалетката й, се повдигна само на няколко сантиметра и после пак зае мястото си. Тя се засмя на дяволията на Елиза и стисна силно ръката на Вивиан.

— Тя те вижда. Сигурна съм в това.

 

 

Оливър се събуди рано сутринта. Чувстваше се така добре, както не беше се чувствал месеци наред.

Имаше усещането, че ги дебне най-голяма опасност. Може би той беше преувеличавал и беше виждал опасност там, където тя в действителност не съществуваше. Може би смъртта на Ан нямаше нищо общо с тази на Розалинд. Ако някой искаше да причини зло на Вивиан, то защо не го стори на маскарада?

Мисълта, че той и Вивиан можеха да имат едно сигурно, безопасно бъдеще, го съблазняваше, но засега това беше една лъжлива надежда.

Болонката изприпка в спалнята му и Оливър се усмихна на малкото глупаво кученце. Хенри вървеше зад нея, носейки закуската му и няколко писма върху сребърния поднос.

— Добро утро, Ваша светлост.

— Добро утро, Хенри. Мисля, че е крайно време да се оженя.

Камериерът му го погледна така, като че ли беше полудял напълно, после на лицето му грейна широка усмивка. Той остави подноса и отиде към покритите със завеси прозорци.

— Това наистина е прекрасна новина, сър — каза той, като дръпна настрани тежките завеси. Ярка слънчева светлина заля стаята. — Защо не изядете закуската си и не прегледате кореспонденцията си, а аз ще приготвя дрехите ви за езда.

Оливър отпи от кафето и разкъса пликовете на писмата, които Хенри беше донесъл. Първите три бяха покани за забави от различни места в Лондон, четвъртото беше една бележка от Филип, в която той пишеше, че ще се радва, ако пояздят заедно в парка.

Петото го накара да изтръпне от ужас.

Когато отвори плика, от него паднаха две кремави панделки и няколко увехнали венчелистчета от роза. Той замръзна на мястото си, после извади бавно картичката. Почеркът беше изискан и изящен, а думите ужасяващи.

Една богиня в кремаво, облечена тъй прелестно,

с поруменели бузи и огнени коси,

но нейният любим, уви, я тласка към жестоки край,

там, гдето смърт цари

и пир на червеите тялото й ще дари.