Аманда Блеър
Опасна е нощта (19)

Глава 18

— Бъди внимателна!

Оливър тръгна напред с намерението да предпази Вивиан от самата нея. Тя беше стигнала до средата на градината и сега се протягаше нагоре към покрива на малката, скъпа, но безполезна постройка, представляваща миниатюрен гръцки храм, около който се виеха лозници. Предметът на нейното желание беше един натежал, тъмночервен грозд и сега тя се опитваше да го достигне, като балансираше несигурно върху дървения стол, на който се беше качила.

Намерението на Оливър беше осуетено, тъй като Джона и Джокаста се появиха най-неочаквано. Двете кучета следваха Вивиан по петите, сякаш бяха нейна сянка. Джокаста застана с цял ръст между Оливър и съпругата му.

В това време Вивиан откъсна грозда от лозницата и скочи от стола.

— И ти ли? — попита Оливър кучето, което го възнагради с едно близване по лицето. Той се разсмя и го погали зад ушите, а после се обърна към Вивиан: — Ти си очаровала всички в къщата.

— Не е вярно — каза тя и отиде при него, като му предложи да си вземе от тъмночервените зърна. — Исках само да го опитам.

— Аз щях да ти откъсна.

— Оливър, аз съм бременна, а не болна на легло — усмихна се тя.

— Тогава се смили над бедния си стар съпруг и поседни за малко на пейката с него.

— Стар? — разсмя се тя и го последва надолу по пътеката, която водеше до мраморната пейка, сгушена в сянката на няколко сребърни ели. Джона и Джокаста вървяха зад тях и когато господарите им седнаха, те се излегнаха до тях.

— А къде остана малкият? — попита Оливър, като се огледа наоколо за малкото кученце на Вивиан.

В отговор тя изсвири силно с уста. Под храсталака се чу шум, а после едно охранено, тримесечно куче изскочи оттам. Хермес все още притежаваше веселия, жив характер, който имаше като бебе, но сега кафявото кученце беше станало истинска заплаха за домакинството, преобръщайки и събаряйки всичко, до което се докопаше.

Но Вивиан го обичаше и това му спестяваше яростта на почти всички обитатели в къщата.

В бързината кученцето почти се блъсна в тях. Вивиан му даде едно зърно от гроздето, което то бързо глътна, без да си направи труда да го сдъвче. Изразът на пълно кучешко обожание, изписан върху муцуната му беше толкова комичен, че Оливър едва се сдържаше да не се разсмее.

— Той няма да се държи по този начин, когато порасне — каза уверено тя.

Кученцето я гледаше, докато тя накрая се засмя и му даде още едно зърно.

— И какви са плановете ти за днес? — попита я Оливър.

— Мислех да се поразходя с кучетата. После двете със Сюзън ще се позанимаваме малко с билките в градината, а след това…

— Мисис, внимавайте да не се изморявате.

— Ще внимавам. А ти?

— Имам нещо за теб.

— О, Оливър!

Той долови нежния укор в гласа й. През изминалите седмици, след пищния бал у семейство Рамзи, животът им беше станал прекрасен. Оливър непрекъснато я обсипваше с най-различни подаръци, но сега Вивиан имаше чувството, че това, което й беше приготвил, щеше да означава за нея повече, отколкото всички скъпоценности в света.

Преди тя да има възможност да каже още нещо, той й подаде лист хартия.

Тя прочете бавно съдържанието и изразът на лицето й се промени. Повдигна лицето си към него, а радостта в зелените й очи накара сърцето му да подскочи.

— О, Оливър! Благодаря ти!

— Помислих, че може да ти хареса… — не можа да довърши той, тъй като тя се хвърли към него и обгърна врата му с ръцете си, в които шумолеше от лекия повей на летния ветрец нотариалният акт от къщата на майка й.

Той я придружи в разходката й и те обсъдиха какво да правят със собствеността.

— За градината са се грижили добре — изглежда почти същата, както я остави — каза той, тъй като знаеше колко много значеше за нея градината на майка й. Малкият къс земя имаше сантиментално значение и за него, защото това беше мястото, където те се срещнаха за пръв път.

— Оливър, ще имаш ли нещо против… това, което имам предвид…

— Кажи ми какво е твоето желание.

— Бих искала кръстницата ми да живее там — каза бързо тя. — Знам, че тя беше твърде искрена и не скри чувствата си към теб в началото…

— Това си е твоя собственост, скъпа, постъпи с нея така, както желаеш. А колкото до кръстницата ти, изобщо не съм засегнат от мнението й, защото й доказахме, че е сбъркала в преценката си.

Почти бяха стигнали до къщата. Кучетата ги следваха неотлъчно. Изведнъж Вивиан спря.

— Оливър? — снижи гласа си тя.

— Какво има? Да не би да не си добре?

— Не — взе тя ръката му и я сложи върху корема си. — Тук. Усещаш ли го?

Той поклати глава.

— Чакай. Ето тук.

— Какво има?

— Усещам я — усещам я как се движи!

Той погледна към грейналото й лице. Те останаха така неподвижни и притихнали.

— Можеш ли да я усетиш?

Той поклати главата си, като съжаляваше, че не може, но му беше приятно да гледа щастието, което струеше от всяка любима черта на нейното лице.

— Усещаш ли я? — попита той, като повдигна веждата си. Беше толкова развълнуван, че се опита да скрие вълнението си под маската на хумора.

— Ще се разочароваш ли, ако те даря с дъщеря?

Зелените й очи го гледаха угрижено и той побърза да премахне опасенията й. Не искаше Вивиан да се тревожи за нищо. Всеки ден, по всякакъв начин, той искаше да я вижда щастлива.

— Не — хвана той ръката й и заедно тръгнаха към къщата. — Момичетата са много по-забавни от момчетата, с всички тези забави с танци, събирания на чай…

— Ти ще им разрешаваш да излизат и да се забавляват…

— Ще ги заключа и ще ги държа затворени, докато им посивеят косите! — засмя се той и я прегърна. — Скъпа, ще обичам всяка дъщеря, с която ме дариш, толкова силно, колкото и ако е син. Ще обичам всяко от нашите деца.

— Благодаря ти, Оливър.

Той не можа да се сдържи да не я закачи:

— А след всичко това, мадам, имате ли намерение да ме слушате и да ми бъдете покорна съпруга?

 

 

Джон Грей пристигна в Лондон към края на седмицата и всички дни на Вивиан бяха запълнени с грижи по домакинството. Чичото на Оливър изглежда щеше да остане в града за две седмици, тъй като след това заминаваше за Париж.

Той им честити брака и по време на вечерята предложи да организират тържество по този случай.

— Бих искал да отпразнуваме сватбата на Оливър и да посрещнем както подобава Вивиан в семейството — усмихна й се той, седнал на другия край на дългата маса в трапезарията. Артър и Даяна също бяха поканени на вечерята и се получи весело събиране.

Джон и Артър рядко изчерпваха темите, върху които можеха да дискутират, а Даяна изобщо не се притесняваше да направи мнението си достояние пред останалите. Оливър очевидно беше израснал в атмосфера, в която от него се очакваше да изказва смело своето мнение, което той правеше по един много интелигентен начин. Първоначално Вивиан беше изплашена, но след това се постара да следва примера на Даяна. Сега, след като зад гърба си имаше много такива вечери, тя взимаше участие в разговорите, без да се притеснява.

— Парти! О, колко ще е забавно! — усмихна се Даяна на съпруга си. — Двамата с Артър ще ви помогнем с каквото можем.

— Може би трябва да е нещо малко по-необичайно — унесе се в мисли Джон и отпи от виното си.

— Но не и прекалено необичайно — каза Оливър.

Джон се засмя.

— Той се безпокои с право. Не, Оливър, нищо не е прекалено чуждо за аристокрацията. Може би празнична вечеря в комбинация с маскарад? Ако отложа заминаването си за Париж, ще имаме достатъчно време, за да измислим костюмите си.

— Тогава поканите ще трябва да бъдат изпратени още тази седмица — разсъждаваше на глас Даяна. — Със сигурност мога да помогна за това.

— Какъв комбинативен ум има тя и колко обича да крои планове — каза Артър, като гледаше съпругата си с обожание.

— Ще оставя подготовката в опитните ръце на дамите — извести Джон. — Смятам да се заема с градината. Вечерите са топли, така че можем да се съберем навън.

Плановете бяха обсъдени, имената на гостите бяха включени в набързо направения списък. Костюмите бяха обсъдени сред гръмогласни смехове и на подготовката на празненството беше даден ход.

 

 

Вивиан реши да запази костюма си в тайна и да ги изненада. Беше се спряла на образа на фея от приказна Персия. Костюмът й се състоеше от шалвари, широка, пъстра блуза и украсена със скъпоценни камъни бродирана жилетка. Косата й щеше да бъде събрана, а изкусно направени пантофи щяха да красят краката й.

Оливър се опита да я склони да му разкрие какъв ще бъде костюмът й, но тя устоя и не му разкри тайната си.

Къщата беше почистена от горе до долу. Беше набавено огромно количество храна. Кухненското помещение беше истински кошер. Трескава работа кипеше за големия ден.

Списъкът на гостите беше направен и поканите бяха изпратени. Тъй като новината се разчу мигновено, поканите станаха едни от най-търсените. Очакваше се това да бъде едно от най-веселите събития и всички се бяха заловили за работа, за да участват в едно тържество, което дълго щеше да се помни. Всички, освен един.

 

 

— Вземи сестра си и се скрийте в бюфета.

Джули подаде бебето на Нед, като поглеждаше към вратата. Беше чула стъпките от ботушите му по стълбището и знаеше, че няма много време. Беше решила да избяга, но Нед се беше разболял. Тя искаше да изчака, докато той се почувства по-добре и бъде в състояние да пътува. Но сега се чудеше дали постъпи правилно, като реши да отложи бягството. Стъпките се чуваха все по-ясно.

— Не вдигай шум, Нед — пошепна тя, като целуна главичката на сина си. — Независимо от това, което може да се случи, не позволявай той да разбере, че сте тук.

— Да, мамо.

В очите на детето се четеше страх. Лицето му беше сбръчкано и съсухрено като на старец. Като отметна къдравата коса от челото му, Джули взе решението си. И тримата смятаха, че това, което ги чакаше на улицата, не можеше да бъде по-лошо от това, на което той ги подлагаше тук. Сега тя трябваше да издържи само този ден и после щяха да бъдат свободни завинаги.

Децата едва се бяха скрили в бюфета, когато той влезе в стаята. Моментално, даже преди още да го види, усети, че е пиян. Каквито и да бяха намеренията му, той беше в ужасно настроение, а гневът му беше готов избухне и при най-малкото предизвикателство. Той седна на стола до масата. Капаците на малкото прозорче в таванската стаичка бяха плътно затворени дори и през деня и помещението се осветяваше от мъждивия пламък на една полуизгоряла свещ. Изнервена, тя приготви бързо яденето му и го сложи до него, после донесе бързо една халба и я напълни с бира.

Той не посегна към храната веднага и това трябваше да й послужи като предупреждение.

Протегна ръката си и измете всичко, което беше сложено на масата, изпращайки дървената паница и халбата на пода. Като сграбчи ръката й, той я блъсна върху дървената маса и я притисна с тялото си. Когато я биеше преди, тя успяваше да изпрати Нед и сестричката му навън. Впоследствие те виждаха синините, натъртванията и кръвта, но никога не бяха ставали очевидци на истински побой. Сега тя можеше само да се моли синът и да си спомни думите й и да я послуша.

— Ти не си ми нужна вече — възропта той и я натисна по-силно надолу. Дървените ръбове се впиваха в краката й. — Ти и твоите келемета — пошепна той, като се огледа наоколо. Джули внимаваше да не погледне към бюфета, където се криеха децата й.

— Къде са се дянали тези малки копелета? — попита той.

— Изпратих ги навън, за да можем да бъдем… да бъдем сами — пошепна тя.

Той кимна с глава. Тя се подготви за юмруците му, но удар не последва.

— Време е да си кажем сбогом, Джули — пошепна той и се усмихна, а усмивката му накара стомаха й да се свие.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно…

Собственият й страх я беше довършил. Като че ли изпаднала в транс, без да мърда, тя наблюдаваше как той извади една остра кама от ботуша си и я задържа пред лицето й.

Никога не беше мислила, че може да го моли за нещо, но в този миг Джули разбра, че не иска да умре.

— Моля те — пошепна тя. — Ще си отида и никога повече няма да ме видиш…

— О, не — пошепна той и сатанинска усмивка изкриви лицето му. — Виждаш ли, трябва да се сдобия с известен опит в прерязването на гърла. За партито тази вечер. А и съм извънредно уморен от грозното ти малко лице, така че имам две причини, за да го направя.

Тогава тя изкрещя. Видя как камата се спусна надолу с убийствена сила. После изкрещя още веднъж, когато видя, че вратата на шкафа се отвори рязко и Нед се хвърли върху гърба на нападателя й.

 

 

— Толкова е красиво! — каза Даяна на Вивиан, когато видя градината. — Прилича на омагьосана гора.

Гостите щяха да започнат да пристигат след един час. Оливър вече беше затворил кучетата. Сега той се беше качил горе, за да се облече, както бяха направили Сюзън и Дейвид. Артър и Даяна бяха донесли костюмите още сутринта.

Всички бяха готови за тазвечерния пир.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за нощта — каза Вивиан.

— О, това бе удоволствие за мене — взе двете й ръце Даяна. — Ние двамата с Артър не бяхме благословени да имаме дъщеря. В този смисъл мисля, че сме двойно благословени за това, че те открихме.

— Толкова сте мила!

Херцогинята въздъхна.

— А ти си толкова силна. Възхищавам се на духа ти, Вивиан. Ти си напълно подходяща за Оливър, както и той за теб. Бракът ви трябва да бъде отпразнуван така, че да достави радост и на двама ви. Пожелавам ви го с цялото си сърце.

Вивиан прегърна импулсивно херцогинята, която за толкова кратко време й беше станала близка като майка.

— Сега тичай горе и се направи хубава — пошепна Даяна, а сълзите замъглиха очите й. — Защото тази нощ ще бъде твоя.

 

 

Гостите започнаха да пристигат и Вивиан обиколи почти цялата градина, докато накрая намери кръстницата си. Розамънд и приятелката й Джени току-що бяха пристигнали. Вивиан се удиви от промяната, която забеляза в кръстницата си. Уплахата вече беше изчезнала от нея и по всичко личеше, че тя се забавлява.

Когато Вивиан й обясни за къщата и за това, което Оливър беше направил за нея, Розамънд едва удържа сълзите си.

— Не бях права относно него, Вивиан. Тогава го обидих, но сега, след като Артър и Даяна ми разказаха за Елиза… Аз… аз бях толкова сляпа.

— Не — каза Вивиан и я прегърна. — Моля те, не се обвинявай. Мисля, че мама щеше да е щастлива, ако знаеше, че ти живееш в къщата, която тя винаги е обичала.

Розамънд избърса очите си и кимна с глава.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквам раждането на бебето, Вивиан.

Вивиан се усмихна на кръстницата си. Знаеше, че всичката горчивина беше изчезнала от нея. Беше останало само щастието, огромното щастие, което изпълваше цялото й същество.

— Искам да останеш да живееш тук, в Лондон. Искам винаги да бъдеш с нас.

 

 

Оливър беше шокиран от костюма на жена си. И много възбуден.

Ако му беше дадена възможност да изкаже мнението си за него предварително, той със сигурност нямаше да го одобри. Защото шалварите можеха да са нещо на пълно естествено за жените в Далечния Изток, както го беше уверявал Джон, но тук, в Лондон, те бяха нещо определено неприлично.

Но тя наистина изглеждаше великолепно в тях. И двамата се смяха много един на друг, когато разглеждаха костюмите си. Оливър беше избрал костюм на султан, така че двамата си подхождаха идеално.

Гостите се бяха разположили в гостната стая и в градината. Джон беше закачил по дърветата китайски фенери и трепкащите светлини придаваха на градината едно призрачно озарение.

Оливър наблюдаваше как съпругата му се спира от гост на гост, за да бъде сигурна, че всеки от тях се чувства удобно и се забавлява добре. Той не можеше да повярва, че тя е същото онова момиче, което трепереше при мисълта, че трябва да стане част от благородното общество на Лондон.

 

 

Той се беше маскирал като Минотавър^[1], с което си беше направил шега сам на себе си. Беше зърнал жертвата си веднага, защото тя грееше по-ярко от която и да е жена на маскарада.

Беше отишъл дори толкова далече, че целуна ръката й, когато те се запознаха, наслаждавайки се на начина, по който Оливър присви ужасен очите си.

Сега беше само въпрос на време да успее да я издебне, когато останеше сама…

 

 

Партито продължи до ранна утрин. Въпреки че вечерта беше сервирана преди часове, дългите маси, разложени на открито, бяха отрупани с изкусно украсени блюда с най-разнообразни храни, така че гостите да могат да си взимат каквото поискат и когато поискат.

Хенри, който беше навсякъде и помагаше във всичко, направи грешка, че се опита да се върне и да успокои Хермес. Кученцето виеше непрестанно, тъй като за пръв път беше затворено. Като отвори вратата, буйното кученце го блъсна и избяга към градината. Хенри хукна след него точно навреме, за да може да види как Хермес скочи върху Вивиан и се опита да близне лицето й с големия си език. Тя се засмя, хвана го за лапите и започна да го гали, докато то се успокои.

— Всичко е наред, Хенри — извика тя. — Хванах го.

А Хермес, опиянен от собствената си интелигентност и от свободата си, започна да подскача весело и да тича из градината.

Повечето от гостите си бяха отишли, в това число Розамънд и Джени. Навалицата от хора беше намаляла и партито вече вървеше към своя край.

Хенри погледна заплашително кучето, но то само излая доволно, после хукна към другия край на градината.

 

 

Последните няколко гости пиеха кафе в библиотеката, когато Вивиан чу жалния вой на Хермес. Тя започна да се смее.

— Бедничкото, изгубило се е. Ще отида да го намеря и да го доведа вкъщи.

— Ще дойда с теб — каза Оливър, но един от приятелите на Джон го отвлече с някакъв въпрос.

Усмихвайки се на тревожното изражение на съпруга си, Вивиан се измъкна от библиотеката и тръгна към градината.

Беше приятно да почувства хладния, свеж нощен въздух. С шалварите се чувстваше много по-удобно, отколкото с широките поли, които обикновено носеше.

— Хермес? — извика тя.

Отговори й жалък кучешки вой.

— О, ти голямо бебе! Ела тук! — плесна с ръце тя, но тъжните звуци продължиха. Шумът от приглушените разговори и смехове стана съвсем слаб, а накрая вече не се и чуваше, тъй като тя беше навлязла навътре в обширната градина.

Към лабиринта.

Тя все още не харесваше това място. Беше влизала там един-единствен път и то придружена от съпруга си. Така че беше крайно недоволна, дори ужасена, когато видя Хермес да седи на пътеката до входа.

— Няма да те гоня вътре — извика му тя. — Ела тук, куче. Хайде, ела! — плесна с ръце тя.

Хермес, който мислеше, че това е една прекрасна нова игра, се обърна и хукна навътре в лабиринта.

— Не!

Сега лудориите на кученцето не бяха никак забавни. Въпреки че пълната луна светеше високо в безоблачното небе, Вивиан усети, че търпението й беше започнало да се изчерпва.

— Хермес, ела! Веднага!

Кучето реагира и заприпка към нея. Тя го хвана и дръпна нежно ухото му.

— Ти си бил цяла напаст — смъмри го тя, като го милваше, а то трепереше от доволство и ближеше ръцете й. Оливър беше прав — тя го глезеше страшно много. Но той обикновено беше толкова мил и обичлив, че тя не можеше да не го обича.

Като се обърна, тя видя мъжа, който стоеше до входа на лабиринта.

 

 

Сюзън дремеше на стола пред камината.

Изведнъж тя усети, че нещо докосна бузата й, и жената махна с ръка, за да го прогони.

— Дейв, престани със закачките си…

Тя усети отново докосването и отвори очи. Пред нея, във въздуха, плаваше маската на Вивиан, изработена от златни конци и блестящи мъниста. Сюзън хвана маската и огледа просторната гостна стая.

— И що за глупости са това…

Градината, в лабиринта. Той я хвана…

— Кой?

Сега тя усети страха на Лиза. Цялата стая вибрираше от нейното излъчване.

Лудият. Трябва да отидете при нея. Кажи на Оливър…

Сюзън се мъчеше да се изправи на крака, когато Хенри влезе в стаята. Носеше сребърен поднос, отрупан с празни чаши.

— Той я е заловил!

— Кой?

— Чудовището! В лабиринта…

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — попита влизайки Даяна и изтича към приятелката си.

— Оливър! Господарю! — задъхваше се Сюзън, тичайки към Оливър. Като го хвана за бухналите ръкави, тя извика: — Лабиринтът! Той я е заловил в лабиринта.

За Оливър не беше необходимо да знае повече. За нейно огромно облекчение, той просто й повярва.

Обърна се към чичо си и хуквайки към френските врати, му извика:

— Пусни кучетата! После ме следвай.

 

 

— Аз… познавам ли ви? — попита тя. Спомняше си Минотавъра от маскарада, но не знаеше кой се крие зад тази маска. Той се усмихна и тя видя белотата на зъбите му на лунната светлина. Хермес изръмжа, нещо, което беше съвсем необичайно за добродушния му нрав. Вивиан почувства, че внезапно я обзема страх, и пристъпи по-навътре в лабиринта.

— Защо не го остави?

Тя не можеше да откъсне погледа си от покритата с маска глава. У този мъж нещо не беше наред.

— Защо не го остави? — попита я отново той.

Вивиан преглътна.

— Ти си много глупаво момиче, щом ме принуждаваш да те убия — разсмя се тогава той и тя видя камата в ръката му.

Имаше чувството, че не може да мисли. Мозъкът й беше скован. Същата паника я беше обхванала и по време на предишния маскарад, когато той се беше нахвърлил заплашително върху нея. Но този път Вивиан знаеше, че няма да дойде никой, за да я спаси. Не и този път, не и в този късен час, не и в това отдалечено място в градината.

Докато забележат, че я няма, щеше вече да е късно.

— Хайде, продължавай — пошепна той, а очите му святкаха през отворите на маската.

Вивиан не можеше да повярва на това, което чуха ушите й. Не можеше да накара краката си да се движат.

— Хайде, върви — каза отново той, този път по-силно. Чак сега тя разбра намерението му.

Той искаше да я преследва.

Високите стени на живия плет хвърляха сенките си в тесните проходи на лабиринта и Вивиан се чудеше дали той нямаше да я намушка с камата в мига, в който тя се обърнеше с гръб към него.

— Много ми харесва, когато другите изпитват страх — пошепна той.

Сълзи бликнаха от очите й и тя примигна, за да ги прогони.

— Ние обсъждахме лабиринта тази вечер — вие и аз.

Да, бяха разговаряли и тя беше признала пред него страха си от тесните, криволичещи проходи. Никога не би си и помислила, че това невинно признание щеше да бъде използвано против нея.

— Ще ти дам дори малко предимство — пошепна й.

Краката й трепереха, едва се държеше на тях. Хермес скимтеше и се притискаше до нея.

— Така и така ще те убия, независимо дали се движиш, и не.

Тя никога не разбра защо, но тези думи я изтръгнаха от вцепенението на страха. Обърна се и хукна навътре в лабиринта, чувайки неговия доволен смях. Тя тичаше, като завиваше ту насам, ту натам, докато накрая стигна до една задънена алея.

Той продължаваше да се смее.

Хермес я следваше по петите, но кученцето разбираше, че това вече не е игра. То просто се стремеше да е максимално близо до нея, поглеждайки нагоре към нея, като че ли я питаше за посоката.

Вече се бяха загубили.

— Готова ли си за мен, Вивиан?

Не можеше да понася звученето на името си, произнесено от неговата уста. Като се обърна, тя хукна обратно по пътеката, по която беше дошла дотук, после сви по един друг проход, но отново беше заобиколена от високия жив плет. Спря се, като дишаше тежко. Беше безполезно. Той щеше да я намери рано или късно, пак продължи да тича и се отзова в друг задънен край. Той я беше притиснал до стената и скоро всичко щеше да свърши.

Тя си помисли за Оливър и за всичко, което щяха да изгубят, ако този луд успееше.

Вивиан хапеше устни, за да спре риданието, което напираше от гърдите й. С цялата сила на волята си тя се противопостави на желанието си да се откаже от всичко, да захлупи лице в ръцете си и да се предаде. Хермес скимтеше и тя го погали по главата. Тогава спря.

Видя една мека светлина да струи в далечната част на лабиринта. Едно сияние, пулсиращо от живот, я викаше да тръгне към него. Инстинктивно, без да мисли, тя тръгна към него.

Следвай ме…

Вивиан помисли, че от страх сигурно бе полудяла, защото чу гласа на майка си.

Светлината засия малко по-ярко, после изчезна зад ъгъла на плета.

Следвай ме…

Вивиан хвана ухото на Хермес и започна да тича към светлината.

 

 

Той тичаше с все сила през градината към лабиринта. Джона и Джокаста го настигнаха и сега тичаха по петите му. Бяха безмълвни ловци, със силни вратове и широки гърди. Никога не се предаваха или отказваха от набелязаната цел.

Когато Оливър стигна до входа на лабиринта, в който беше играл толкова много като дете, той почувства, че е настъпил решителният час.

Той трябваше да свърши с това.

 

 

Убиецът беше близо до нея, можеше да го усети. Вивиан тичаше към светлината, докато накрая видя малката пагода в далечината. Тя хукна към постройката, а Хермес тичаше след нея. Вече беше решила какво да прави.

Щеше да се опита да се качи на покрива на пагодата и да чака. Може би убиецът щеше да се изгуби в заплетените проходи на лабиринта. Знаеше, че когато последният от гостите си отидеше, Оливър щеше да пусне кучетата, но това сигурно щеше да стане след около час. Кучетата със сигурност щяха да открият досадния гост.

Само ако Хермес стоеше мирен, тя щеше да успее.

Вивиан стигна до пагодата и като се мъчеше да остане в сянката на дърветата, които растяха от едната страна на постройката, започна да се катери. Хермес чакаше под храстите, а опашката му се удряше безумно в земята.

— Стой там! — изсъска Вивиан и кученцето се подчини.

Тя не усещаше ръцете си, не усещаше болката. Видя, че един от пръстите й беше порязан и кървеше. Вивиан се чувстваше така, като че ли се беше отделила от тялото си, като че ли вече не беше в него. Ако беше облякла пола, сега щеше да е безпомощна. Но широките панталони й предоставяха по-голяма свобода и тя успя да се изкачи по леко наклонения покрив, годините, прекарани в тежка работа, бяха направили тялото й силно. После се обърна по посоката, от която беше дошла.

Може би той се беше изгубил?

Тя седна бавно, като балансираше внимателно, после се сниши и се прилепи към покрива. Сега единственото, което можеше да направи, беше да чака.

След няколко минути видя непознатия да приближава. Като махна маската си, той седна на тревата и започна да се оглежда наоколо.

Скрита горе на покрива, Вивиан стоеше и чакаше. И се молеше.

Той беше дошъл почти до пагодата, когато Хермес нападна.

 

 

Оливър чу шума от яростната борба и хукна към пагодата. Тогава чу как Вивиан изпищя. Всичко, за което можеше да мисли, беше как да стигне до нея навреме, да я отърве от грозящата опасност.

 

 

Острието на камата проблесна на лунната светлина, Хермес изскимтя и Вивиан видя как кученцето се метна настрана, падна и остана да лежи на земята като една малка свита купчинка.

Противникът й я беше чул. Тя видя как той започна да се катери по ниската стена, за да се качи при нея на покрива, захапал камата. Тя изчака, докато той почти се изкачи на покрива, изтича от другата страна и скочи.

Земята като че ли се издигна, за да я посрещне, но глезенът й се изкриви рязко на една страна. Тя се помъчи да се изправи, но кракът й гореше в страшна болка. Като обърна главата си, тя видя, че чудовището, което я преследваше, скочи пъргаво на земята и тръгна към нея. Острието на камата му проблясваше на лунната светлина.

Убиецът вече се бе надвесил над Вивиан, когато едно от кучетата изскочи пред нея. Вивиан се мъчеше да се изправи на крака. Видя кака ножът се вдига и спуска към тялото на Джокаста отново и отново и Вивиан започна да крещи.

Нападението на кучето стана с такава светкавична бързина, че Вивиан едва можа да види какво стана в следващите минути. Джокаста беше скочила върху убиеца и беше успяла да захапе ръката му с масивните си челюсти. Камата падна и мъжът изкрещя, когато кучето започна да чупи костите на ръката му с острите си зъби.

Джона се присъедини към побратимата си и двете кучета щяха да убият мъжа, ако Оливър не им беше извикал да спрат. Джокаста се олюля и бавно се свлече на земята, а Джона ближеше муцуната й.

Оливър повдигна убиеца и го изправи на крака. После се втренчи недоверчиво в него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Вивиан си спомни, че беше чувала името му.

Ашли Флеминг впи ноктите си в съпруга й. Яростта му беше неконтролируема. Вивиан видя как Оливър стовари юмрука си върху лицето на мъжа, после го удари в стомаха. Но той се биеше с един луд, чиято омраза му даваше невероятна сила. Двамата се затъркаляха по огряната от луната морава, вкопчени в смъртоносна прегръдка.

Вивиан наблюдаваше борбата и в същото време се опитваше да стане. Балансирайки върху здравия си крак, тя се огледа наоколо, за да види къде беше паднала камата.

Видя я точно когато мъжете се изтърколиха към нея. Тя клекна бързо, присегна се и я сграбчи. Но миг по-късно усети как тя беше изтръгната рязко от ръката й. Камата отново беше в ръцете на техния враг. Вивиан се опита да се измъкне, но кракът й беше под лакътя на убиеца. Оливър сграбчи китката на Ашли, тъй като последният се опитваше да й нанесе смъртоносен удар. Вивиан видя как острието на камата проблесна, насочено право към нея, но в този миг Джона се хвърли напред и застана пред ръката, която замахваше с камата.

Кучето пое удара, а после и следващия, и следващия. Страшен гняв изпълни цялото същество на Оливър. Именно гневът му даде сила да изтръгне камата от ръката на противника си и като я задържа само за миг, замахна и преряза гърлото на мъжа.

Последният издаде едни клокочещ, давещ звук, после кръвта започна да блика от раната му и обагри ризата на Оливър. Вивиан видя как съпругът й положи агонизиращия мъж на земята и напълно хладнокръвно го наблюдаваше как умира.

Ръцете й стискаха масивния врат на Джона, докато се опитваше да се изправи. Като стъпи на крака, тя усети една пулсираща болка отстрани на гръдния си кош. Усети нещо лепкаво и мокро. Когато пипна ребрата си, ръцете й се изцапаха с кръв.

Гледката пред нея се замъгли. Мислеше, че вижда Оливър да се отдръпва назад от неприятеля им, после видя във въздуха летящата кама. Видя как тя падна в малката горичка, която растеше наблизо. После Оливър се обърна към нея и тя се опита да му каже нещо. Но от устата й не излезе нито един звук. Тя протегна към него едната си ръка, а в другата държеше нашийника на Джона. Вивиан се опита да се задържи на краката си и да отиде при Оливър. После бученето в главата й стана по-силно, всичко избледня пред очите й и тя се свлече бавно на земята.

 

 

Той я беше взел на ръце, когато Джон го срещна. До него вървеше Хенри и осветяваше пътя с фенер. Чичото на Оливър прецени положението с един поглед и взе инициативата в свои ръце.

Тъй като двамата негови приятели, които още не си бяха отишли, бяха лекари, Джон им нареди да се заловят моментално за работа. Единият последва Оливър и Вивиан в къщата, докато другият остана с Джон, за да се погрижат за кучетата. Хенри държеше фенера, за да могат да виждат.

Само Джона беше достатъчно добре, че да може да придружи Оливър до къщата.

Веднага щом влязоха в спалнята, лекарят се залови за работа. Двамата с Оливър свалиха жилетката на Вивиан. После докторът бързо разряза костюма й.

— Раната е чиста — каза той и започна да я превързва.

— А детето, което носи, докторе? — пошепна Оливър.

— За щастие раната не е дълбока, така че на бебето му няма нищо. Разбира се, освен ако… — не довърши той, а продължи да се занимава с раната.

Оливър вдигна поглед и видя, че Сюзън е застанала до вратата. В главата му нахлуха спомени за това как той беше стоял до същата врата и как беше гледал някого, когото обичаше толкова много, без да може да му помогне.

— Ела — каза тихо той, като й направи знак да влезе вътре.

Сюзън отиде бързо до леглото, където лежеше Вивиан. Когато видя раната, тя не издаде никакъв звук. Само слушаше, докато лекарят обясняваше на Оливър, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Не е толкова плитка, колкото си мислих първоначално — каза спокойно лекарят, без да отвлича вниманието си от работата.

През цялото време Оливър седя до леглото, хванал ръката на Вивиан, а погледът му беше прикован върху застиналото й лице.

— Кучето я спаси, а? — усмихна се докторът. — Трябва да благодарите на него, че жена ви е още жива. Колкото до шока, който е преживяла…

— Какво искате да кажете? — прекъсна го Оливър.

— Тя е деликатно същество — каза той, като свърши с превръзката на раната и дръпна завивките върху неподвижното тяло на Вивиан. — Всичко, което можем да направим, е да чакаме и се молим. И да видим дали тя ще се бори за живота.