Аманда Блеър
Опасна е нощта (3)

Глава 2

Тя пристъпи предпазливо напред, като го разглеждаше с любопитство. Лунната светлина едва я огряваше. Когато погледна лицето й, почувства се така, сякаш самият той го беше нарисувал. Пълни, чувствени устни, решителна брадичка. Идеално оформени скули, малък прав нос. Очи, които гледаха интелигентно и грееха със зелен блясък. Погледът й беше насочен право в него без какъвто и да е страх.

— Сър, ако сте тук заради конете, сигурно е, че няма да можете да се справите с тях, ако ви боли пръста. А като ви намажа с мехлема, палецът ще ви мине.

Той внимаваше лицето му да не издаде чувствата му. Коне? За какво говореше тя? Тогава проумя как трябва да е изглеждал с коса, разрошена от вятъра, без сако, с риза, измъкната от панталоните.

Тя го беше взела за коняр. Тази мисъл го очарова.

Като пристъпи напред и взе ръката й, той я придърпа внимателно към осветената от луната пътека.

— Останете. Само за миг.

Той разбра мигновено, че женският й инстинкт й подсказа какво беше намислил. Погледът й бързо се издигна към устните му, а после към очите му. Тя внимателно отстъпи назад.

— Няма да ви причиня болка — каза той с нисък глас. Тя не помръдна. Ръката й беше в неговата. Гледаше го втренчено.

— Вашето име? — попита я нежно той.

— Вивиан. Просто Вивиан.

— Тук ли работите?

Тя се подвоуми, но после каза:

— Да.

— Оливър Грей — представи се той. После поднесе ръката й към устните си и я целуна.

Тя отдръпна ръката си и Оливър веднага разбра, че момичето възприе целувката като подигравка. Когато Вивиан се извъртя и понечи да побегне, той я хвана през кръста и я притегли към себе си. Тя се бореше, без да издаде звук, а той търсеше начин да я успокои.

— Ще ви позволя да си отидете — пошепна той до ухото й, — но вие не трябва да бягате от мен. Разбрахте ли?

Тя се поколеба за миг, после кимна с глава. Той бавно и с нежелание я спусна на земята. Беше я почувствал като перце в ръцете си, крехка и лека. Но усещаше, че тя все още се бои от него.

— Защо искате да избягате?

Дишането й бе учестено. Разбърканата й коса падаше върху раменете й и тя отново я отметна назад. Една внезапна мисъл проблесна в съзнанието му — би желал да й купи панделки и украшения за косите й. Би му доставило удоволствие да ги види втъкнати в разкошните й къдри.

Тя все още стоеше като втрещена. Това ясно личеше от порозовелите й бузи и от напрегнатата стойка на тялото й.

— Не… не се шегувайте с мен — пошепна тя. — Моля ви.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Това ли мислите, че правя?

— А не е ли така?

— Не.

Чак тогава Оливър усети гордостта, която това момиче притежава, и мълчаливо се закле никога да не й дава повод да смята, че я приема за по-нисша от себе си.

Вивиан остана притихнала за миг и той се запита за какво ли си мисли тя. Оливър бе обзет от някакво мистериозно чувство. Искаше му се да проникне до съзнанието й, за да узнае какво мисли тя за него.

Внезапно му хрумна, че именно това бе любовната болка, която човек може да изпита, когато е безумно влюбен в някого.

Ще я накарам да ме обикне.

Веднага щом тази мисъл изплува в съзнанието му, той я отхвърли. Нали беше видял очите й, гордо повдигнатата й брадичка и стойката на тялото й.

Тази жена не можеше да бъде принудена да обича насила някого, ако самата тя не го пожелаеше.

Реши да започне отново.

— Може би чакате коняря?

Тя го погледна втренчено и на свой ред го попита:

— Не сте тук заради конете, нали?

— Не.

— Тогава защо сте тук?

Той не се подвоуми нито за миг.

— Заради вас.

Тя го гледа една дълга минута и после попита тихо:

— Не си правите шега с мен, нали?

Той поклати отрицателно глава.

— Как се озовахте тук?

Оливър кимна с глава по посока на къщата. Вивиан направи една крачка назад и той отново хвана ръката й.

— Вие познавате мисис Ленър?

— Просто приех една покана. С неохота.

Тя се усмихна.

— Нямате вид на човек, който прави това, което не му се иска.

— Обикновено не съм такъв човек.

— Семейството ви ли настояваше за това?

Той се усмихна, предугаждайки реакцията й.

— Моят камериер.

Вивиан беше изумена.

— А често ли правите това, което ви предлага вашият камериер?

— Винаги! Той е много мъдър човек.

Оливър почувства как тя се отпусна. Усмивка изви устните й и той долови закачливи пламъчета в очите й.

— А забавлявахте ли се добре на вечерята, преди да се вмъкнете в моята градина?

— Вашата градина?

Той усети как тя съжали, че се беше изпуснала, но отговорът й дойде бързо:

— Аз съм единствената тук, която обичам тази работа, и понякога забравям положението си в домакинството и смятам градината за моя.

— Мога да ви разбера. Наистина трябва да се гордеете с работата си.

За миг настъпи мълчание и Оливър побърза да го наруши.

— Има ли някъде място, където можем да седнем и да разговаряме? Някъде по-далеч от къщата. Няма да ми е приятно, ако някоя от дамите изпрати цял отряд да ме търси. Дано да си помислят, че съм си тръгнал.

Вивиан хапеше устни и той разбра, че тя едва сдържа смеха си.

Изненада го желанието му да чуе смеха й, да я направи щастлива.

— Оттук — обърна се тя и тръгна пред него. Докато тя го водеше навътре в градината, той не обръщаше внимание накъде върви, просто се наслаждаваше на гледката на стройните й бедра, които се полюляваха леко под полата й.

Когато излязоха на едно открито място, тя му показа малка каменна пейка. Изглежда се намираха в сърцето на градината, сред буйните разцъфнали цветове на безброй цветя. Ароматите им се смесваха, ухаеше на цветя и подправки.

Вивиан внимателно прибра полите си и седна. Той седна до нея на пейката, като се стараеше да остави известно разстояние между тях, както изискваше благоприличието.

— Бих искал да видя цялата тази прелест на дневна светлина.

— Това е любимото ми място.

— Хилда и дъщерите й идват ли често тук?

— Не. Мисля, че те едва ли знаят за това място.

— И аз бих го запазил само за себе си, ако бях на ваше място.

Тя въздъхна.

— Те се сещат за градината само когато ми наредят да подменя букетите с цветя във вазите.

Той оцени риска, който тя пое, изказвайки мнението си за своите господари.

Двамата замълчаха. След това Вивиан каза:

— А как вие прекарвате времето си, Оливър?

— Преди да ви срещна, просто го пилеех.

Той видя руменината, която заля бузите й. Стараеше се да не я докосва, въпреки че му се искаше точно обратното.

— Моля ви, сър, не казвайте това, което не възнамерявате. Не си играйте с моето сърце. То е единственото нещо, което мога да дам.

Когато прошепна тези слова, тя не гледаше към него, така че той не можа да разбере какво изпитва тя в този миг. Но трябваше да се опита да я увери в добрите си намерения.

— Уверявам ви, че това никога няма да се случи — рече той и си пое дълбоко въздух. — Давам ви думата си.

Вивиан го погледна. Та тя нямаше и най-малка представа какво чувства той към нея!

— Какво искате от мен? — пошепна тя.

— Надявам се, мис, да не сте омъжена.

— Не съм омъжена.

— И вашата обич не е обещана на никого.

Този път тя го погледна право в очите.

— Не съм обещана на никого.

— Тогава мога да дойда и да поискам ръката ви.

Тези думи я втрещиха.

— Не е възможно да искате да кажете това…

— Точно това искам да кажа…

— Но аз нямам нищо. Не притежавам нищо, освен дрехите на гърба си. А щом вие имате камериер, то тогава сигурно сте…

— Имам пари. Това е истина. Но това няма нищо общо с желанието ми.

— Ще се срамувате от мен…

— Никога! — сграбчи ръката й той и обърна лицето й към себе си. И тогава Оливър разбра какво беше станало с него тази вечер в градината. От самото начало той беше сигурен, че е чакал именно тя да се появи в живота му и да го промени завинаги.

Сега, когато се взираше в лицето й, той мислеше как да й го обясни.

Едно силно чувство, един могъщ импулс да я притежава завладя цялото му същество.

Отдавайки се на чувствата си, Оливър наведе глава и потърси устните й. Тя се опита да се изплъзне, но той повдигна ръката си и нежно хвана брадичката й, убеждавайки я да приеме целувката му. Оливър се бореше със себе си да бъде нежен и внимателен. В началото той само докосна устните й, покривайки ги с няколко страстни, леки целувки. Тя въздъхна. Напрежението започна да напуска тялото й и той почувства как постепенно свитите и в юмруци ръце се разтвориха. Усети как дланите й се плъзнаха нагоре по ръцете му и как пръстите й плахо докоснаха косата му.

Обнадежден, той наклони леко главата си и нежно настоя да разтвори устните й. Чу тихия стон, който тя издаде, усети смесеното чувство на безсилие и страх, после устните й се разтвориха и той наистина вкуси от нейната свежест и сладост. Това накара сърцето му да забие по-бързо. Той хвана главата й с ръка, а с другата обгърна кръста й и я притисна до себе си.

Беше невъзможно да мисли — усещаше единствено пълните й гърди, притиснати в неговите гърди, и допирът на пръстите й, които сега обгръщаха плътно раменете му. Устните й бяха толкова свежи, толкова горещи и примамливи, че загатваха за женски тайни и силна страст.

Като че ли разумът го беше напуснал, когато той я наклони назад и нежно я целуна по шията. Той искаше повече. Ръката, която притискаше кръста й, се плъзна нагоре към нежната, топла гръд, която почувства под корсажа на роклята й. Поставил длани върху свежата й плът, той почувства твърдите й зърна между пръстите си.

Отново целуна устните й, но този път всичките му мисли и цялото му старание да бъде нежен го бяха напуснали. Той стана съблазняващ, страстен, обещаващ всякакви удоволствия и наслади. Само тя да отстъпеше, само да му се довереше…

Внезапно тя се отскубна от ръцете му с такава сила, че Оливър остана стъписан на мястото си. Като че ли го бяха залели с кофа студена вода. Вдигна поглед, объркан и смутен, и видя, че тя трепери, застанала с гръб към него, изпълнена с гняв.

Трябваше да й каже нещо. Трябваше да й обясни, че това, което се беше случило току-що, изобщо не беше това, за което тя си мислеше…

Но тя се обърна към него и той видя огъня в зелените й очи, потръпващите пълни устни, гърдите й, които се издигаха и спускаха, когато си поемаше дъх, за да се успокои. Беше скръстила ръце на гърдите си, сякаш искаше със силата на волята си да спре бурната реакция, която той беше предизвикал у нея.

— Не. — Една-единствена дума, но казана толкова твърдо. Гласът й беше нисък, треперещ от гняв. Тази жена нямаше да се остави да бъде играчка в ръцете на някой мъж.

Той искаше да я увери, че подобно поведение не е типично за него. Отвори уста, за да се извини за внезапната слабост и липсата на самоконтрол. После улови погледа й и разбра.

Страх. От непознатото.

Девственица.

Беше предположил друго. Повечето хубави момичета, които прислужваха в домакинствата, не успяваха дълго да запазят девствеността си. Оливър беше предположил, че някой от гостите на Хилда вече е сложил край на тази моминска невинност, която стоеше пред него.

Вивиан го гледаше втренчено. Тя беше успокоила дишането си, но изражението на очите й разби сърцето му. Те излъчваха страх.

— Не!

Този път отказът прозвуча като ридание. Оливър видя как тя се обърна, повдигна полите си в ръка и се плъзна по осветената от луната пътека. Той искаше да я догони и да я задържи, но после промени решението си.

Остави я. Засега.

Шумът от стъпките й заглъхна и Оливър остана сам сред цветята. Въпреки че не беше от хората, които се страхуват от самотата, той усети, че никога в живота си не се е чувствал по-самотен. Отпусна се на каменната пейка и се взря в стиснатите си ръце.

 

 

Един мъжки вик го сепна и Оливър решително тръсна глава. Колкото и да копнееше да види Вивиан, знаеше, че това засега беше неосъществимо.

Двамата с чичо му Джон вдигнаха глави, когато отново чуха вика.

— Отвратителен глупак — измърмори Джон. — Отново се е изгубил. — Но насмешливото му изражение опровергаваше тона му.

Оливър се усмихна. В задната част на градината имаше един объркан, сложен лабиринт, направен от жив плет с тисови храсти, висок повече от два метра. Лабиринтът беше пълен със загадки, задънени алеи, виещи се, обикалящи проходи. Той представляваше своеобразен връх на таланта на Джон.

— Аз ще отида да му помогна — предложи Оливър и преди чичо му да каже нещо, той се отправи към другия край на градината.

Беше играл в лабиринта като малко момче и високият плет не представляваше трудност за него.

— Говори високо, човече! — провикна се Оливър.

— Ей тук!

Следвайки внимателно гласа на работника, той го откри в една задънена алея на огромния лабиринт.

— Съжалявам — каза човекът и Оливър си помисли, че той се срамува, задето се е загубил.

— Всеки може да се обърка — отговори Оливър. — Аз ще те изведа оттук.

Те приближиха групата работници, без да си кажат и дума, и докато вървяха, Оливър си спомни нещо, което Джон му беше казал за лабиринта.

Лабиринтът е символ, Оливър. Помни това. Символ на душата, устремена към неуловимия повик към съвършенство. Един рай.

Джон сигурно щеше да бъде ужасен, ако узнаеше за мислите, които разяждаха душата на племенника му през последните шест месеца. Шест месеца от убийството на Розалинд.

Беше умишлено убийство и той беше сигурен в това. Не беше нещастен случай. Не беше дело на отчаян и изплашен човек. Убиецът на момичето беше пресметнал всичко предварително.

След като градинарят отиде при колегите си, Оливър отново се отправи към лабиринта. Той вървеше бързо към онази част на сърцевината му, която представляваше малка пагода, проектирана от Джон. Чудесно място за самотен размисъл.

Това, че някой е искал да пререже гърлата им, беше повече от ясно. Но какво е търсила Розалинд съвсем сама в Лондон през онази нощ, беше нещо, което той не можеше да проумее.

Седнал в изящната ориенталска постройка, Оливър пое дълбоко въздух, за да се успокои. Спомняйки си как беше почувствал, когато си помисли, че Вивиан е убита, той затвори очи и зачака внезапно обзелия го страх да го напусне.

Щом приближи неподвижното тяло и отметна пелерината, остана шокиран още веднъж, защото видя, че това беше Розалинд, а не Вивиан.

Беше занесъл тялото й в къщата на семейство Ленър, където Хоумър му беше показал ясно, че не е желан в този дом.

Оливър отвори очи, взирайки се в лъскавите зелени листа наоколо. Няколко нощи след убийството беше имал кошмари. Явяваше му се лицето на Розалинд. Тъмноморавите белези върху гърлото й. Счупената челюст. Оголените места по темето й, където русата й коса бе отскубната от корен.

В ранните часове на зората, седнал на стола до пламтящия огън, Оливър не беше преставал да мисли за убиеца.

Трябва да е бил силен човек. И висок, като се има предвид ъгъла, под който беше нанесъл удара — бърз, отмерен, смъртоносен. Вероятно беше хванал Розалинд за косата, навеждайки главата й назад, а после с широкия край на камата си беше премазал трахеята й, натрошавайки подезичната кост.

Смъртта в подобни случаи не настъпва бързо. Човек се дави в собствената си кръв, а счупената подезична кост те кара да се душиш бавно, давайки ти много време да чувстваш как умираш. Този човек явно беше луд, защото не беше премерен разрез, а един гневен удар с нож.

Той затвори очи, като си спомни израза на лицето на момичето. Знаеше, че този образ щеше да го преследва до края на живота му.

Три нощи след убийството, лицето на мъртвото момиче му се беше присънило и той разбра, че трябва да намери убиеца и да го спре, защото жертвата не беше само Розалинд. Поредицата от убийства не спираше.

Неговата метреса беше умряла осем месеца, преди той да срещне Вивиан. Оливър никога не беше смятал себе си за особено страстен мъж, но русокосата красавица в театъра му беше направила впечатление и той използва влиянието си, за да се срещне с нея. Беше само въпрос на време да я обезпечи със собствено жилище на нейно име. Не я обичаше, но се грижеше за нея, а това като че ли беше всичко, на което беше способен по онова време.

Намериха я убита в малкия салон. Когато уведомиха Оливър за случилото се, бяха изминали вече няколко дни от убийството, така че белезите по гърлото й не бяха толкова ясни, колкото при Розалинд.

Беше харесвал Ан и страдаше, че тя е мъртва. Тогава не беше сигурен, че убийството има връзка с него, но второто убийство не му остави място за съмнение. От месеци живееше с огромната вина за смъртта на двете жени.

Но не можеше да каже за това на никого, защото щяха да го помислят за луд. Дори затворен в къщата си, далеч от лондонското общество, той знаеше какво се говори за него. Оливър мислеше, че неговото мълчание ще успокои отвратителните слухове, но се оказа, че то има обратен ефект.

Не можеше да сподели тревогите си с никого, дори и с Джон. Всичко, което знаеше и с което разполагаше, беше безпогрешната му интуиция и странната прилика на двете убийства. Бяха планирани предварително и извършени с жестокост, целяща да накара жертвите да страдат. Това не беше бърза работа на някой крадец, готов на всичко за няколко монети.

Някой го дебнеше. Беше убеден в това.

И този някои вярваше, че беше убил жената, за която Оливър възнамеряваше да се ожени.

 

 

Вивиан внимателно отвори двойната врата на спалнята на мащехата си. Тежките кадифени завеси бяха пуснати, за да не влиза яркото пролетно слънце, и тя се спря за миг, за да могат очите й да свикнат с тъмнината в стаята.

— Влизай. Не се туткай.

Момичето бързо тръгна към голямото, закрито със завеси легло, и постави подноса със закуската пред мащехата си. Тъй като не искаше да остане по-дълго, отколкото беше необходимо, Вивиан се обърна и тръгна към вратата, но гласът на мащехата й я спря.

— Почакай. Има нещо, за което искам да поговорим само ти и аз.

Тя се помъчи да успокои слабото вълнение, което почувства в стомаха си. След това вдигна очи, за да срещне погледа на мащехата си. Хилда никога не издаваше това, което мислеше. Тя бе истински майстор в играта. Много отдавна Вивиан беше стигнала до заключението, че баща й е слаб, безволев човек, които беше попаднал в ръцете на Хилда. Оттогава насам тя изливаше злобата си върху прислугата в къщата на фамилията Ленър. Вивиан мълчеше. Тя знаеше, че мащехата й щеше да каже това, което си беше наумила, когато намереше добре.

Хилда внимателно сложи малко захар в чая си, после бавно разчупи една от горещите препечени кифлички и я намаза с масло. Движенията й бяха точни, премерени.

— На колко години си, Вивиан?

Тонът й беше любезен, но Вивиан знаеше, че това не вещае нищо добро. Единственото нещо, което можеше направи, беше да изтърпи компанията на тази жена, да отговаря на въпросите й и да се измъкне веднага, щом стане възможно.

— На седемнадесет.

— Мислех, че си по-голяма.

— Ще стана на осемнадесет през септември.

— Добре.

Хилда отхапа от кифлата и се облегна на красивите, обшити с дантела възглавници. Във Франция, както им беше казвал Виктор, било обичайно богатите хора да се хранят в спалните си. На Хилда това много допадаше.

— А онзи приятел? Как му беше името?

Вивиан си наложи да не показва вълнението си. Тя нямаше да отговори този път, нямаше да се хване на стръвта, която мащехата й поставяше.

Мълчание.

Хилда отпи от чая си и Вивиан усети преценяващия й поглед.

— Грей, мисля — каза тихо Хилда. — Оливър Грей, херцог на Гренвил. Единственият син на единствен син.

Вивиан продължаваше да гледа в Хилда със студено изражение.

Много отдавна беше решила никога да не доставя удоволствие на тази жена да разбере какво мисли и чувства тя.

— Първороден син. Каква прекрасна дума! Съгласна ли си с мен?

Вивиан се чудеше накъде ли отива този разговор. Сигурно Хилда не я беше извикала в спалнята си, за да обсъждат правата на най-големия син, който по закон наследява имуществото на родителите си.

— Всичките тези прекрасни пари! Ти си била много по-умна, отколкото те мислех.

Вивиан се бореше с желанието да й каже, че многото пари на Оливър никак не я съблазняват. Тя щеше да избяга с него, дори и да беше беден коняр.

— Чула си, разбира се, че сега той… не е същият човек, който ти си познавала преди.

Изражението на лицето на Вивиан остана безразлично. Беше чула, разбира се. Беше чула, че Оливър се е затворил в къщата си и рядко се показвал в обществото. Но Вивиан не вярваше на отвратителните слухове, че бил загубил разсъдъка си, съсипан от това, което се беше случило с Розалинд.

Не, не беше полудял. Оливър имаше здрав разум и силна воля. Той притежаваше бодър дух. Единственото нещо, което вероятно можеше да го победи, бяха неговите собствени мрачни настроения, които го обхващаха често.

— Толкова си унила днес — подметна мащехата. — Коя е причината, Вивиан?

Инстинктът й подсказа да отговори и да сложи край на този разговор.

— Има страшно много работа, която трябва да се свърши, за да бъдем готови за утре.

— А, да. Приемът. Никога ли не са ти липсвали приемите, Вивиан? Не ти ли се е искало някога да носиш хубави рокли, ръкавици и скъпи бижута?

Тъй като Вивиан остана мълчалива, Хилда отхапа с изящен маниер едно парче от кифлата си и продължи:

— Да говориш с красиви мъже и да флиртуваш под прикритието на ветрилото си? Наистина ли си доволна от положението, в което се намираш сега?

Вивиан се мъчеше да потисне гнева си, тъй като от горчив опит знаеше, че ако покаже някакъв признак на вълнение, Хилда щеше да го използва като оръжие срещу самата нея. Мъчителните усилия, които беше положила в тази насока, й бяха помогнали да постигне хладнокръвен самоконтрол и сега за нея не представляваше трудност да отговори равнодушно, почти без да се замисля.

— Доволна съм, мисис.

— Но ти сигурно… би приветствала някаква промяна в живота си?

Тази жена явно си играеше с нея. Но Вивиан не издаваше с нищо нарастващата си тревога. Тя трябваше да издържи играта на котка и мишка и да почака, докато открие причината за този разговор.

— Баща ти и аз си говорехме за теб преди няколко дни. Опитвахме се да разберем кое е най-доброто за твоето благополучие… — Хилда отпи от чая си, а след това отхапа от кифлата си.

Моето благополучие?! Никога не те е било грижа за моето благополучие!

— Когато споделих с Хоумър мнението си, че вече не си дете, той се съгласи с мен.

Ставаше опасно.

— Той се съгласи, че най-благоразумното нещо е да ти намеря съпруг и то възможно най-бързо.

Вивиан не чу нищо от онова, което мащехата й продължи да говори през следващите няколко минути.

Да принадлежи на друг мъж, освен на Оливър, беше немислимо. И кой мъж щеше да я вземе, след като открие, че не е девствена?

— Сватбената церемония ще се състои в черквата в Бедфортшаиър, близо до имението му в провинцията. Мисля, че датата, на която се спряхме, беше някъде към края на юни — каза Хилда и наклони главата си по един закачлив начин, но Вивиан изпита чувството, че тя я наблюдаваше внимателно.

— Не мога да си спомня точната дата, но имаме достатъчно време да… — Хилда спря да говори и сбръчка превзето носа си — … ти намерим подходяща сватбена рокля.

Юни. По-малко от три месеца оставаха дотогава. Вивиан се съвзе бързо от шока, като се молеше гласът й да не трепери.

— Това ли е всичко, което искахте да обсъдите с мен?

— Да. Вярвам, че ще позволиш на Хоумър и на мен да решим кое е най-доброто за теб.

Продължавай да играеш играта й, докато си в състояние да измислиш нещо…

— Разбира се.

Вивиан можеше да се закълне, че в този момент лицето на Хилда изразяваше разочарование, сякаш беше очаквала от нея да вдигне скандал.

— Можеш да се върнеш в кухнята.

Сега гласът на Хилда звучеше сърдито и Вивиан излезе от стаята, преди жената, която тя ненавиждаше от дъното на душата си, да може да каже още нещо.