Аманда Блеър
Опасна е нощта (8)

Глава 7

Нощта беше мъглива и студена. Дъждът удряше по стъклата на прозорците и се стичаше от стрехите на покрива на триетажната къща, разливаше се по павираните с обли камъни улици и образуваше големи, кални локви. Мъглата притъпяваше всеки шум. Тропотът от конски копита по паважа и хорските гласове като че ли идваха някъде отдалеч, изгубени в нощта. Табелите се люлееха над вратите на затворените магазини, над кръчмите и евтините ресторанти. Тяхното скърцане се сливаше със стенещия вятър.

Вивиан и Сюзън се бяха сгушили до големия огън, които гореше в кухнята. Те топлеха ръцете си и препичаха филии хляб.

Докато яздеше на път за вкъщи, Вивиан беше решила да разкаже всичко на Сюзън. Искаше да чуе мнението на по-възрастната жена, да чуе нейния съвет.

— Няма защо да се чувстваш виновна — каза Сюзън, докато мажеше с масло препечените филии хляб. После се огледа за конфитюра от ягоди.

— Не мога да се отърся от това чувство за вина.

Сюзън се намръщи.

— Нещо от тази история не ми е съвсем ясно. Розалинд беше фантазьорка, това е вярно. Но тя имаше достатъчно разум, за да знае какъв риск поема, като излиза, след като се е мръкнало. И то съвсем сама. Нещо не е съвсем в ред тук. Нещо ми се губи.

Вивиан се беше преоблякла в слугинските си дрехи. Беше скрила момчешките дрехи в стаята си, беше се измила, за да премахне миризмата на кон. Веднага след това се беше заела с насъбраната през двата дни къщна работа.

Сега, късно през нощта, след като Дейвид и Мери си бяха легнали, а Хилда и дъщерите й бяха все още в провинцията, тя можеше да довери всичко на приятелката си.

— Тя се беше влюбила в любовта — каза Вивиан.

Сюзън вдигна главата си и Вивиан разбра, че възрастната жена беше доловила лекия цинизъм в гласа й.

— Когато бях за пръв път с Оливър, имах усещането, че не греша — започна тя.

Сюзън кимна с глава, за да я окуражи.

— Но сега имам чувството, че той просто иска да ме номерира в колекцията си, да ме сложи на рафта, за да може да посегне и да си поиграе, когато има време.

Сюзън, която дъвчеше препечения хляб, избухна в смях. Тя едва преглътна хапката си, а раменете й се разтресоха от смеха.

— Не, скъпа моя. Не се смея на теб. Всички мъже са толкова еднакви! Когато първата възбуда премине, те искат да продължат да живеят своя живот постарому. Но всички мъже си имат своите малки чудатости и въпреки тях трябва да ги обичаме, защото това е част от плана на Господ.

Вивиан набоде още една филия на дългата вилица и я постави внимателно над огъня. Трябваше да намери начин да убеди Сюзън да й помогне.

— А сега, моето момиче, кажи ми какво си намислила?

Вивиан извърна лицето си настрани, така че Сюзън да не може да види решително стиснатите й челюсти. Колко добре я познаваше тази жена! Та нали я знаеше още от деня на раждането й!

Без да каже дума, тя пъхна ръка в джоба на престилката си и подаде поканата на приятелката си.

Сюзън я разглежда почти минута, но нищо не каза. Вивиан обаче знаеше, че умът й работи трескаво.

— Какво мислиш?

— Не е по силите само на един човек. Дори и това да е твоят беден Оливър. Да се изправи съвсем сам срещу злото! Той наистина има нужда от помощта ти.

— Никой в града не ме познава, тъй като Хилда ме държи непрекъснато вкъщи — започна Вивиан, като се опитваше да накара гласа си да не трепери. — Мога да се смеся с тълпата и да разбера такива неща, които един мъж никога не би могъл да узнае.

Сюзън кимна с глава.

— Права си. Ние, жените, сме много изобретателни. Ами как възнамеряваш да изиграеш Нейна милост!

— Ще изляза от къщи, след като тя и дъщерите й заминат, и ще се прибера, преди те да са се върнали.

— Сигурна ли си, че ще излизат в нощта на карнавала? — попита Сюзън.

— Сигурна съм. Хилда отива на вечеря с Миранда и Дороти. Видях поканата на бюрото й. След това ще играе карти, а ти знаеш, че в такива случаи не се прибира, преди да се съмне.

— Ами Оливър?

— Ще го накарам да се съгласи.

— Откъде си сигурна, че ще го сториш?

— Та той има нужда от мен!

— Но не иска да те замесва в тази история. Всеки мъж би го заболяло, ако разбере, че си действала против волята му.

Вивиан не каза нищо и Сюзън продължи.

— Той ще разбере, че си отишла там. Ще го разбере още в мига, когато види, че втората покана липсва от бюрото му.

— Никога не съм искала да го лъжа.

Сюзън въздъхна.

— Той ще бъде бесен. И ще има право. Ако този побъркан човек разбере коя си, ти ще бъдеш следващата му жертва.

— Но той няма да разбере.

— Смяташ се за късметлийка, а?

Вивиан остави вилицата, на която препичаше хляба, и хвана ръката на приятелката си.

— Трябва да отида непременно там. Няма никакво значение защо и как Розалинд е излязла през онази нощ. Това, което има значение, е фактът, че тя умря заради мен.

— Ти нямаш вина за това, нито пък Оливър.

— Тогава защо си мисля за това непрекъснато?

— Трябва да потърсиш сама отговора в душата си.

Двете замълчаха, взирайки се в пламъците.

— Напълно честна ли си пред себе си? — попита Сюзън.

Вивиан поклати глава, удивена от лекотата, с която възрастната жена стигаше до сърцевината на проблема.

— Няма нищо срамно в това да искам да отида на маскарада.

Сълзи изпълниха очите й.

— Няма нищо срамно да искаш да се впуснеш в светския живот — погали с ръка бузата й Сюзън. — Хилда ти отне толкова много! Но сърцето ти се къса при мисълта, че Розалинд умря вместо теб.

Вивиан захлупи лице в ръцете си и се разрида.

Сюзън премести стола си по-близо и я прегърна. Остави я да си поплаче и Вивиан й беше благодарна за това. Когато се успокои, избърса очите си с края на престилката.

— Когато бях малка, не съзнавах, че съм била закриляна. Целият свят за мен беше зад стените на тази къща. Когато умря майка ми, моят свят се пропука, разруши се.

От очите на Сюзън потекоха сълзи. Вивиан си спомни колко много възрастната жена обичаше майка й.

— Преди да мога да се съвзема от мъката, Хилда завладя дома ни и ме изолира от света. Сега Оливър се опитва да направи същото.

— Той се опитва да те предпази, Вивиан. Може да се противиш на решението му, но не можеш да го обвиняваш, че не се държи като мъж.

— Но защо не мога просто да му се подчиня? Защо искам винаги повече от това, което е добре за мен…

— Защото имаш по-различен темперамент от другите. Той обича именно тази твоя своенравност, но същевременно се опитва да се бори с нея.

Вивиан стана и наля на себе си и на Сюзън още малко чай.

— Какво щеше да направиш, ако беше на мое място? — пошепна тя, а гърлото й се беше стегнало в очакване на отговора на приятелката си.

Очите на Сюзън просветнаха, когато тя се облегна на стола.

— Щях да се заема с шиенето на костюма си.

 

 

Розамънд остави кремавата копринена бална рокля настрани и се изправи. Протегна се, за да премахне болката в схванатия си гръб, после загърна с шала раменете си.

Единствената свещ беше почти изгоряла.

Дори да шиеше цял ден и цяла нощ, пак щеше да бъде цяло чудо, ако можеше да завърши първата рокля на Вивиан навреме за маскарада.

Джени, като научи за проблема, се качи в стаята на дъщеря си и прегледа балните й рокли. Те бяха чисти, изгладени и съвсем запазени. Сега оставаше само да се пригодят към сегашната мода, така че Вивиан да не и изглежда смешно старомодна в тях.

Розамънд толкова съжаляваше, че нямаше възможност да подари на Вивиан най-прекрасната рокля, която да контрастира с пламтящата коса и с блестящите зелени очи на кръщелницата й.

Погледна към роклята, която беше метнала на стола.

Трябваше да бъде благодарна и на това, което имаше.

Кремавият цвят на роклята щеше да е в тон с тена на Вивиан. За съжаление, беше продала всичките си бижута преди много години, а сега беше взела значителна сума от спестяванията си, за да купи ръкавици, които да подхождат на роклята, както и брюкселска дантела за украсата й.

В стаята беше леденостудено, тъй като огънят беше загаснал много отдавна, а тя не искаше да го запали отново, за да не изразходва повече въглища от необходимото. Не искаше с нищо да увеличи разноските по престоя си за сметка на Джени. Пръстите й се бяха вкочанили от студ, но тя продължаваше да шие финия плат.

Силният дъжд и гъстата мъгла скриваха луната, но Розамънд продължи да работи до късно през нощта на слабата светлина, която идваше от единствената свещ.

 

 

Оливър се преструваше, че проявява интерес към картите, докато в същото време разглеждаше мъжете, насядали около масата.

Бяха вечеряли заедно в клуба и бяха решили да играят на карти цяла нощ. Въпреки че не беше комарджия по природа, Оливър знаеше, че това беше най-сигурният начин да открие мъжа, когото търсеше.

Бърт Хейли.

Ашли Флеминг.

Филип Блесингтън.

Мислеше, че познава тримата си приятели много добре. Но откакто разбра, че го следят, започна да няма доверие на никого.

След убийството на Розалинд единственото нещо, което го занимаваше, беше да научи повече за всички, които го познаваха, като започнеше от най-добрите си приятели.

Но приятелството им се състоеше само в това да ходят на лов, да играят карти, да гуляят.

Той беше убеден, че всеки един от тях имаше някаква тайна.

Бърт Хейли, висок, чернокос, с приятни черти на лицето, беше прекалено пристрастен към комара. Затова Оливър нарочно задържаше залога нисък тази вечер. Беше решил да разбере колко дълбоко беше затънал в дългове Бърт и откри, че приятелят му наистина имаше сериозни проблеми. Но Бърт вярваше, че все още има шанс да се измъкне от финансовия провал.

Ашли Флеминг, як, енергичен мъж с руса коса и сиви очи, беше извънбрачно дете, но баща му го обичаше и беше признал правото му върху семейните имоти и богатства. Майка му е била красива актриса и когато се удавила, бащата на Ашли прибрал малкото момче в дома си, отгледал го и го възпитал като свой законен син, като твърдял, че момчето е негов далечен братовчед.

Никой в средите на аристокрацията не знаеше тайната на Ашли, тъй като семейството му беше успяло да я запази. Но по-възрастните слуги имаха свои начини да научават как стоят нещата в къщата на господарите им. Така че Оливър беше успял да събере дискретно сведения от тях. Парите бяха свършили добра работа.

Филип Блесингтън имаше най-изобличаващата тайна от всички.

Като най-голям син на най-големия син във фамилията, от него се очакваше да има наследник, който да продължи родословието на знатната фамилия. Но този подвиг не беше във възможностите му, като се имаше предвид сексуалните наклонности на Филип. Оливър знаеше, че той посещава често частни клубове, където го задоволяваха само млади мъже. Беше напълно сигурен, че семейството на Филип беше наясно с тези негови пристрастия. Просто бяха решили да си затворят очите.

Не беше по вкуса на Оливър да се рови в частния живот на другите. Това, което бе разбрал, бе, че всеки един от тях таеше към него гняв заради благосъстоянието му. И сега, докато играеше спокойно карти, Оливър се чудеше дали гневът беше достатъчен мотив, за да подтикне някой от тях към убийство.

 

 

Вивиан беше заспала върху сламеника пред огъня в кухнята. Сюзън седеше на стола си и гледаше пламъците.

Въпреки че прозорците и вратите бяха здраво затворени, за да не може да влиза вътре студеният, влажен въздух, пламъкът на запалената свещ внезапно започна да трепка. Изплашеният стар котарак повдигна главата си, обезпокоен от прекъсването на съня му.

Сюзън се усмихна и погали с мазолестите си ръце сивата козина на животното.

— Лиза? — извика тихо приятелката си тя. Пламъкът на свещта отново примигна, като че ли й отговаряше, макар че Сюзън не почувства никакъв полъх в стаята.

Сюзън погледна към спящата Вивиан.

— Правила съм всичко възможно за нея, но не знаех, че сега всяка една от нас може да я закриля.

Този път пламъкът гореше спокойно, но Сюзън можеше да почувства присъствието на мъртвата жена. Елиза беше идвала при нея и преди, беше разговаряла с нея в сънищата й. Сюзън знаеше, че майката на Вивиан, както повечето духове, беше решила да защитава доброто, да предупреждава живите за заплахите, които ги грозят.

Духът на Елиза не искаше да напуска дома. Макар че не се появяваше пред слугите, той се разхождаше из къщата през нощта, имаше навика да мести предмети, да вдига шум и да оставя лека следа от аромата, който излъчваше Елиза, когато беше жива.

Сюзън се радваше, че Елиза беше избрала да остане близо до детето си, но в същото време и се тревожеше от този факт.

Тя продължаваше да гали с бавни, отмерени движения стария котарак. Той се беше сгушил в скута й, затворил очи.

— Рано или късно ти трябва да напуснеш този дом — пошепна Сюзън. Пламъкът на свещта затрептя. Сърдито, помисли си тя.

— И как мота да я спра, когато нейният темперамент с досущ като твоя? — прошепна Сюзън. — Дори да си от плът и кръв, ти пак няма да можеш да я спреш, щом е решила да отиде при него.

Пламъкът затрептя по-ярко, после се успокои.

— Трябва да работим заедно. В противен случай няма да й бъдем от никаква полза.

Сюзън усети одобрението от страна на Елиза и се усмихна.

— Можем ли да се доверим на Розамънд? — попита тя празната стая. — Чукни един път за „да“ и два пъти за „не“.

Чу се само едно почукване и Сюзън кимна с глава.

— Тя се върна в Лондон. Лакеят на приятелката ти остави картичката й за Вивиан, но аз забравих да й кажа. Но това ще бъде първото нещо, което ще направя тази сутрин. Ще изпратя моя Дейвид да я придружи до кръстницата й.

Тишина.

— Сигурна съм, че Розамънд ще се опита да й помогне.

Тишина.

Лиза, кажи ми.

Сюзън видя как филията хляб на масата бавно се издигна във въздуха, после също толкова бавно се приземи на дървената повърхност.

Сълзи изпълниха очите й.

— Мислиш, че не си спомням ли, Лиза? — попита тя със съкрушен глас.

Пламъкът на свещта трепна.

— Мислиш, че не знам на каква жестокост е способна тази жена?

Една зима Сюзън беше вдигнала температура и прекара няколко дни в леглото. В същото време Хилда реши, че Вивиан заслужава да бъде наказана, тъй като уж била забелязала, че момичето се държи нахално и арогантно. Когато накрая Сюзън оздравя и пое отново работата в кухнята, Вивиан беше заключена в стаята си над конюшнята за три дни, като не й се даваше нищо за ядене, освен стар хляб и мазнина, останала от пърженото.

Тогава Вивиан беше само на девет години.

— Да, на момичето му е трудно — пошепна Сюзън. — На всички ни е трудно, откакто тази жена влезе в къщата. Но не видя ли? Вивиан намери начин да се измъкне оттук. С него!

Думата изплува в съзнанието й.

Убиецът!

— Значи знаеш? И какво предлагаш да направим, за да я спрем? Тя просто прави това, което и ти би направила.

Усещането за присъствието на духа на Елиза намаля и Сюзън се зачуди дали като се появяваше по този начин, не се подлагаше на изпитание силата й. Не можеше да обясни това на друга жива душа, дори на Вивиан.

Тя хвърли поглед към сламеника, върху който спеше момичето. Вивиан беше изтощена както физически, така и психически. Сюзън се досещаше колко много бе коствало на момичето да открадне онази покана.

— Ах, Томас — пошепна тя. — Защо не съм по-млада и по-силна, за да мога наистина да й бъда в помощ.

Котаракът мъркаше тихо и тя се засмя.

— Но ти си само едно котенце, което обича да си играе с кълбото прежда.

Котаракът я погледна. Очите му бяха като две жълто-зелени цепнатини.

— Малко крем, може би? — усмихна му се Сюзън. — На нашата възраст, Томас, ние трябва да си доставяме удоволствие.

 

 

Оливър се мушна в леглото. Благодари на Хенри, че се беше сетил да постави топла тухла между завивките.

Беше стоял в клуба до четири часа сутринта. Когато си тръгваше, видя Бърт да отива на друга маса, където залозите бяха много по-високи. Не каза нищо на приятеля си, тъй като знаеше, че неговата намеса щеше да му коства приятелството.

Ашли беше решил да си тръгне заедно с Оливър, а Филип се беше измъкнал и без съмнение беше отишъл в някой от неговите частни клубове.

Вивиан му липсваше. Беше изпълнила живота му, но все още не можеха да бъдат заедно. Той въздъхна дълбоко, самичък в тъмната стая.

Шумът пред вратата привлече вниманието му и като облегна на лакътя си, Оливър обърна глава в тази посока.

— Хенри? — извика Оливър.

Главата на Джона се показа през вратата. Черните й очи го гледаха умолително. Тя беше чувствително животно и господарят явно й липсваше. А да ти липсва някой, когото обичаш, беше чувство, което Оливър можеше да разбере.

— Ела, Джона — извика той и потупа леглото с ръка.

Огромното куче влезе в стаята и се сви на пода пред леглото, близо до топлината на огъня. Джона въздъхна дълбоко, сложи глава върху лапите си и затвори очи.

А Оливър се загледа в светлината, която идваше от камината, и се унесе в мисли за Вивиан.

 

 

Розамънд беше заспала, както седеше на стола си. Кремавата бална рокля се беше изплъзнала от ръцете й и лежеше на покрития с килим под. Дъждът беше престанал, но мъглата все още бе гъста и скриваше нощното небе.

Свещта отдавна беше изгоряла. Единственият звук, който се чуваше в спалнята на втория етаж на къщата, беше нейното леко дишане.

Тя се разбуди внезапно, тъй като усети хлад в стаята. Потрепери, свали очилата си и ги постави на малката нощна масичка. После съблече вълнената си роба и се мушна под дебелите одеяла.

След малко мъглата се вдигна и стаята бе окъпана от сребриста лунна светлина. Розамънд, заспала дълбоко, не можа да види как балната рокля бе вдигната от земята от невидими ръце, как беше поставена в невидим скут и как сребърна игла започна да шие копринената материя и да пришива красивата дантела към корсажа.

 

 

— Тя е тук, в Лондон? — попита на сутринта Вивиан. Двете със Сюзън бяха седнали около старата дъбова маса и почиваха от печенето на хляба и сладкишите — работа, с която се занимаваха един ден в седмицата.

— Така каза лакеят. Забравих да ти кажа за бележката.

Вивиан не й се ядоса, че беше забравила да й каже. Тя взе малката картичка от ръката на Сюзън.

— И без това не можех да направя нищо снощи, толкова бях изморена.

— Дейвид можеше да й занесе съобщение от теб.

— Кога ще се върне Хилда?

Никой не можеше да бъде сигурен в това. Хилда обичаше да ги държи в напрежение и никога не им позволяваше да бъдат напълно сигурни в това, което беше намислила.

— Можем да се отбием да я видим в неделя след черква — предложи Сюзън. — Така Хилда няма да разбере.

Вивиан кимна с глава и се изправи.

— Ще донеса хартия и перо.

Съобщението беше написано, изчакаха, докато мастилото изсъхне, и бележката беше предадена на Дейвид. Той оседла сивия скопен кон и препусна, за да занесе посланието.

— До маскарада остава по-малко от седмица — каза Вивиан, докато точеше лист тесто за сладкишите. Бяха се заловили отново за работа, тъй като знаеха, че на Хилда нямаше да й хареса да ги завари, че бездействат.

— Ще видя какво мога да намеря в дрехите, които са оставили за пране.

— Ще бъде много рисковано да откраднем бална рокля — размишляваше на глас Вивиан.

— Така е. Ще разберат — отговори Сюзън. — Накараха Мери да закърпи и да изглади всичките им бални рокли. Дори и най-старите.

— В такъв случай тя е свършила парите — каза Вивиан. — Щеше да купи нови, ако можеше да си го позволи, а не да кърпи старите.

Двете жени знаеха за страстта на Хоумър Ленър към комара и за постоянното му пиянство. Отдавна Хилда беше спряла да гледа снизходително на неговите привички. Той се прибираше много рядко вкъщи, тъй като предпочиташе да живее в клуба си.

Никой, включително и Хилда, не знаеше какви дългове беше натрупал. Беше само въпрос на време къщата да отиде в ръцете на кредиторите за неплатени дългове.

— Можем да уредим този въпрос — каза спокойно Сюзън и хвана ръката на Вивиан. — Ти ще отидеш на този маскарад, дори ако трябва да жертвам и последната си хубава фуста.

Вивиан прегърна жената, която й беше близка като родна майка. Беше тъжна, че Оливър не можеше да разбере какво я караше да постъпи така, но засега беше достатъчно да знае, че Сюзън одобрява постъпката й и че има нейната подкрепа.