Александър Дюма
Анж Питу (9)

9.
Пътят за Париж

Да се върнем при Питу.

Питу бе тласкан напред от двата най-силни подтика на този свят — Страхът и Любовта.

Страхът направо му бе рекъл:

— Може да бъдеш арестуван или бит, внимавай, Питу!

И това бе достатъчно, за да препусне като елен лопатар.

Любовта му бе пошушнала чрез гласа на Катрин:

— Бягайте бързо, скъпи Питу!

И Питу бе побягнал.

Двата подтика, както казахме, го караха не да тича, а да лети.

Наистина Бог е велик, Бог е непогрешим.

Колко полезни се оказваха сега в полето дългите крака на Питу, които изглеждаха възлести, и огромните колене, толкова неграциозни за бал и танци, докато сърцето му, раздуто от страха, биеше, сякаш аха да изхвръкне!

Господин Дьо Шарни, с неговите малки ходила, фини колене и хармонично оформени прасци, никога не би могъл да бяга така.

Питу си припомни онази хубава басня за елена, оплакващ вретенообразните си крака край един вир, и въпреки че нямаше на челото накита, в който четириногото съзирало компенсация за нозете си, той се упрекна, че е презирал своите върлини. Така госпожа Бийо бе нарекла краката му, когато Питу ги разглеждаше в едно огледало.

Момъкът продължаваше да препуска през гората, оставяйки Койол вдясно, а Ивор вляво от пътеката, като се обръщаше на всеки завой, за да се огледа или по-скоро да се ослуша, защото отдавна вече нищо не виждаше; преследвачите му бяха изостанали поради онази негова бързина, за която бе дал такова великолепно доказателство, набирайки най-напред преднина от хиляда крачки, нарастваща с всеки изминал миг.

Защо Аталанта бе омъжена! Питу би я надбягал и сигурно, за да победи, не би се наложило да използва, подобно на Хипомен, хитростта със златните ябълки.

Вярно е, както казахме, че полицаите на господин Па-дьо-Лу, замаяни от плячката си, ни най-малко не се интересуваха от Питу, ала той не знаеше това.

Негонен вече от реални преследвачи, Анж продължаваше да бъде преследван от сенки.

Колкото до черните люде, те притежаваха онова доверие в самите себе си, което прави човешкото същество лениво.

— Тичай! Тичай! — казваха си, като току бъркаха в малкото джобче и усещаха да ги изпълва топлината на отплатата, с която ги бе дарил господин Па-дьо-Лу. — Тичай, клети човече! Ще те намерим винаги когато поискаме.

Което впрочем, далеч от празното самохвалство, си беше чиста истина.

И Питу не преставаше да бяга, сякаш бе могъл да чуе думите на хората на господин Па-дьо-Лу.

Когато успя, кръстосвайки изкусно стъпките си, както правят горските животни, за да заблудят хайката, та когато успя да оплете следите си в такава мрежа, че и самият Нимрод^[1] би могъл да се обърка, той внезапно взе решение да завие надясно и да излезе на пътя от Виле-Котре за Париж малко под Гондревил.

Като взе това решение, Питу се устреми през сечището, свърна под прав ъгъл и подир четвърт час забеляза пътя, ограден от жълт пясък и зелени дървета.

Един час след тръгването си от фермата момъкът се намираше на кралския път.

През този час бе изминал почти четири левги и половина. Това бе всичко, което можеше да се изисква от един дорест кон, препускащ в бърз тръс.

Той хвърли поглед назад. Пътят бе празен.

Хвърли поглед напред. Две жени на магарета.

Питу бе взел от малкия Жилбер една митология с гравюри. По онова време хората много се увличаха по митологията.

Историята на боговете и богините от Олимп беше част от образованието на младите хора. Разглеждайки гравюрите, Питу бе научил митологията — бе видял Зевс да се преобразява в бик, за да отвлече Европа, в лебед, за да обладае жената на Тиндарей; бе видял множество други богове да се отдават на повече или по-малко живописни превращения. Ала един таен агент на Негово Величество да се превърне в магаре, невъзможно! Самият цар Мидас е имал само магарешки уши — а той е бил цар, при това е правел злато колкото си поиска, така че е можел да си купи цялата кожа на четириногите.

Поуспокоен от онова, което виждаше, или по-скоро не виждаше, Питу се преметна през глава на тревата край пътя, обърса с ръкав едрото си зачервено лице и, легнал в свежата детелина, се отдаде на насладата да се поти на воля.

Ала омайното ухание на люцерна и риган не можеше да го накара да забрави вареното свинско на госпожа Бийо и четвъртината черен хляб, тежаща либра и половина, която Катрин му даваше на всяко ядене, сиреч три пъти на ден.

Този хляб, който тогава струваше четири и половина су либрата, огромна цена, равняваща се най-малко на девет су в наше време, този хляб, който не достигаше в цяла Франция и минаваше, само да бе годен за ядене, за онази легендарна козуначена кифла, която херцогиня Дьо Полиняк^[2] препоръчваше на парижаните, когато те вече нямаха и брашно.

Ето защо Питу си казваше философски, че госпожица Катрин е най-щедрата принцеса на света, а фермата на господин Бийо — най-разкошният дворец във вселената.

Сетне, подобно на израилтяните на брега на Йордан, той обръщаше помръкнал взор на изток, ще рече по посока на тази блажена ферма, и въздишаше.

Впрочем въздишането не е нещо неприятно за човек, който има нужда да си поеме дъх след лудо бягане.

Питу дишаше, въздишайки, и усещаше как мислите му, в един момент заплетени и объркани, се връщат заедно с дъха.

— Защо ли — каза си той тогава, — ми се случиха толкова много необикновени събития в такъв кратък промеждутък от време? Защо за три дни се струпаха повече произшествия, отколкото през целия ми останал живот?

— Защото сънувах котка, която бе враждебно настроена към мен — рече си Питу.

И направи жест, който означаваше, че изворът на нещастията му е пределно ясен.

— Да — добави подир миг на размисъл, — но това не е логика като тази на моя уважаван абат Фортие. Съвсем не защото съм сънувал сърдита котка станаха всички тези истории. Сънят е даден на човека само за да го предупреждава.

— Не знам кой автор — продължи Питу — бе казал: „Ти си сънувал, внимавай.“ Cave, somniasti.

— Somniasti? — запита се момъкът уплашен. — Не допускам ли поредния варваризъм? Е, не! Правя само една елизия^[3]. На граматически правилен език би трябвало да се каже somniavisti.

— Учудващо е — додаде Питу, възхитен от познанията си — как го знам латинския, откакто не го изучавам.

И след това славословие на самия себе си потегли отново.

Питу вървеше с широка, макар и по-спокойна крачка. Така можеше да изминава по две левги на час.

И ето че два часа по-късно Нантьой бе останал далеч и той се отправяше към Дамартен.

Изведнъж ухото му, тренирано като на осаг^[4], долови тропот от подкови, отекващ по пътя.

— Охо! — възкликна Питу, изричайки знаменития стих на Вергилий: — Quadrupe dante pu trem soni tu quatit ungula campum.^[5]

И се огледа.

Ho не видя нищо.

Бяха ли това магаретата, които бе задминал при Левинян и които бяха препуснали в галоп? Не, защото по пътя звънтяха железни нокти, както казва поетът, а в Арамон и дори във Виле-Котре Питу не познаваше друго магаре, освен това на госпожа Сабо, което да е подковано, а госпожа Сабо пренасяше пощата между Виле-Котре и Крепи^[6].

Така че той забрави временно тропота, който бе чул, и се върна отново към размишленията си.

Какви бяха тези черни мъже, които го бяха разпитвали за доктор Жилбер, които му бяха вързали ръцете, които го бяха преследвали и от които накрая бе избягал?

Откъде идваха тези хора, съвършено непознати в целия кантон?

Какво в частност имаха да уреждат с Питу, който не ги бе виждал никога?

Как, без той да ги познава, те го познаваха? Защо госпожица Катрин му бе казала да тръгне за Париж и защо, за да улесни пътуването му, му бе дала един луидор от четирийсет и осем франка, сиреч двеста и четирийсет либри хляб, по четири су либрата, храна за осемдесет дни, тоест за близо три месеца, при малки ограничения?

Дали госпожица Катрин предполагаше, че Питу може или ще трябва да отсъства осемдесет дни от фермата?

Изведнъж той потръпна.

— А! — свъси вежди. — Пак този тропот!

И се озърна.

— Този път не се лъжа — каза си, — тропотът, който чувам, е от галопиращ кон. Скоро ще се покаже на баира.

Едва си го бе помислил, и един кон се появи горе на малкия хълм, който Питу току-що бе оставил зад гърба си, ще рече на около четиристотин крачки от него.

Той, който не бе допуснал, че агент от полицията може да се превърне в магаре, изцяло допускаше, че би могъл да яхне кон, за да догони жертвата, която му се изплъзваше.

Страхът, който го беше напуснал за момент, го обхвана отново и го дари с крака, по-дълги и по-неуморими от онези, с които така чудесно си бе послужил преди два часа.

Ето защо, без да разсъждава, без да поглежда назад, без дори да се опитва да прикрие бягството си, разчитайки на превъзходството на стоманените си прасци, с един скок Питу се прехвърли от другата страна на крайпътния ров и се втурна през полето по посока на Ерменонвил. Той не знаеше, че това е Ерменонвил. Само забеляза на хоризонта върхарите на няколко дървета и си каза:

— Ако стигна до тези дървета, от които несъмнено започва гора, аз съм спасен.

И се устреми към Ерменонвил.

Този път трябваше да се удържи победа над препускащ кон. Така че Питу се носеше не на нозе, а на криле.

Още повече, че след като беше изминал стотина крачки през нивите, бе хвърлил поглед назад и бе видял ездача да кара коня си да направи огромния скок, който самият той бе направил над крайпътния ров.

От този момент насетне за беглеца нямаше съмнение, че именно него преследва конникът, и той удвои бързината, без повече да се обръща назад, от страх да не загуби време. Онова, което сега ускоряваше неговия бяг, не беше тропотът на подковите; шумът се притъпяваше в полята с люцерна и угарите. Онова, което ускоряваше неговия бяг, бе нещо като вик, който го следваше по петите, последната сричка от името му, произнасяно от ездача, едно „У!“, което приличаше на ехо от гнева му и сякаш цепеше въздуха.

Ала след десет минути лудо бягане Питу усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Очите му започнаха да играят в орбитите. Стори му се, че коленете му нарастват до значителни размери, а бъбреците му се изпълват с малки камъчета. От време на време се спъваше в пръстта, той, който обикновено вдигаше крака така високо, че се виждаха всички гвоздеи на подметките му.

Най-накрая конят, роден с превъзходство над човека в изкуството на бягането, взе надмощие над двуногия Питу, който в същото време чуваше ездача да вика вече не „У!“, а високо и ясно: „Питу! Питу!“

Беше свършено, всичко бе загубено.

Все пак момъкът се помъчи да продължи да бяга; това бе по-скоро машинално движение, движеше се по силата на инерцията. В миг коленете му изневериха. Той се олюля и се просна с дълбока въздишка по лице на земята.

Но падайки, твърдо решен да не става повече, поне по своя воля, получи удар с камшик през кръста. Разнесе се яка ругатня, която не му бе непозната, и един много познат глас кресна:

— Така значи, хайванино! Така значи, глупако! Зарекъл си се да умориш Каде.

Името на Каде прекрати колебанията на Питу.

— А! — възкликна той, обръщайки се по гръб. — Чувам гласа на господин Бийо.

Това наистина беше Бийо. След като Питу се увери в самоличността му, се надигна на седалището си.

От своя страна арендаторът бе укротил Каде, целия окъпан в бяла пяна.

— Ах, скъпи господин Бийо! — извика Анж. — Колко сте добър, да тичате така подир мен! Кълна ви се, че щях да се върна във фермата, щом свършеше двойният луидор на госпожица Катрин. Но след като сте тук, ето, вземете си го, защото в крайна сметка той си е ваш, и да се прибираме във фермата.

— Хиляди дяволи! — каза Бийо. — Става въпрос тъкмо за фермата! Къде са шпионите?

— Шпионите ли? — попита Питу, който не разбираше много добре значението на тази дума, влязла неотдавна в езика^[7].

— Да! Шпионите — кимна Бийо, — мъжете в черно, ако така ти е по-ясно.

— Аха, мъжете в черно! Не смятате ли, скъпи господин Бийо, че не съм се забавлявал с това да ги чакам?

— Браво! Тогава те са някъде назад.

— Мога само да се гордея, ала след бягането, което му хвърлих, това е най-малкото, струва ми се.

— А щом си сигурен в преднината си, защо препускаше като бесен?

— Ами защото реших, че е шефът им, който, за да не се посрами, ме преследва на кон.

— Виж ти! Не си толкова глупав, колкото те мислех. Тогава, щом пътят е свободен — напред към Дамартен.

— Как напред?

— Така! Ставай и тръгвай с мен!

— Значи отиваме в Дамартен?

— Да. Ще взема един кон от кръстника Льофран, ще му оставя Каде, който е капнал, и довечера ще продължим за Париж.

— Както кажете, господин Бийо, както кажете!

— Е, добре! Напред!

Питу направи усилие да се подчини.

— Много бих искал, драги господин Бийо, но не мога — рече той.

— Не можеш ли да се изправиш?

— Не.

— Та ти току-що така пъргаво се надигна.

— Няма нищо чудно в това, след като чух гласа ви и в същото време все едно получих удар с камшик по гърба. Ала тези неща стават само по веднъж. Сега свикнах с гласа ви, а колкото до камшика, сигурен съм, че вече няма да го употребите за друго, освен да направлявате бедния Каде, който е загрял почти толкова, колкото мен.

Логиката на Питу, която общо взето бе същата като тази на абат Фортие, убеди и почти трогна арендатора.

— Нямам време да се разнежвам от ориста ти — отвърна той. — Но хайде, направи едно усилие и се качи на задницата на Каде.

— Та това ще довърши клетия Каде! — възпротиви се Питу.

— Ами! След половин час ще бъдем при Льофран.

— Скъпи господин Бийо — каза Питу, — струва ми се напълно излишно и аз да ходя при чичо Льофран.

— И защо?

— Защото, ако вие имате нужда да отидете в Дамартен, аз нямам.

— Да, но аз имам нужда да дойдеш в Париж. В Париж ще си ми нужен. Юмруците ти са здрави, а аз съм сигурен, че там ще се раздават яки удари.

— Аха! — рече Питу, очарован от перспективата. — Така ли мислите?

И той се покатери на Каде, или по-скоро Бийо го теглеше като чувал с брашно.

Арендаторът излезе отново на пътя и толкова добре си послужи с поводите, коленете и шпорите, че за по-малко от половин час, както беше казал, пристигнаха в Дамартен.

Бийо влезе в града по една позната уличка. Стигна до фермата на Льофран и като остави Питу и Каде насред двора, изтича право в кухнята, където Льофран, който се готвеше да направи една обиколка из полето, закопчаваше гетите си.

— Бързо, бързо — каза му той, преди човекът да се е съвзел от изненадата, — дай ми най-здравия си кон.

— Това е Марго — отговори Льофран. — Тъкмо е оседлано, доброто животно. Щях да яздя.

— Е добре, нека е Марго! Само че те предупреждавам, възможно е да я уморя.

— Хубаво! И защо ще уморяваш Марго, питам аз?

— Защото трябва тази вечер да бъда в Париж — заяви Бийо с мрачен вид.

И направи към Льофран един от най-многозначителните масонски жестове.

— Умори Марго, но в такъв случай ще ми дадеш Каде — рече Льофран.

— Прието.

— Чаша вино?

— Две.

— Ама ти май не си сам?

— Не, там има един добър момък, когото водя със себе си и който е толкова изтощен, че нямаше сили да дойде дотук. Накарай да му дадат нещо.

— Веднага, веднага — каза Льофран.

За десет минути двамата мъже изпиха по бутилка вино, а Питу погълна един хляб от две либри и половин либра сланина. Докато се хранеше, един прислужник от фермата, симпатяга и добряк, го разтриваше със стиска свежа люцерна, както би направил с любимия си кон.

И така, поободрен, Питу глътна на свой ред чаша вино, от трета бутилка, опразнена с още по-голяма бързина поради неговото участие. След което Бийо яхна Марго, а Анж, скован като пергел, бе качен на задницата й.

Доброто животно, подканено от шпорите, веднага препусна храбро под двойния товар към Париж, без да спира да гони мухите с мощната си опашка, чиито дебели косми отупваха прахоляка от гърба на Питу и шибаха от време на време кльощавите му прасци през зле опънатите чорапи.