Александър Дюма
Анж Питу (24)

24.
Кралска философия

Това странно занимание на един крал, чиито поданици атакуваха трона, това любопитство на учения към един физически акт в момент, когато се разгръщаше с цялата си сериозност най-важният политически феномен, който някога се бе извършвал във Франция, сиреч преобразуването на монархията в демокрация, това зрелище, да го наречем, на един крал, забравил за самия себе си в разгара на бурята, със сигурност би предизвикало усмивка у великите умове на епохата, заети от три месеца с разрешаването на проблема.

Докато навън бунтът тътнеше, Луи, нехаещ за ужасяващите събития от деня, за превзетата Бастилия, за убитите Флесел, Дьо Лоне и Дьо Лом, за Националното събрание, надигащо се срещу своя крал, се потапяше в една лична разпра, а разкритията на тази непозната сцена го поглъщаха толкова, колкото и дълбоките трусове на неговото управление.

Щом даде заповедта, за която споменахме, на капитана на охраната, той се върна при Жилбер, отстраняващ от графинята излишъка от флуида, с който я бе обгърнал, за да превърне конвулсивния сомнамбулизъм в спокоен сън.

Подир миг дишането на младата жена бе кротко и равномерно като на дете. После, само с едно движение на ръката, Жилбер отвори отново очите й и я доведе до екстаз.

Тъкмо тогава можа да се види изумителната хубост на Андре в цялото й великолепие, напълно изчистена от всякакви земни примеси. Кръвта, която за секунда бе нахлула към лицето и бе обагрила страните й, слезе към сърцето, чиито удари бяха възвърнали нормалния си ритъм; лицето беше станало пак бледо, ала с онази изящна матова бледност на жените от Ориента; очите, отворени малко повече от обичайното, бяха обърнати към небето, с плуващи зеници в седефеното бяло на очните ябълки; ноздрите, леко разширени, сякаш вдишваха по-ведър въздух; и накрая, полуразтворените устни, запазили, за разлика от бузите, аления си цвят, разкриваха низ от бисери, чиято сладостна влага подчертаваше блясъка им.

Главата беше отметната назад с една неизразима, почти ангелска прелест.

Като че този неподвижен взор, разширил обхвата си чрез своята втренченост, проникваше до подножието на Божия трон.

Кралят беше заслепен. Жилбер се извърна с въздишка; не бе могъл да устои на желанието да придаде на Андре свръхчовешка красота; и сега, подобно на Пигмалион^[1], по-нещастен от Пигмалион, тъй като познаваше безчувствеността на тази прекрасна статуя, той самият се плашеше от творението си.

Направи жест, без дори да се обърне към Андре, и очите се затвориха.

Кралят поиска Жилбер да обясни това удивително състояние, при което душата се отделя от тялото и се рее, свободна, блажена, божествена, над земните тегоби.

Жилбер, като всички наистина по-извисени люде, умееше да изрича онова, което струва много на посредствеността: „Не знам.“ Той призна на краля своето незнание; произвеждаше феномен, който не можеше да определи: фактът съществуваше, обяснението му — не.

— Докторе — отвърна Луи, — ето още една тайна, която природата пази за учените от идното поколение и която ще бъде прозряна като толкова други мистерии, смятани за неразгадаеми. Ние ги наричаме мистерии, нашите бащи биха ги нарекли магии или магьосничества.

— Да, сир — рече Жилбер, като се усмихна, — и аз бих имал честта да бъда изгорен на площад „Грев“^[2] за славата на една неразбираема религия от учени без наука и от свещеници без вяра.

— И от кого усвоихте тази наука? — попита кралят. — От Месмер ли?

— О, сир! — възкликна докторът. — Бил съм свидетел на най-чудноватите феномени на тази наука десет години преди името на Месмер да бъде произнесено във Франция.

— Кажете ми, този Месмер, който разбуни цял Париж, според вас шарлатанин ли е, да или не? Струва ми се, че вие действате много по-просто от него. Чувал съм да се разправя за опитите му, за тези на Делон, на Пюисегюр. Вие знаете всичко, което се говори по темата — и нелепости, и истини.

— Да, сир, следя целия спор.

— Е, добре, какво мислите за прословутото магнетично ведро?

— Нека Ваше Величество благоволи да ме извини, ако на всичко, за което ме пита по отношение на хипнотизаторското изкуство, отговарям със съмнение. Хипнозата все още не е изкуство.

— А!

— Тя е само една сила, страшна сила, тъй като потиска свободната воля, отделя душата от тялото, поставя тялото на сомнамбула в ръцете на хипнотизатора, без той да запазва способността или дори желанието да се брани. Колкото до мен, сир, наблюдавал съм да се извършват странни феномени. Самият аз съм извършвал и все пак се съмнявам!

— Как така се съмнявате? Вършите чудеса и се съмнявате!

— Не, не се съмнявам, не се съмнявам. В този момент имам пред очите си доказателството за нечувана и непозната сила. Ала когато това доказателство изчезне, когато съм сам у дома пред библиотеката си, пред онова, което науката на цялото човечество е натрупала от три хиляди години насам, когато науката ми казва „не“, когато умът ми казва „не“, когато разумът ми казва „не“, аз се съмнявам.

— А вашият учител съмняваше ли се, докторе?

— Може би, но не толкова откровен като мен, не го признаваше.

— Делон ли беше? Или Пюисегюр?

— Не, сир, не. Учителят ми беше човек, далеч превъзхождащ всички, които споменахте. Виждал съм го да прави, най-вече лекувайки рани, невероятни неща. Никоя наука не му бе чужда. Беше вдъхновен от египетските теории. Беше навлязъл в тайните на древната асирийска цивилизация. Беше проницателен учен, страхотен философ, който притежаваше опита на живота, съчетан с мощна воля.

— Познавам ли го? — попита кралят.

Жилбер се поколеба за миг.

— Питам ви дали го познавам?

— Да, сир.

— И той се казва…?

— Сир — отвърна Жилбер, — да произнеса това име пред краля означава може би да рискувам да не му се понравя. И особено в този момент, когато повечето французи си играят с кралското величие, не бих искал да хвърля сянка върху уважението, което всички ние дължим на Негово Величество.

— Назовете смело този човек, доктор Жилбер, и бъдете уверен, че аз също имам своя философия, здрава философия, която би ми позволила да се усмихна на всички оскърбления на настоящето и на всички заплахи на бъдещето.

Въпреки тези насърчителни слова Жилбер все още се колебаеше.

Кралят се приближи до него.

— Господине — поде той с усмивка, — назовете, ако желаете, и Сатаната. Ще намеря и срещу Сатаната защита, каквато вашите догматици нямат, никога не ще имат и каквато може би в моята епоха само аз притежавам и приемам без срам — религията!

— Наистина Ваше Величество вярва като свети Луи^[3] — рече Жилбер.

— И в това е силата ми, признавам го, докторе. Обичам науката, почитам резултатите от материализма. Аз съм математик, знаете го, една алгебрична формула ме изпълва с радост. Ала срещу онези, които приравняват алгебрата с атеизъм, се възправям с вярата си, която ме поставя с една степен над и под тях — над, що се отнася до доброто, под, що се отнася до злото. Виждате, докторе, че съм човек, на когото може всичко да се каже, крал, който може всичко да чуе.

— Сир — отговори Жилбер с възхищение, — благодаря на Ваше Величество за тези думи, защото това, с което ме удостои, е почти приятелско откровение.

— О! Бих искал — побърза да добави стеснителният Луи XVI, — бих искал цяла Европа да ме чуе. Ако французите можеха да прочетат в сърцето ми цялата сила и цялата благост, която е побрало, мисля, че по-малко щяха да ми се противопоставят.

Последната част от фразата, която издаваше накърнения кралски прерогатив, се обърна против Луи XVI в съзнанието на Жилбер. И той каза, без да го щади:

— Сир, тъй като настоявате, моят учител беше граф Дьо Калиостро.

— О! — извика, почервенял, Луи. — Този емпирик!

— Този емпирик… да, сир — кимна Жилбер. — Ваше Величество знае, че думата, която току-що използва, е една от най-важните, които се използват в науката. Емпирик^[4] означава човек, който опитва. За един мислител, за един учен, за един човек най-сетне, сир, постоянно да опитва значи да прави най-великото и най-прекрасното, което Бог е отредил на смъртните. Когато човек опитва през целия си живот, животът му е запълнен.

— Освен това, господине, този Калиостро, когото вие защитавате — додаде Луи XVI, — беше голям враг на кралете.

Жилбер си спомни за аферата с колието.

— Не ли по-скоро враг на кралиците, Ваше Величество?

Луи потръпна под натиска.

— Да — отвърна, — по време на аферата с принц Луи дьо Роан^[5] поведението му беше повече от съмнително.

— Сир, в този случай, както и изобщо, Калиостро изпълняваше човешката мисия: опитвайки, той трупаше опит. В науката, в морала, в политиката няма нито добро, нито зло, има само установени явления, факти. Човек може често да е заслужавал порицание — един ден това порицание би могло да се окаже похвала. Потомците преосмислят преценките на предшествениците — но аз се учих не от човека, сир, учих се от философа, от учения.

— Добре, добре — рече кралят, който още усещаше да кърви двойната рана, засегнала неговата гордост и сърцето му, — добре, да не забравяме обаче графинята, която може би страда.

— Ще я събудя, сир, ако Ваше Величество желае, ала бих предпочел ковчежето да пристигне, докато тя спи.

— Защо?

— За да й спестя един твърде тежък урок.

— Ето че някой идва — каза кралят. — Изчакайте.

Заповедта на суверена беше съвършено акуратно изпълнена; ковчежето, намерено в дома на Дьо Шарни, в ръцете на полицейския пристав Па-дьо-Лу, се появи в кралския кабинет пред очите на самата графиня, която не го виждаше.

Кралят направи жест на задоволство към офицера, който му връчи ковчежето и излезе.

— Е? — обърна се Луи XVI към Жилбер.

— Да, сир. Това е ковчежето, което ми беше откраднато.

— Отворете го — рече кралят.

— Сир, ще го сторя, ако Ваше Величество настоява. Трябва само да предупредя Ваше Величество за нещо.

— Какво е то?

— Сир, както споменах на Ваше Величество, ковчежето съдържа единствено леки за четене книжа, от които зависи честта на една жена.

— И тази жена е графинята.

— Да, сир, репутацията й не ще се срине в очите на Ваше Величество. Отворете го, сир — каза Жилбер, като се приближи и подаде ключа на краля.

— Господине — отвърна студено Луи XVI, — вземете си ковчежето, то е ваше.

— Благодаря, сир, а какво ще правим с графинята?

— О! Само не я събуждайте тук. Бих искал да избегна изненадите, мъките.

— Сир — заяви Жилбер, — мадам ще се събуди на място, което вие прецените като подходящо.

— В такъв случай у кралицата.

Луи позвъни. Влезе един офицер.

— Господин капитан — каза суверенът, — графинята току-що припадна, научавайки вестите от Париж. Отнесете я при кралицата.

— Колко време е нужно, за да се осъществи това пренасяне? — поинтересува се Жилбер.

— Около десет минути — отговори кралят.

Докторът разпери длан над главата на графинята.

— Ще се събудите след четвърт час — повели той.

По заповед на офицера двама войници дойдоха и я вдигнаха на кресло.

— Е, господин Жилбер, какво още желаете? — попита кралят.

— Сир, една благосклонност, която ще ме сближи с Ваше Величество и в същото време ще ми предостави възможност да му бъда полезен.

Луи погледна заинтригуван.

— Обяснете се — прикани го той.

— Бих искал да съм лекар на разположение на краля — рече Жилбер. — Не ще събудя подозрение у никого. Това е почетна служба, по-скоро за доверен човек, отколкото представителна.

— Съгласен — кимна кралят. — Сбогом, господин Жилбер. А, впрочем, много поздрави на Некер. Сбогом.

После, излизайки, извика:

— Вечерята ми!

Никакво събитие не можеше да накара Луи да забрави вечерята си.