Александър Дюма
Анж Питу (53)

53.
Вечерта на 5 срещу 6 октомври^[1]

 

Дьо Шарни и Жилбер се втурват по стъпалата.

— В името на краля! — извиква единият.

— В името на кралицата! — извиква другият.

И двамата добавят:

— Отворете вратите.

Но тази заповед не е изпълнена така бързо, та председателят на Националното събрание да не бъде повален и тъпкан с крака.

До него две от жените от депутацията падат ранени.

Жилбер и Дьо Шарни се спускат напред; пътищата на тези двама мъже — единият от висшите слоеве на обществото, другият от низините — са се пресекли.

Единият иска да спаси кралицата от любов към нея, другият иска да спаси краля от любов към монархията.

Портите се отварят и жените се устремяват в двора; те се хвърлят към гвардейците и войниците от Фландърския полк; заплашват, умоляват, ласкаят. Има ли начин да се устои на жени, които молят мъже в името на техните майки и сестри!

— Път, господа, път на депутацията! — призовава Жилбер.

И всички редици се разтварят, за да пропуснат Муние и клетите жени, които той ще представи на краля.

Кралят, предупреден от Дьо Шарни, който е взел преднина, очаква депутацията в стаята, съседна на параклиса.

Муние ще говори от името на Събранието.

Луизон Шамбри, онази девойка, събрала шествието с барабана си, ще говори от името на жените.

Муние казва няколко думи на краля и му представя младата цветарка.

Тя прави крачка напред, иска да говори, ала не е в състояние да произнесе друго освен:

— Сир, хляб!

И губи свяст.

— Помощ! — извиква Луи XVI. — Помощ!

Андре се впуска и поднася своя флакон на краля^[2].

— Ах, мадам! — обръща се Дьо Шарни към кралицата с упрек в гласа.

Мария-Антоанета пребледнява и се оттегля в покоите си.

— Пригответе екипажите — нарежда тя, — кралят и аз заминаваме за Рамбуйе.

В това време бедното момиче идва на себе си; виждайки, че е в ръцете на краля, който я кара да вдиша соли, тя изпуска вик от срам и понечва да му целуне ръка.

Но той я възпира.

— Хубаво дете — казва й, — оставете ме да ви прегърна, вие го заслужавате.

— О, сир, сир! Понеже сте така добър, дайте заповед! — проплаква девойката.

— Каква заповед? — пита кралят.

— Да докарат житото, за да се свърши с глада.

— Дете мое — поклаща глава Луи XVI, — много ми се иска да подпиша заповедта, за която ме молите, ала наистина се страхувам, че няма да ви послужи особено.

Кралят сяда до една маса и започва да пише, когато изведнъж се чува единичен изстрел, последван от силна пушечна стрелба.

— Ах, Боже мой! Боже мой! — извиква кралят. — Какво има пак? Вижте какво става, господин Жилбер.

Даден е бил втори залп срещу друга група жени и тъкмо той е предизвикал единичния изстрел и пушечната стрелба.

Изстрелът е дошъл от човек от народа и е уцелил в ръката господин Савониер, гвардейски лейтенант, в момента, когато тази ръка се е вдигнала, за да удари млад войник, побягнал към една барака, който с двете си разперени и голи ръце бранел жена, паднала на колене зад него^[3].

На този пушечен изстрел гвардейците отвръщат с пет-шест изстрела от карабина.

Два куршума са улучили — една от жените се е строполила мъртва.

Друга отнасят тежко ранена.

Народът отговаря на атаката и на свой ред двама гвардейци се свличат от конете.

В същия миг се разнасят викове: „Път! Път!“. Това са мъжете от предградието Сент Антоан, които прииждат, влачейки три оръдия, готови за стрелба.

За щастие вали проливен дъжд и фитилът напразно е доближен до барута — навлажненият барут отказва да се възпламени.

Един глас прошепва в ухото на Жилбер: „Господин Дьо Лафайет пристига, намира се на не повече от половин левга оттук.“

Докторът напусто се мъчи да разбере откъде идва известието; ала откъдето и да е дошла, новината е добра.

Той се оглежда наоколо и забелязва кон без ездач; това е конят на един от убитите гвардейци^[4].

Жилбер се мята на седлото и потегля в галоп по посока на Париж.

Вторият кон без ездач тръгва подире му; но едва е изминал двайсетина крачки, когато е хванат за юздата и спрян. Докторът решава, че са отгатнали намерението му и че искат да го преследват. Хвърля един поглед зад себе си, отдалечавайки се.

Никой обаче не е и помислял за това, хората са гладни. Мислят да ядат и заколват животното с удари на нож.

Конят пада и за секунди е нарязан на двайсетина парчета.

Междувременно и на краля са пошушнали: „Господин Дьо Лафайет е близо.“

Той току-що е подписал на Муние Декларацията за правата на човека.^[5]

Току-що е подписал на Луизон Шамбри заповедта да докарат житото.

Въоръжени с декларацията и заповедта, които, както смятат, би трябвало да успокоят духовете, Майар, Луизон Шамбри и хиляди жени поемат обратно към Париж.

При първите къщи на града срещат Лафайет, който, подтикван от Жилбер, препуска с все сила, водейки националната гвардия.

— Да живее кралят! — извикват Майар и жените, размахвайки над главите си двата документа.

— Ама какви ми ги разправяте вие за опасностите, грозящи Негово величество? — учудва се Лафайет.

— Хайде, хайде, генерале — настоява докторът. — Сам ще прецените.

И Лафайет бърза.

Националната гвардия влиза във Версай с биещи барабани. В този момент кралят усеща, че някой почтително докосва ръката му.

Той се извръща и вижда Андре.

— А! Това сте вие, мадам Дьо Шарни! — възкликва. — Какво прави кралицата?

— Сир, кралицата ви умолява да тръгвате, да не чакате парижаните. Начело на гвардейците и на Фландърския полк ще минете навсякъде.

— Такова ли е и вашето мнение, господин Дьо Шарни? — пита Луи XVI.

— Да, сир, ако смятате, че ще съумеете да прекосите границата, ако ли не…

— Ако ли не?

— По-добре да останете.

Кралят поклаща глава.

Той остава не защото има куража да остане, а защото няма сили да тръгне.

И проронва едва доловимо:

— Крал беглец! Крал беглец!

После се обръща към Андре:

— Идете да кажете на кралицата да замине сама.

Андре отива да изпълни поръчението.

Пет минути по-късно влиза Мария-Антоанета и застава до краля.

— Защо дойдохте, мадам? — пита Луи XVI.

— За да умра заедно с вас, господине — отговаря тя.

— Ах! — прошепва Шарни. — Ето в какви мигове е наистина хубава.

Кралицата потръпва, чула е думите му.

— Действително мисля, че е по-добре да умра, отколкото да живея — изрича, гледайки го.

Тогава стъпките на националните гвардейци прокънтяха под самите прозорци на двореца.

Жилбер влезе припряно.

— Сир — каза той на краля, — Ваше Величество няма вече от какво да се страхува, господин Дьо Лафайет е долу.

Луи XVI не обичаше господин Дьо Лафайет, но се задоволяваше с това да не го обича.

Колкото до кралицата, нещата бяха по-различни; тя го мразеше откровено и не криеше омразата си.

Вследствие на това при тази вест, която Жилбер смяташе за една от най-радостните в момента, той не получи отговор.

Ала докторът не беше човек, който би се смутил от кралското мълчание.

— Чу ли ме Ваше Величество? — попита с твърд тон. — Господин Дьо Лафайет е долу и се поставя на заповедите на Ваше Величество.

Кралицата бе все така безмълвна.

Кралят стори усилие над себе си.

— Нека му кажат, че му благодаря, и го поканят от мое име да се качи.

Един офицер се поклони и излезе.

Кралицата направи три крачки назад.

Но почти заповедният жест на краля я спря.

Придворните се разделиха на две.

Шарни и Жилбер останаха до Луи XVI.

Другите заеха места зад Мария-Антоанета.

Отекнаха стъпки и господин Дьо Лафайет се появи в рамката на вратата.

Сред мълчанието, което се възцари, един глас откъм групата на кралицата произнесе следните три думи:

— Ето го Кромуел^[6].

Лафайет се усмихна.

— Кромуел не би отишъл сам при Чарлз I — каза той.

Луи XVI изгледа тези ужасни приятели, които превръщаха в негов враг единствения човек, притекъл му се на помощ.

Сетне кимна на господин Дьо Шарни:

— Графе, оставам. Щом господин Дьо Лафайет е тук, няма от какво да се боя. Наредете на войските да се оттеглят към Рамбуйе. Националната гвардия ще поеме външните постове, а телохранителите — тези в двореца.

После продължи, обръщайки се към Лафайет:

— Елате, господине, имам да говоря с вас.

И понеже Жилбер понечи да се отдръпне, додаде:

— Вие не сте в повече, докторе, елате.

И поведе Лафайет и Жилбер към кабинета си.

Кралицата ги проследи с поглед и когато вратата се затвори, рече:

— Ах! Днес трябваше да бягаме. Днес все още можеше. Утре навярно ще бъде твърде късно!

И излезе, за да се прибере в покоите си.

В миг едно ярко зарево, подобно на отблясък от пожар, освети прозорците на двореца.

Това бе огромен огън, на който печаха късовете месо от мъртвия кон.