Александър Дюма
Анж Питу (50)

50.
Майар — генерал^[1]

 

Това, което командваше Майар, си беше същинска армия.

Тя имаше оръдия, наистина лишени от лафети и колела, ала ги бяха качили на талиги.

Тя имаше пушки, наистина много от тях без ударници или подсипи, ала на нито една не липсваше байонет.

Тя имаше и куп други оръжия, наистина твърде смущаващи, ала в края на краищата си бяха оръжия.

Тя имаше барут в носните кърпички, в бонетата, в джобовете и между тези живи паласки се разхождаха артилеристите с техните запалени фитили.

Чудо бе, че цялата тази армия не литна във въздуха по време на това странно пътешествие.

С един поглед Майар прецени настроенията на войската си. Той съзнаваше, че онова, което може да направи, е не да я удържи на площада, нито дори в Париж, а да я отведе във Версай и там да й попречи да извърши злото, на което бе готова.

Трудна, героична задача, която Майар трябваше да изпълни.

И той взе барабана, окачен на шията на девойката.

Умираща от глад, тя нямаше повече сили да го носи. Пусна барабана, политна към зида и падна, опирайки глава на един камък.

Тъжно възглавие… Възглавие на глада…

Майар я попита за името й. Казваше се Мадлен Шамбри^[2]. Правеше дърворезби за църквите. Но кой ти мислеше в момента да дарява църквите с онези красиви дървени творения, с онези хубави столове, изящни статуи и барелефи, шедьоври на XV столетие?

Изнемогваща от глад, тя бе станала цветарка в Пале Роаял.

Но кой би помислил да купува цветя, когато нямаше пари за хляб? Цветята, тези звезди, които блестят на небето на мира и изобилието, вехнат от вихъра на бурите и на революциите.

Не можейки повече да вае своите жълъди, листи и клонки, нито пък да продава розите, жасмините и лилиите си, Мадлен Шамбри бе взела един барабан и бе подела ужасяващия призив на глада.

Тя щеше да стигне до Версай, тя, която бе събрала цялата тази тъжна депутация; само че — понеже бе твърде слаба, — качена на талига.

Във Версай щяха да поискат да бъде въведена в двореца заедно с дванайсет други жени; девойката щеше да е ораторът; гладната щеше да защитава пред краля каузата на гладните.

Приветстваха тази идея на Майар.

Ето че с една дума той промени враждебните настроения.

Не знаеха защо отиват във Версай, не знаеха какво ще правят там.

Сега знаеха: отиваха във Версай, та една депутация от дванайсет жени, начело с Мадлен Шамбри, да умолява краля, в името на гладуващите, да прояви милост към своя народ.

Жените наброяваха почти седем хиляди.

Те потеглиха и потокът се разля по кейовете.

Когато обаче стигнаха при Тюйлери, разнесоха се силни викове.

Майар се качи на един крайпътен камък, за да овладее армията си.

— Какво искате? — попита той.

— Да минем през Тюйлери.

— Невъзможно — отсече командващият.

— И защо? — гръмнаха седем хиляди гласа.

— Защото Тюйлери е домът на краля и градината на краля. Защото да минем без позволението на краля, означава да го оскърбим, нещо повече, да посегнем, в негово лице, на свободата на всички.

— Е, добре — склониха жените. — Искайте разрешение от швейцареца.

Майар пристъпи към швейцареца с шапка в ръка и му каза:

— Приятелю, ще позволите ли тези дами да минат през Тюйлери? Ще вървят само под свода и няма да причинят никаква вреда на растенията в градината.

Вместо отговор швейцарецът извади дългата си сабя и я насочи към Майар.

Майар измъкна своята, по-къса с една стъпка, и кръстоса острие с неговото.

В миг една жена^[3] се приближи до швейцареца и с един удар с дръжка на метла го просна в краката на Майар. Друга се приготви да го прободе в корема с байонета си. Майар я спря.

Той прибра обратно сабята си в ножницата, пъхна тази на швейцареца под едната мишница, взе пушката на жената под другата, вдигна триъгълната си шапка, паднала по време на сблъсъка, сложи я отново на главата си и продължи пътя си през Тюйлери, където според даденото от него обещание не бяха нанесени никакви щети.

Да ги оставим да вървят през Кур-ла-Рен към Севр — там щяха да се разделят на две — и да видим какво ставаше в Париж.

Тези седем хиляди жени не се бяха втурнали да давят общинските съветници, да бесят абат Льофевр и Майар и да палят Кметството, без да вдигнат известен шум.

При този шум, отекнал и в най-далечните квартали на столицата, Лафайет бе дотичал.

Той правеше нещо като преглед на Марсово поле. От осем часа сутринта беше на коня; пристигна на площада пред Кметството, когато удари дванайсет.

Карикатурите от онова време го представяха като кентавър. Тялото бе на прословутия бял кон, станал пословичен.

Главата — на командващия националната гвардия.

От започването на революцията Лафайет говореше, яхнал коня, ядеше, яхнал коня, издаваше заповеди, яхнал коня.

Често дори спеше, яхнал коня.

Така че, когато му се случеше да спи в леглото си, спеше добре.

Като пристигна на кея Пелтие, Лафайет бе спрян от човек, който потегляше в галоп с един превъзходен бегач.

Този човек беше Жилбер. Той заминаваше за Версай. Отиваше да предупреди краля за онова, което го застрашаваше, и да се постави на негово разположение.

С две думи разказа всичко на Лафайет.

После всеки продължи в своята посока.

Лафайет — към Кметството.

Жилбер — към Версай. Само че, тъй като жените вървяха по десния бряг на Сена, докторът пое по левия.

Площадът пред Кметството, опразнен от жените, се бе изпълнил с мъже.

Това бяха платени или неплатени национални гвардейци, най-вече бивши гвардейци, преминали на страната на народа и съответно загубили привилегиите си на кралски гвардейци, привилегии, които бяха наследили телохранителите и швейцарците.

Шумът, който предизвикваха жените, бе последван от тежък звън на камбани и обща тревога.

Лафайет си проправи път през тълпата, слезе от коня в подножието на стълбището и без да обръща внимание на аплодисментите, примесени със заплахи, които присъствието му възбуждаше, започна да диктува писмо до краля за бунта, избухнал тази сутрин.

Беше стигнал до шестия ред на посланието, когато вратата на секретариата се отвори рязко.

Лафайет вдигна очи — депутация от гренадири настояваше да бъде приета от генерала.

Той направи знак на депутацията да влезе.

Тя влезе.

Гренадирът, натоварен да говори, пристъпи към масата.

— Генерале — каза с твърд глас, — изпратени сме като представители на десет роти гренадири. Ние не ви мислим за предател, смятаме обаче, че правителството ви предава. Време е да се свърши с всичко това. Ние не можем да насочим байонетите си срещу жени, които ни искат хляб. Комитетът по прехраната или злоупотребява, или е неспособен, но и в единия, и в другия случай следва да бъде сменен. Народът изнемогва и изворът на злото е във Версай. Трябва да отидем и да доведем краля в Париж. Трябва да изтребим Фландърския полк и телохранителите, осмелили се да тъпчат с крака националната кокарда. Ако кралят е твърде слаб, за да носи короната, нека я свали. Ще коронясаме сина му. Ще се назначи регентски съвет и нещата ще се оправят.

Лафайет гледаше учудено оратора. Той бе видял безредиците, бе плакал при убийствата, ала сега за първи път вълната на революцията наистина го удари в лицето.

Тази възможност, която съзираше народът, да се лиши от краля, го удиви, нещо повече — обърка го.

— Е, какво! — извика той. — Значи възнамерявате да обявите война на Луи XVI и да го принудите да ни изостави?

— Генерале — отвърна ораторът, — ние обичаме и почитаме краля. Бихме съжалявали, ако ни напусне. Но ако все пак това се случи, имаме дофина.

— Господа, господа — каза Лафайет, — внимавайте какво правите. Вие посягате на короната, а мой дълг е да не го допусна.

— Генерале — заяви националният гвардеец, покланяйки се, — ще дадем за вас и последната си капка кръв. Народът обаче е нещастен. Изворът на злото е във Версай, налага се да отидем и да доведем краля в Париж. Народът го иска.

Лафайет осъзна, че ще трябва да поеме риска. Това беше необходимост, пред която никога не бе отстъпвал.

Той слезе на площада пред Кметството, желаейки да се обърне с реч към народа, ала виковете: „Към Версай! Към Версай!“, заглушиха гласа му.

Изведнъж силен ропот се понесе откъм улица „Ваньори“. На свой ред Байи идваше в Кметството.

При вида на кмета възгласите: „Хляб! Хляб! Към Версай! Към Версай!“, избухнаха от всички страни.

Без кон, изгубен сред тълпата, Лафайет усети, че вълната се надига все повече и повече и ще го погълне.

Той се добра до коня си с усърдие, подобно на онова, с което корабокрушенецът се стреми да се хване за някоя скала.

Метна се на седлото и се отправи към парадното стълбище; но пътят бе преграден; между него и Кметството бяха изникнали стени от хора.

— По дяволите, генерале! — крещяха те. — Вие ще останете с нас.

Призивите „Към Версай! Към Версай!“ не секваха.

Лафайет се двоумеше. Да, без съмнение, явявайки се във Версай, той би могъл да бъде много полезен на краля; ала ще съумее ли да обуздае цялата тази тълпа, която го тласка натам? Ще овладее ли тази стихия, накарала го да загуби почва под краката и да се бори за собственото си спасение?

Изведнъж един мъж се спусна по стълбището с писмо в ръка, разбута множеството, боравейки толкова успешно с ръце, колене и най-вече с лакти, че стигна до Лафайет.

Този мъж бе неуморимият Бийо.

— Вземете, генерале — рече му. — Това е от Тристате.

Така наричаха общинските съветници.

Лафайет счупи печата и се опита да прочете мълком писмото; но двайсет хиляди гласа настояха едновременно:

— Писмото! Писмото! Писмото!

И той бе принуден да го прочете на висок глас. Направи знак да млъкнат. В същия миг като по чудо настъпи тишина наместо оглушителната врява и без да пропуска нито дума, Лафайет прочете следното:

Предвид обстоятелствата, волята на народа и препоръката на господин главнокомандващия, която бе невъзможно да се пренебрегне, Общината упълномощава главнокомандващия и му нарежда да потегли към Версай. Четирима комисари от Общината ще го придружат.

Бедният Лафайет не бе препоръчвал абсолютно нищо на господа общинските съветници, които не се бяха поколебали да го натоварят с част от отговорността за предстоящите събития. Ала народът, повярвал, че действително е препоръчал, народът, с чието желание бе съзвучна тази препоръка на неговия главнокомандващ, извика: „Да живее Лафайет!“

Тогава, пребледнял, генералът повтори: „Към Версай!“^[4]

Петнайсет хиляди мъже го последваха с устрем, по-сдържан, но по-страшен от ентусиазма на жените, тръгнали като авангард.

Целият този народ трябваше да се събере във Версай, за да поиска от краля трохите хляб, паднали от трапезата на телохранителите по време на оргията на 1 срещу 2 октомври.