Александър Дюма
Анж Питу (36)

36.
Заминаването

Излизайки от покоите на Мария-Антоанета, кралят незабавно се озова заобиколен от хората, посочени от него да го придружат до Париж.

Това бяха господата Дьо Бово, Дьо Вилроа, Дьо Несл и Д’Естен^[1].

Смесил се с тълпата, Жилбер изчака Луи XVI да го забележи, макар и само да му хвърли един поглед мимоходом.

Видно бе, че всички се съмняваха и не можеха да повярват в твърдостта на подобно решение.

— След закуска тръгваме, господа — заяви кралят.

Сетне, обръщайки се към Жилбер, каза:

— А! Ето ви и вас, докторе, добре, много добре. Знаете, че ще ви взема със себе си.

— На вашите заповеди, сир.

Суверенът влезе в кабинета си, където работи два часа.

После изслуша литургията заедно със своето семейство и приближените си, след което, към девет часа, седна на масата.

Храненето премина според обичайния церемониал. Само дето кралицата, с подути и зачервени очи, пожела, без ни най-малко да участва, да присъства на закуската на Луи, за да остане по-дълго с него.

Тя бе довела двете си деца, които, несъмнено развълнувани от майчините съвети, оглеждаха с безпокойство ту лицето на баща си, ту тълпата от офицери и гвардейци.

Освен това сегиз-тогиз, по повеля на майка си, те изтриваха по някоя сълза, проблеснала на миглите им, и този спектакъл събуждаше жалост у едни, гняв у други, притеснение у всички.

Кралят стоически се нахрани. Говори на няколко пъти на Жилбер, без да го поглежда; говори почти през цялото време на кралицата, неизменно с дълбока нежност.

Най-накрая даде наставления на военачалниците си.

Той привършваше с яденето, когато му съобщиха, че плътна колона от хора, вървящи пеша, идваща от Париж, се задава в края на голямата алея, излизаща на площад „Арм“.

В същия миг офицери и гвардейци се устремиха навън; Луи XVI вдигна глава, взря се в Жилбер, ала като видя, че докторът се усмихва, продължи да се храни невъзмутимо.

Кралицата пребледня и се наведе към господин Дьо Бово, за да го помоли да се осведоми.

Господин Дьо Бово се втурна начаса.

Мария-Антоанета се приближи до прозореца.

Пет минути по-късно господин Дьо Бово се върна.

— Сир — подхвана той, — това са националните гвардейци от Париж, които, след слуха, пръснал се вчера из столицата, за решението на Ваше Величество да отиде при парижаните, се събрали, навярно са около десетина хиляди, за да ви пресрещнат, и виждайки, че се бавите, стигнали чак до Версай.

— Какви са намеренията им според вас? — попита кралят.

— Най-добрите на света — отвърна господин Дьо Бово.

— Няма значение! — отсече кралицата. — Спуснете решетките.

— Ще ги предизвикате — възрази Луи XVI. — Достатъчно е, че вратите на двореца са затворени.

Мария-Антоанета смръщи вежди и хвърли един поглед към Жилбер.

Докторът очакваше този поглед, понеже половината от предсказанието му се бе вече сбъднала. Беше обещал идването на двайсет хиляди души; десет хиляди бяха тук.

Кралят се обърна към господин Дьо Бово.

— Разпоредете се да дадат нещо на тези добри хора да се подкрепят — нареди той.

Дьо Бово слезе за втори път, за да съобщи на виночерпците заповедите на суверена.

После се качи обратно.

— Е, какво? — изгледа го кралят.

— Ами какво, сир! Нашите парижани са влезли в спор с господа кралските гвардейци.

— Спор ли? — попита Луи XVI.

— О, от чиста учтивост! Като научиха, че кралят заминава подир два часа, те поискаха да изчакат и да вървят след каляската на Негово Величество.

— Но те ходят пеша, предполагам? — намеси се Мария-Антоанета.

— Да, мадам.

— А кралят има коне и каляска и ще се движи бързо. Вие знаете, господин Дьо Бово, че кралят обикновено се движи много бързо.

Тези думи, така натъртено изречени, означаваха:

— Сложете криле на каляската на Негово Величество.

Той направи знак с ръка, за да прекрати размяната на реплики.

— Ще се движа бавно — заяви.

Кралицата изпусна въздишка, която приличаше по-скоро на гневен вик.

— Не е справедливо — добави спокойно Луи XVI — да ги карам да тичат, тези порядъчни хора, които са оставили работата си, за да ми окажат чест. Ще се движа бавно, дори съвсем бавно, та да могат всички да ме следват.

Присъстващите засвидетелстваха възхищението си с одобрителен шепот; ала в същото време по множество лица се прокрадна отблясък от онова неодобрение, променило видимо чертите на кралицата, която смяташе подобна прекалена доброта за слабост.

Един прозорец се отвори.

Мария-Антоанета се обърна учудена; това бе Жилбер, който в качеството на лекар използва правото си да отвори, за да се смени въздухът в трапезарията, станал тежък от миризмата на ястията и от дишането на повече от сто души.

Докторът се изправи зад завесите на отворения прозорец, а отвън нахлуха гласовете на тълпата, насъбрала се в дворовете.

— Какво е това? — заслуша се кралят.

— Сир — отвърна Жилбер, — това са националните гвардейци, които стоят на паважа, под палещото слънце и вероятно им е много горещо.

— Защо да не ги поканим да дойдат да закусят с краля? — пошушна на кралицата един от любимите й офицери.

— Би трябвало да ги отведат на сянка, в мраморния двор, в преддверията, там, където е по-прохладно — каза Луи XVI.

— Десет хиляди души в преддверията! — извика кралицата.

— Разпределени навсякъде, ще се поберат — рече кралят.

— Разпределени навсякъде! — процеди Мария-Антоанета. — Но, господине, та вие ще им покажете и пътя към спалнята си.

Пророчество, родено от ужаса, което щеше да се изпълни в същия този Версай, преди да са изминали и три месеца.

— С тях има и много деца, мадам — подхвърли кротко Жилбер.

— Деца ли? — вдигна вежди кралицата.

— Да, мадам, мнозина са повели децата си все едно на разходка. Те са облечени като малки национални гвардейци, толкова е голям ентусиазмът от новата институция.

Мария-Антоанета отвори уста, ала почти веднага наведе глава. Тя понечи да каже една добра дума, високомерието и омразата я спряха.

Жилбер я изгледа внимателно.

— Ох! Горките деца! — извика кралят. — Щом водят деца със себе си, значи надали имат желание да причинят зло на един баща на семейство. Това е достатъчно основание да подслоним на сянка клетите малчугани. Пуснете ги да влязат, пуснете ги да влязат.

Тогава докторът поклати леко глава, сякаш искаше да прошепне на кралицата:

— Ето, мадам, ето какво би трябвало да кажете, аз ви предоставих възможността. Думите ви щяха да бъдат повтаряни и щяхте да спечелите две години популярност.

Мария-Антоанета разбра този безмълвен език и червенина обля челото й.

Тя усети грешката си и мигом я извини с чувство на надменност и съпротива, което изстреля в отговор на Жилбер.

Междувременно господин Дьо Бово предаваше на националните гвардейци заръката на Луи XVI.

Разнесоха се викове на радост и благословии от тази въоръжена тълпа, допусната по заповед на краля до вътрешността на двореца.

Овациите, благопожеланията и приветствените възгласи обгърнаха като шеметна вихрушка двамата съпрузи и ги успокоиха, що се отнасяше до настроенията на онзи Париж, от който толкова се бояха.

— Сир, какво ще разпореди Ваше Величество за кортежа си? — попита господин Дьо Бово.

— А спорът между националната гвардия и офицерите ми? — отговори с въпрос суверенът.

— О, сир! Стихна, няма и помен, хората са така щастливи, че само повтарят: „Ще вървим, както ни наредят. Кралят е наш толкова, колкото и на другите, и където и да отиде, той ще е наш.“

Кралят погледна Мария-Антоанета — презрително извитите й устни се сгърчиха в иронична усмивка.

— Кажете на националните гвардейци да застанат където пожелаят — отвърна Луи XVI.

— Нека Ваше Величество не забравя — наблегна кралицата, — че е неотменно право на неговите телохранители да бъдат около каляската му.

Забелязвайки, че кралят сякаш се колебае, офицерите се приближиха, за да подкрепят владетелката.

— Общо взето е вярно — кимна той. — Е, добре, ще видим!

Господин Дьо Бово и господин Дьо Вилроа тръгнаха, за да заемат местата си и да дадат заповеди.

Часовникът на Версай удари десет часа.

— Хайде — рече кралят, — ще работя утре. Тези добри хора не бива да чакат.

И се изправи.

Мария-Антоанета разпери ръце и го прегърна. Плачейки, децата увиснаха на шията на баща си. Разнежен, Луи XVI се насили да се освободи от обятията им; той искаше да скрие вълнението, което нямаше да закъснее да се излее.

Кралицата спираше всички офицери, хващайки едного за ръката, другиго — за сабята.

— Господа! Господа! — мълвеше тя.

И с това красноречиво възклицание като че им предаваше краля, който вече слизаше.

Всеки слагаше ръка на сърцето и на сабята си.

Мария-Антоанета се усмихваше в знак на благодарност.

Жилбер бе сред последните.

— Господине — каза му кралицата, — вие бяхте този, който посъветва краля да замине. Вие бяхте този, който го накара да се реши, въпреки моите молби. Знайте, господине, че сте поели ужасяваща отговорност пред съпругата и пред майката!

— Знам, мадам — отвърна хладно Жилбер.

— И ще ми върнете краля невредим — произнесе тя с тържествен жест.

— Да, мадам.

— Отговаряте с главата си!

Жилбер се поклони.

— Отговаряте с главата си! — повтори Мария-Антоанета със заканителността и неумолимата властност на абсолютна владетелка.

— Да, мадам, отговарям с главата си — поклони се още по-ниско докторът — и бих гледал на този залог като на нещо маловажно, ако смятах, че кралят е застрашен. Но както споменах, мадам, днес аз повеждам Негово величество към триумф.

— Искам новини на всеки час — додаде кралицата.

— Ще ги имате, мадам, заклевам се.

— А сега тръгвайте, господине, чувам барабаните. Кралят вече потегля.

Жилбер се поклони и слизайки по голямото стълбище, се озова срещу един адютант от свитата на суверена, който го търсеше от името на Негово величество.

Настаниха го в каляската на господин Дьо Бово, главния церемониалмайстор, който не бе пожелал да се качи, преди да е изпълнил задълженията си.

Жилбер се усмихна, оказвайки се на такова почетно място, докато Дьо Бово сновеше на кон около кралската каляска.

Сетне му хрумна, че е нелепо той да се вози в каляска, украсена с корона и герб.

Тези скрупули все още го глождеха, когато сред тълпата национални гвардейци, плътно наобиколила кортежа, дочу думи, прошепнати от хора, които се навеждаха любопитно, за да го разгледат:

— А! Онзи там е принц Дьо Бово!

— Не, другарю, лъжеш се! — извика един.

— Ама каляската е с герба на принца.

— С герба… с герба… Казвам ти, че нищо не значи. Ей Богу! Герб, какво доказва това?

— Доказва, че щом гербът на господин Дьо Бово е на каляската, би трябвало вътре да е господин Дьо Бово.

— Господин Дьо Бово патриот ли е? — попита една жена.

— Абе… — отвърна националният гвардеец.

Жилбер пак се усмихна.

— Аз ти казвам — настояваше първият спорещ, — че това не е принцът. Принцът е тлъст, а този е кльощав. Принцът носи униформа на гвардейски майор. Този е с черна дреха, сигурно е интендантът.

Нелюбезно мърморене посрещна личността на Жилбер, опетнена от това не особено ласкателно звание.

— Е, не! Да изпукат всички дяволи! — изкрещя дебел глас, при чийто звук докторът потръпна, гласът на човек, който с лакти и юмруци си проби път към каляската. — Не, това не е нито господин Дьо Бово, нито интендантът му, а доблестен и известен патриот, и то от най-известните. Ей, господин Жилбер! Какво, по дяволите, правите в каляската на един принц?

— Виж ти, това сте вие, Бийо — възкликна докторът. — Вие — тук!

— Бога ми! Внимавах да не изпусна случая — отговори арендаторът.

— А Питу? — озърна се Жилбер.

— О, ето го! Питу, ела насам. Хайде, мини.

При тази покана, посредством енергични движения с раменете, момъкът се промъкна до Бийо и поздрави с възхищение доктора.

— Добър ден, господин Жилбер — каза той.

— Добър ден, Питу, добър ден, приятелю.

— Жилбер! Жилбер! Кой е този? — заразпитва тълпата.

„Това е то славата! — мислеше си докторът. — Известен съм във Виле-Котре, но в Париж… Това е то популярността!“

Той слезе от каляската, която продължи да се движи бавно, и облягайки се на ръката на Бийо, вля се в множеството.

Разказа накратко на арендатора за посещението си във Версай, за благосклонността на краля и семейството му. За няколко минути направи такава пропаганда на роялизма, че, наивни и очаровани, тези простодушни люде, податливи на доброто въздействие, нададоха мощен вик „Да живее кралят!“, който се понесе напред, усили се и оглуши Луи XVI в каляската му.

— Искам да видя краля — рече Бийо, възбуден, — трябва да го видя отблизо. Затова изминах толкова път. Да го преценя по лицето. Погледът на почтения човек си личи. Да се приближим, да се приближим, господин Жилбер, моля ви.

— Почакайте, забелязвам един от адютантите на господин Дьо Бово, който търси някого насам.

Действително един конник, маневрирайки с всички възможни предпазни мерки между тези уморени, ала радостни участници в шествието, се мъчеше да стигне до каляската, от която бе слязъл Жилбер.

Докторът го повика.

— Да не би да търсите доктор Жилбер, господине? — попита той.

— Самия него — кимна адютантът.

— Е, аз съм.

— Хубаво! Господин Дьо Бово нареди да ви повикат по искане на краля.

В резултат на тези прокънтели думи очите на Бийо се ококориха, а редиците на множеството се разцепиха. Докторът се запровира, следван от Бийо и Питу, подир конника, който повтаряше:

— Отдръпнете се, господа, отдръпнете се. В името на краля, сторете път! Път, господа.

И Жилбер скоро се озова до вратичката на кралската каляска, която се движеше със скоростта на воловете от времето на Меровингите^[2].