Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

55.
Сутринта[1]

 

Един човек чакаше кралицата на прага на апартамента на Луи XVI.

Този човек бе Шарни, целият окървавен.

— Кралят! — извика Мария-Антоанета, като видя поаленелите дрехи на младия мъж. — Кралят, господине! Вие ми обещахте да спасите краля!

— Кралят е спасен, мадам — отвърна Шарни.

И взирайки се през вратите, които кралицата бе оставила отворени по пътя от апартамента си до Залата с овалния прозорец, където в този момент се намираха принцесата, дофинът и неколцина телохранители, той се готвеше да попита за Андре, когато срещна погледа на владетелката.

Този поглед спря думите на устните му.

Но той бе проникнал в сърцето на Шарни.

Нямаше нужда да говори, Мария-Антоанета отгатна мисълта му.

— Тя идва, бъдете спокоен — каза.

Сетне изтича при дофина и го взе в обятията си.

Наистина Андре затваряше последната врата и на свой ред влизаше в Залата с овалния прозорец.

Андре и Шарни не размениха нито дума.

Усмивката на единия отвърна на усмивката на другия, това бе всичко.

Странно нещо! Тези две сърца, разделени толкова дълго, започваха да бият в съзвучие.

През това време кралицата гледаше наоколо; и сякаш доволна да хване Шарни в лъжа, попита:

— Кралят? Кралят?

— Кралят ви търси, мадам — отговори спокойно младият мъж. — Той тръгна към вас по един коридор, докато вие дойдохте по друг.

В миг се чуха яростни викове от съседната зала.

Това бяха убийците, които крещяха: „Долу Австрийката! Долу Месалина! Долу мадам Вето! Да я удушим, да я обесим!“

Прогърмяха два пистолетни изстрела и два куршума пробиха вратата на различна височина.

Единият премина току над главата на дофина и се заби в ламперията.

— О, Боже мой! Боже мой! — потръпна кралицата, падайки на колене. — Ние всички ще умрем.

По знак на Шарни петимата или шестима гвардейци направиха с телата си защитна стена около Мария-Антоанета и двете кралски деца.

В този момент се появи Луи XVI, с бледо лице и очи, пълни със сълзи; той викаше кралицата, както кралицата го бе викала. Забеляза я и се хвърли в прегръдките й.

— Спасен! — промълви тя. — Спасен!

— От него, мадам — рече кралят, посочвайки Шарни. — И вие също сте спасена…

— От брат му! — отвърна кралицата.

— Господине — каза Луи XVI на графа, — ние дължим твърде много на вашето семейство, за да можем някога да ви се отплатим.

Мария-Антоанета срещна погледа на Андре и извърна глава, изчервявайки се.

Ударите на нападателите вече отекваха по вратата.

— Е, господа — поде Шарни, — трябва да издържим един час. Ние сме седмина, ще им е нужен поне час, за да ни убият, ако се защитаваме добре. Не е възможно дотогава да не дойдат на помощ на Техни величества.

И с тези думи Шарни хвана един огромен шкаф, изпълващ ъгъла на стаята.

Примерът му бе последван и скоро бяха струпани куп мебели, сред които телохранителите си направиха бойници за стрелба.

Кралицата взе двете деца в обятията си и вдигайки ръце над главите им, отправи молитва.

Децата сподавиха стенанията и сълзите си.

Кралят влезе в кабинета, съседен на Залата с овалния прозорец, за да изгори някои ценни документи, които не биваше да попадат у нападателите.

Те се нахвърляха настървено върху вратата. Всеки миг се виждаше как отскача парче под разсичащия удар на брадва или забиването на нож.

През процепите се провираха пики с поаленели езици, байонети с окървавени триъгълни остриета, опитващи се да пронижат смъртоносно.

В същото време куршуми дупчеха рамката над барикадата и набраздяваха гипса на позлатения таван.

Най-накрая едно канапе се сгромоляса от височината на шкафа. Шкафът се разцепи; едното крило на вратата му политна, зейнало като бездна, и през разширения отвор, на мястото на байонетите и пиките, се промушиха окървавени ръце, които се вкопчваха и непрестанно уголемяваха пролуките.

Телохранителите бяха изстреляли и последния патрон, и това не беше напразно, тъй като оттатък паркетът на галерията бе осеян с мъртви и ранени.

При виковете на жените, които сякаш виждаха как през нарастващите цепнатини вече влиза смъртта, кралят се върна.

— Сир — каза Шарни, — оттеглете се заедно с кралицата в най-отдалечения кабинет. Затворете всички врати след себе си. Наредете по двама от нас да застанат зад всяка врата. Искам да бъда последен и да охранявам последната. Гарантирам за два часа. Трябваха им четирийсет минути, за да разбият тази тук.

Луи XVI се колебаеше; струваше му се унизително да бяга от стая в стая, да се укрива зад всяка врата.

Ако не беше кралицата, той не би отстъпил нито крачка.

Ако не бяха децата, тя би била също така твърда като краля.

Но уви! Клети човешки същества! Владетели или поданици, ние неизменно имаме в сърцата си една тайна пролука, през която се измъква смелостта и пропълзява страхът.

Така че кралят щеше да даде заповед да бягат в най-отдалечения кабинет, когато изведнъж ръцете се отдръпнаха, пиките и байонетите изчезнаха, а крясъците и заплахите стихнаха.

Настъпи миг на тишина, в който всеки замръзна с отворена уста, наострени уши и затаен дъх.

После се чу отмерената стъпка на редовна войска.

— Това е националната гвардия! — възкликна Шарни.

— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — долетя един глас.

И добре познатото лице на Бийо се появи в отвора.

— Бийо! — извика Шарни. — Вие ли сте, приятелю?

— Да, аз съм. Къде са кралят и кралицата?

— Тук са.

— Живи и здрави?

— Живи и здрави.

— Хвала на Бога! Господин Жилбер! Господин Жилбер! Насам!

При споменаването на това име две женски сърца трепнаха по различен начин.

Сърцето на кралицата и сърцето на Андре.

Шарни инстинктивно се обърна и видя Андре и Мария-Антоанета да побледняват.

Той поклати глава и въздъхна.

— Отворете вратите, господа — каза Луи XVI.

Телохранителите се спуснаха и разпръснаха останките от барикадата.

В това време се разнесе гласът на Лафайет:

— Господа национални гвардейци, снощи дадох думата си на краля, че не ще бъде причинена никаква щета на онова, което принадлежи на Негово величество. Ако позволите да изколят телохранителите му, ще направите така, че да не удържа на думата си и няма да съм достоен да бъда ваш предводител.

Когато вратата се отвори, най-отпред бяха генерал Лафайет и Жилбер; вляво стоеше Бийо, щастлив, че е взел участие в избавлението на краля.

Всъщност арендаторът беше събудил Лафайет.

Зад тях бе застанал капитан Гондран, командир на рота от центъра на Сен Филип дю Рул.

Мадам Аделаид първа се хвърли към Лафайет и обгръщайки с ръце врата му, промълви с признателността на страха:

— Ах, господине! Вие сте този, който ни спаси.

Лафайет пристъпи, за да прекрачи прага на Залата с овалния прозорец, ала един офицер го спря.

— Простете, господине — попита той, — но имате ли право на свободен достъп?

— Ако няма — каза кралят, протягайки ръка на Лафайет, — аз му го давам.

— Да живее кралят! Да живее кралицата! — извика Бийо.

Луи XVI се обърна.

— Ето един глас, който ми е познат — рече, усмихвайки се.

— Вие сте много добър, сир — грейна храбрият арендатор. — Да, да, гласът ви е познат от пътуването до Париж. Ех, ако бяхте останали в Париж, вместо да се връщате тук!

Мария-Антоанета смръщи вежди.

— Да — процеди тя, — при онези любезни парижани!

— Е, какво, господине? — попита кралят, гледайки към Лафайет, сякаш искаше да каже: „Какво според вас трябва да правим?“

— Сир — отговори почтително господин Дьо Лафайет, — мисля, че ще бъде добре, ако Ваше Величество се покаже на балкона.

Луи XVI се допита до Жилбер, но само с поглед.

Сетне се отправи към прозореца, отвори го, без да се колебае, и се появи на балкона.

Отекна силен всеобщ вик:

— Да живее кралят!

След това втори:

— Кралят в Париж!

После страшни гласове прогърмяха:

— Кралицата! Кралицата!

Всички потрепериха; кралят побледня, Шарни побледня, Жилбер също побледня.

Мария-Антоанета вдигна глава.

Бледа, със стиснати устни и сключени вежди, тя стоеше до прозореца. Принцесата се бе облегнала на нея. Отпред бе дофинът, а върху русата глава на детето се беше сгърчила бялата й като мрамор ръка.

— Кралицата! Кралицата! — не секваха гласовете, все по-настръхнали.

— Народът желае да ви види, мадам — каза Лафайет.

— О, не отивайте, мамо! — проплака принцесата и обви с ръце шията на кралицата.

Мария-Антоанета погледна Лафайет.

— Не се бойте от нищо, мадам — кимна й той.

Генералът се усмихна и почтително, със своя очарователен маниер, който запази до старостта си, отдели децата от майка им и ги избута първи на балкона.

Сетне, предлагайки ръка на кралицата, каза:

— Нека Ваше Величество ми се довери, аз отговарям за всичко.

И я отведе на балкона.

Беше ужасна, главозамайваща гледка — този Мраморен двор, превърнал се в човешко море, кипнало от ревящи вълни.

При вида на Мария-Антоанета от цялата тълпа се изтръгна мощен вик и беше трудно да се прецени дали изразяваше заплаха или радост.

Лафайет целуна ръка на владетелката; тогава избухнаха аплодисменти.

То бе, защото дори в най-простонародните вени на тази благородна френска нация тече рицарска кръв.

Кралицата си отдъхна.

— Странен народ! — рече тя.

Изведнъж потръпна.

— А моите телохранители, господине, моите телохранители, които спасиха живота ми, нищо ли не можете да направите за тях?

— Посочете ми един, мадам — каза Лафайет.

— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — извика Мария-Антоанета.

Ала графът отстъпи назад, бе разбрал за какво става въпрос.

Той не желаеше да се разкайва за вечерта на 1 октомври.

Не, бидейки виновен, нямаше нужда от опрощение.

Андре, от своя страна, мислеше същото и протегна ръка към Шарни, за да го спре.

Ръката й срещна тази на графа и пръстите им се стиснаха.

Кралицата видя това, тя, която имаше да гледа толкова неща в момента.

С пламнал поглед, задъхана гръд и пресеклив глас се обърна към един друг телохранител:

— Господине, господине, елате, заповядвам ви.

Телохранителят се подчини.

Впрочем той нямаше причини да се колебае като Шарни.

Господин Дьо Лафайет го притегли на балкона, сложи на шапката му собствената си трицветна кокарда и го прегърна[2].

— Да живее Лафайет! Да живеят телохранителите! — гръмнаха петдесет хиляди гласа.

Тук-там се обади онова глухо ръмжене, сетна закана на бурята, която отминава.

Но то бе заглушено от всеобщите овации.

— Е — каза Лафайет, — всичко свърши и ето че хубавото време се върна отново.

Влизайки, добави:

— Ала за да не бъде помрачено пак, сир, остава да се принесе една последна жертва.

— Да — кимна кралят замислено, — да се напусне Версай, нали?

— Да, да дойдете в Париж, сир.

— Господине — вдигна глава Луи XVI, — можете да съобщите на народа, че в един часа тръгваме за Париж, кралицата, аз и децата ми.

После се обърна към Мария-Антоанета:

— Мадам, идете в апартамента си и се пригответе.

Тази заповед на краля изглежда припомни на Шарни нещо важно, което бе забравил.

Той се втурна напред, изпреварвайки кралицата.

— Какво ще правите при мен, господине? — стрелна го грубо тя. — Нямам нужда от това.

— Много бих искал да е така, мадам — отговори графът, — и бъдете сигурна, ако действително нямаше нужда, не бих останал повече, за да не дразня с присъствието си Ваше Величество.

Мария-Антоанета го последва, кървави следи зацапваха паркета и тя ги видя. Затвори очи и дирейки ръка, която да я води, улови ръката на Шарни и запристъпва слепешком.

Внезапно почувства, че графът потреперва с цялото си тяло.

— Какво има, господине? — попита, отваряйки очи.

Сетне изведнъж извика:

— Труп! Труп!

— Ваше Величество ще ме извини, че пуснах ръката й — каза той. — Намерих онова, което бях дошъл да потърся при нея — трупа на брат ми Жорж.

Наистина бе трупът на нещастния млад човек, на когото брат му беше наредил, ако потрябва, да загине за кралицата[3].

И той бе изпълнил стриктно заповедта.

Бележки

[1] Източник — Мадам Кампан. „Спомени“, книга първа — бел.фр.изд.

[2] Телохранителят, когото Лафайет прегърнал, е бил Мондоло — бел.фр.изд.

[3] Били са убити и двама телохранители, Де Ют и Варикур. Отрязаните им глави били разнасяни, набучени на пики — бел.фр.изд.