Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

67.
Дядо Клуис и Клуисовият камък, или как Питу стана тактик и доби благороден вид

Питу тича така близо половин час, навлизайки все по-навътре, в най-дълбоките дебри на гората.

Там, между високите тривековни дървета, залепена до грамадна скала сред страховити къпинаци, се гушеше колиба, правена преди трийсет и пет или четирийсет години, в която живееше една личност, съумяла в интерес на самата себе си да се заобиколи с известна тайнственост.

В тази колиба, наполовина вкопана в земята, оплетена отвън с клони и неодялани дъски, въздух и светлина проникваха само през една дупка в покрива.

Тази колиба, много приличаща на обиталищата на скитниците, понякога се издаваше чрез синкавия дим, излизащ от върха й.

Иначе никой, освен горските, ловците, бракониерите и селяните от околността, не би се досетил, че служи за жилище на един човек.

И при все това от четирийсет години насам тук живееше стар пенсиониран горски пазач, на когото херцог Д’Орлеан, бащата на Луи-Филип, бе дал разрешение да остане в гората и всеки ден да застрелва по един див или питомен заек.

Пернатият и едрият дивеч не бяха включени в позволението.

По времето, за което разказваме, човечецът бе изпълнил шейсет и девет години; най-напред се бе наричал чисто и просто Клуис, после, с напредването на възрастта, беше станал дядо Клуис.

На негово име бе кръстена грамадната скала, до която бе опряна колибата му.

Викаха й Клуисовия камък[1].

Той бил ранен при Фонтьоноа и вследствие на това се наложило да отрежат крака му. Ето защо, пенсиониран рано, беше получил от херцог Д’Орлеан привилегиите, за които току-що споменахме.

Клуис никога не ходеше в градовете, само веднъж годишно отиваше във Виле-Котре, за да си купи 365 заряда олово и барут, или 366 във високосните години.

В този ден отнасяше при господин Корню, шапкаря от улица „Соасон“, 365 или 366 кожи, половината от питомни, половината от диви зайци, за които търговецът му даваше 75 ливри.

Когато казваме 365 кожи в обикновените и 366 във високосните години, ние не лъжем, защото дядо Клуис, имащ право на един изстрел на ден, се бе научил да убива по един див или питомен заек с всеки изстрел.

И понеже не даваше нито изстрел повече или по-малко от разрешените му 365 в обикновените и 366 във високосните години, той убиваше точно 183 диви и 182 питомни заека в обикновените и 183 диви и 183 питомни заека във високосните години.

От месото на животните преживяваше, било като го ядеше, било като го продаваше.

С кожите, както посочихме, си купуваше барута и оловото и трупаше капитал.

Освен това веднъж годишно дядо Клуис се отдаваше на малка спекулация.

На скалата, до която бе опряна колибата му, имаше едно място, наклонено като покрив. То беше най-много осемнайсет стъпки в най-широката си част. Предмет, поставен в горния край, се смъкваше леко до долу.

Дядо Клуис кротко разгласи из съседните села с посредничеството на добрите жени, идващи да купуват неговите диви или питомни зайци, че девойките, които в деня на свети Луи се плъзнат три пъти по камъка, ще се омъжат още същата година.

Първата година дойдоха много девойки, ала нито една не посмя да се спусне.

Следващата се осмелиха три — две се омъжиха съвсем наскоро; колкото до третата, дядо Клуис заяви дръзко, че ако е останала без съпруг, то е, защото не се е плъзгала с вяра като посестримите си.

На другата година всички девойки от околността се стекоха и се пързаляха.

Дядо Клуис подметна, че не ще има достатъчно момци за толкова девойки, но че все пак една трета — естествено, най-вярващите — ще се венчаят.

Голям брой от тях действително се задомиха. От този момент насетне женитбената репутация на Клуисовия камък се утвърди и денят на свети Луи стана двоен празник, честван и в града, и в гората.

Тогава дядо Клуис предяви претенции за една привилегия. Понеже не можеше да се спускат, без да ядат и да пият, той поиска монопола за продажба на ядене и пиене на пързалящите се момци и девойки на този ден, 25 август, тъй като младежите бяха успели да убедят девойките, че за да подейства непременно скритата сила на скалата, трябва да се пързалят заедно и най-вече едновременно.

От трийсет и пет години Клуис живееше по този начин. В областта се отнасяха към него както арабите към дервишите. Беше се превърнал в легенда.

Ала онова, което особено занимаваше ловците и караше горските стражари да беснеят от завист, беше, че без всякакво съмнение дядо Клуис не даваше повече от 365 изстрела годишно и с тези 365 изстрела убиваше 183 диви и 182 питомни заека.

Неведнъж сеньори от Париж, поканени от херцог Д’Орлеан да прекарат няколко дни в замъка и чували да се разказва историята на дядо Клуис, бяха идвали да пуснат, според щедростта си, по едно луи или едно екю в едрата му длан и бяха опитвали да научат чудатата тайна на човека, който убива 365 пъти с 365 изстрела.

Дядо Клуис не можеше да им предложи друго обяснение, освен че в армията с всеки куршум, изстрелян от същата пушка, е имал навика да убива по един човек. После открил, че това, което сторвал с куршум на човек, е още по-лесно да го направи със сачми на питомен или див заек.

И той се обръщаше към онези, които се подсмиваха, като го чуваха да приказва така:

— Защо стреляте, щом не сте сигурни, че ще улучите?

Думи, достойни да бъдат изречени от господин Дьо ла Палис[2], предвид непогрешимостта му като стрелец.

— Но — питаха го — защо господин херцогът Д’Орлеан-баща, който изобщо не бе скъперник, не ви е разрешил повече от един изстрел на ден?

— Защото би било много, а той ме познаваше добре.

Особеността на това зрелище и оригиналността на тази теория донасяха средно годишно десетина луи на стария отшелник.

И понеже печелеше достатъчно от своите заешки кожи и от деня на празника, който сам бе учредил, а харчеше само за чифт гети или по-скоро за една гета на всеки пет и за една дреха на всеки десет години, дядо Клуис съвсем не бе нещастен.

Тъкмо напротив, носеше се мълва, че има скътани пари и че онзи, който го наследи, няма да съжалява.

Това бе странната личност, към която Питу се беше запътил посред нощ, когато му хрумна знаменитата идея как да се измъкне от убийственото затруднение.

Ала за да се срещне с дядо Клуис, му бе необходима изобретателност.

Подобно на стария пастир на стадата на Нептун[3] Клуис не се оставяше да го хванат току така. Той отлично различаваше дотегливия безделник от състоятелния безделник и след като се отнасяше със значително презрение към втората порода досадници, съдете сами за свирепостта, с която пропъждаше първата.

Клуис си бе легнал върху леглото от метличини, прекрасно и дъхаво легло, което му даваше гората през месец септември и което се нуждаеше от подмяна чак на следващия септември.

Бе около единайсет часът вечерта, времето беше ясно и хладно.

За да се стигне до колибата, трябваше да се преодолеят такива гъсти клони или непроходими къпинаци, че шумът неизменно известяваше на отшелника за посетителя.

Питу предизвика четири пъти повече шум от обичайното. Дядо Клуис повдигна глава, тъй като изобщо не спеше.

Този ден бе в яростно настроение. Беше му се случило тежко произшествие, което го правеше недостъпен за по-възпитаните му съселяни.

Произшествието бе действително ужасно. Пушката, служила му пет години с куршуми и трийсет и пет със сачми, се беше пръснала, докато стреляше по един питомен заек.

За първи път от трийсет и пет години не бе улучил.

Но това, че заекът бе останал здрав и читав, съвсем не беше най-страшната неприятност за дядо Клуис. Два пръста на лявата му ръка бяха разкъсани от експлозията. Той ги бе оправил с помощта на сдъвкани треви и връвчици, ала не бе могъл да поправи пушката.

За да си набави друга обаче, налагаше му се да бръкне в съкровището си и освен това, каквото и да трябваше да пожертва, дори и прекомерната сума от две луи, кой би могъл да каже дали новата щеше да убива като тази, която се бе пръснала така злополучно?

Както се вижда, Питу пристигаше в лош момент.

В мига, когато сложи ръка на резето на вратата, дядо Клуис изръмжа толкова страховито, че командирът на гражданските гвардейци на Арамон бе принуден да отстъпи.

Това вълк ли беше, или пък дива свиня родилка, престорила се на дядо Клуис?

Питу, който бе чел „Червената шапчица“, се поколеба да влезе.

— Ей! Дядо Клуис — извика той.

— Какво? — обади се мизантропът.

Питу се успокои, беше познал гласа на достолепния отшелник.

— Хубаво, вие сте — отдъхна си момъкът.

Сетне, пристъпвайки във вътрешността на колибата и покланяйки се ниско на нейния собственик, додаде любезно:

— Добър вечер, дядо Клуис.

— Кой е там? — попита раненият.

— Аз.

— Кой си ти?

— Аз, Питу.

— Кой Питу?

— Аз, Анж Питу от Арамон, познахте ли ме?

— Е, и какво от това, като сте Анж Питу от Арамон!

— Охо! Дядо Клуис не е в настроение. Не съм улучил сгоден момент — рече меко Питу.

— Имате право, не сте улучили.

— Какво да сторя тогава?

— Ами най-доброто, което можете да сторите, е да си отидете.

— Хайде де! Без да поговорим?

— За какво да говорим?

— За една услуга, която бихте могли да ми направите, дядо Клуис.

— Не правя услуги срещу нищо.

— Аз пък плащам на онези, които ми ги правят.

— Възможно е. Но аз вече не мога да правя услуги.

— Как така?

— Вече не убивам.

— Как така не убивате? Вие, който убивахте с всеки изстрел! Това е абсурдно, дядо Клуис.

— Вървете си, казвам ви.

— Моят мил дядо Клуис.

— Досаждате ми.

— Изслушайте ме и няма да се разкайвате.

— Хайде тогава, без много приказки… какво искате?

— Вие сте стар войник, нали?

— Е, и?

— Е, добре, дядо Клуис! Искам…

— Свършвай, смешнико!

— Искам да ме научите на военно изкуство.

— Да не сте мръднали?

— Не, напротив, с ума съм си. Научете ме, дядо Клуис, за цената ще се спогодим.

— А, това животно май наистина е полудяло — каза грубо старият войник, надигайки се на леглото от сухи метличини.

— Дядо Клуис, моля ви, научете ме на командата в дванайсет такта, както се изпълнява в армията, и искайте от мен каквото пожелаете.

Старецът се изправи на едно коляно и като впери хищнически поглед в Питу, попита:

— Каквото пожелая?

— Да.

— Това, което желая, е една пушка.

— А! Колко добре се получава — възкликна Питу, — имам цели трийсет и четири.

— Имаш трийсет и четири пушки, ти?

— И тъкмо трийсет и четвъртата, която отделих за себе си, ще ви свърши чудесна работа. Това е отлична пушка на сержант със златен кралски герб на приклада.

— И как се снабди с нея? Не си я откраднал, надявам се?

Питу му разказа историята си разпалено, откровено и честно.

— Хубаво! — кимна старият горски пазач. — Разбирам. Много искам да те науча военни умения, но ме болят пръстите.

И на свой ред разказа на Питу за сполетялата го беда.

— Е! — рече му момъкът. — Не мислете повече за пушката си, тя е заменена. Проклятие! Само пръстите ви… то не е като с пушките, нямам трийсет и четири.

— О! Колкото до пръстите, това е нищо работа и щом ми обещаваш, че утре пушката ще бъде тук, хайде.

И той стана начаса.

Луната разливаше потоци от бяло сияние върху поляната пред колибата.

Питу и дядо Клуис излязоха.

Който и да бе видял насред тази пустош двете черни сенки да жестикулират в сивкавата мъгла, би бил обзет от тайнствен ужас.

Дядо Клуис взе остатъка от пушката си и въздишайки, го показа на Питу. Най-напред го научи на военна стойка и начин на носене на оръжието.

Впрочем любопитно беше това внезапно изправяне на този едър старец, винаги прегърбен поради навика да се провира през гъсталаците, който, оживен от спомена за казармата и възбудата на военното обучение, разтърсваше главата си с бяла грива над кокалестите, широки и здрави рамене.

— Гледай внимателно — повтаряше на Питу, — гледай внимателно! Това се научава с гледане. Като видиш как го правя, ще опиташ, а аз на свой ред ще гледам.

Питу опита.

— Прибери коленете, изпъни раменете, изправи главата. Създай си основа, по дяволите! Създай си основа. Краката ти са достатъчно дълги.

И момъкът усърдно се подчиняваше.

— Добре! — каза Клуис. — Имаш твърде благороден вид.

Питу бе извънредно поласкан. Не се беше надявал на такъв напредък.

Да има благороден вид само след час обучение! Какво ли щеше да бъде подир месец? Щеше да добие величествен вид. Ето защо поиска да продължат. Ала бе достатъчно за един урок.

Пък и дядо Клуис не желаеше да напредва много, преди да е получил пушката си.

— Не — отсече той. — Засега стига. Трябва да им покажеш само това като първи урок и те ще го научат за не по-малко от четири дни. В това време ти ще дойдеш тук два пъти.

— Четири пъти! — извика Питу.

— Е! — отвърна хладно дядо Клуис. — Не ти липсват воля и яки крака, както изглежда. Четири пъти, така да бъде. Ела четири пъти. Но те предупреждавам, че сме в края на последната четвърт на Луната и че утре няма да е по-светло.

— Ще се упражняваме в пещерата.

— Тогава ще донесеш свещ.

— За една ливра, за две ливри, ако трябва.

— Хубаво. А пушката ми?

— Утре ще я имате.

— Разчитам. Я да видим, запомнил ли си онова, което ти показах?

Питу започна отново да се старае така, че да заслужи похвала. В радостта си би обещал и оръдие на дядо Клуис.

След като свърши втория сеанс, понеже бе почти един часа през нощта, той се сбогува с инструктора си и пое, наистина по-бавно, ала все пак с отривиста крачка, към Арамон, където всички, национални гвардейци и обикновени пастири, спяха дълбок сън.

Питу сънува, че е главнокомандващ на многомилионна армия и че кара цялата вселена, строена като по конец, да върви в крак и да изпълнява командата За стрелба!, чак до края на долината на Йосафат[4].

На следващия ден предаде урока на войниците си с такава дързост и сигурност при демонстрирането на позите, което засили до върховен предел благоговението спрямо него.

О, популярност, полъх неуловим!

Питу стана популярен, възхищаваха му се мъже, деца и старци.

Дори жените оставаха сериозни, когато в тяхно присъствие викаше с гръмък глас на своите трийсет войници, подредени в една-единствена редица:

— По дяволите! Бъдете благородни! Гледайте мен.

И той беше благороден!

Бележки

[1] Мегалит, друидски паметник близо до Арамон — бел.фр.изд.

[2] Жак дьо Шабан, сеньор Дьо ла Палис (1470 — 1525) — маршал на Франция, ръководил множество победоносни битки — бел.ред.

[3] Полифем — бел.фр.изд.

[4] Долина близо до Йерусалим, която преданието сочи като място на Страшния съд — бел.ред.