Александър Дюма
Анж Питу (16)

16.
Бастилията и нейният управител

Няма да описваме Бастилията, би било безполезно.

Тя живее като вечен образ в паметта едновременно и на старците, и на децата.

Ще се задоволим да припомним, че двете й кули близнаци гледаха към площада, докато страничните й стени бяха успоредни на брега на днешния канал.

Входът на Бастилията беше защитаван най-напред от едно караулно помещение, после от два реда постове и накрая от два подвижни моста.

След като се преминеха различните препятствия, стигаше се до двора на управата, където бе жилището на управителя.

Една галерия водеше от двора към рововете на Бастилията.

При този втори вход, гледащ към рововете, имаше подвижен мост, караулно и желязна бариера.

При първия вход искаха да арестуват Бийо^[1], но той им показа пропуска си от Флесел и го пуснаха да мине.

Тогава Бийо видя, че Питу го следва. Момъкът не беше инициативен, ала по стъпките на арендатора би слязъл и в ада или пък би се качил на Луната.

— Остани отвън — каза Бийо. — Ако не изляза, ще е добре да има някой, който да припомни на народа, че съм влязъл.

— Така е — кимна Питу. — След колко време трябва да му припомня това?

— След един час.

— А ковчежето? — попита Питу.

— О, да! Ако не изляза, ако Гоншон не превземе Бастилията или пък в края на краищата ако, след като я превземе, не ме намерят, трябва да се каже на доктор Жилбер, когото може би ще намерят, че хора, дошли от Париж, са ми задигнали ковчежето, което ми беше поверил преди пет години; че съм тръгнал още в същия миг, за да му го съобщя; че пристигайки в Париж, съм научил, че е в Бастилията; че съм поискал да превзема Бастилията и че съм пожертвал живота си, който винаги е бил на негово разположение.

— Много хубаво, чичо Бийо — рече Питу, — само че е твърде дълго и се страхувам да не го забравя.

— Това, което казах ли?

— Да.

— Ще ти го повторя.

— Не — чу се глас, — по-добре би било да се напише.

— Не знам да пиша — отвърна Бийо.

— Аз знам, аз съм пристав.

— А! Вие сте пристав? — погледна го арендаторът.

— Станислав Майар, пристав от Шатле.

И той извади от джоба си дълъг рогов дивит^[2], в който имаше перо, хартия и мастило, всичко необходимо за писане.

Това бе един четирийсет и пет годишен мъж^[3], висок, слаб, сериозен, облечен изцяло в черно, както подхождаше на професията му.

— Този дяволски прилича на гробар — прошепна Питу.

— Вие казвате — подхвана невъзмутимо приставът, — че хора, дошли от Париж, са ви отмъкнали едно ковчеже, което ви е било поверено от доктор Жилбер?

— Да.

— Това е наказуемо.

— Тези хора принадлежат към парижката полиция.

— Безчестни крадци! — изрече Майар.

После, подавайки листа на Питу, добави:

— Вземи, млади човече, ето исканата бележка. И ако той бъде убит — приставът посочи Бийо, — ако ти бъдеш убит, да се надяваме, че няма и аз да бъда убит.

— И ако не бъдете убит, какво ще направите вие? — попита Питу.

— Онова, което ти би трябвало да направиш.

— Благодаря — каза Бийо.

И протегна ръката си на пристава.

Майар я стисна със сила, за която трудно би могло да се повярва, че съществува в такова мършаво тяло.

— Значи мога да разчитам на вас? — взря се в него Бийо.

— Както можете да разчитате на Марат, на Гоншон.

— Прекрасно — рече Питу, — ето една Троица, каквато съм сигурен, че не ще намеря в рая.

Сетне, обръщайки се към Бийо, додаде:

— Преди всичко благоразумие, нали, чичо Бийо?

— Питу — отвърна арендаторът с едно красноречие, което понякога учудва у подобна селска натура, — не забравяй, че най-благоразумното нещо във Франция е смелостта.

И той пресече първата линия на постовете, докато момъкът пое обратно към площада.

При подвижния мост му се наложи отново да преговаря.

Бийо показа пропуска си; свалиха подвижния мост; решетката се отвори.

Зад нея стоеше управителят.

Този вътрешен двор, в който управителят чакаше Бийо, служеше за разходки на затворниците. Той бе охраняван от осем кули, сиреч от осем гиганта. Нито един прозорец не гледаше към него. Слънцето никога не стигаше до влажния и почти тинест паваж; беше като дъно на широк кладенец.

В този двор един часовник, крепен от статуи на оковани затворници, отброяваше часовете, изцеждайки бавно и отмерено минутите, както капките вода, избили по тавана на тъмница, падат върху каменния под, който са разяли.

На дъното на този кладенец затворникът, изгубен в каменната бездна, съзерцаваше за миг неумолимата голота на камъка и копнееше да се прибере обратно в килията си.

Зад решетката, която водеше към двора, стоеше, вече казахме, господин Дьо Лоне.

Той беше на възраст между четирийсет и пет и петдесет години^[4]; този ден бе облечен в сива ленена дреха, носеше червената лента на ордена „Свети Луи“ и държеше в ръка бастун със сабя в него.

Лош човек беше господин Дьо Лоне; Спомените на Линге^[5] му придадоха печална известност; той бе почти толкова мразен, колкото и затворът.

Както Шатоньоф, Ла Врилиер и Сен Флорантен си прехвърляха от баща на син правото да подписват заповеди за арест, така и членовете на фамилията Дьо Лоне си предаваха Бастилията.

Защото се знае, че не военният министър бе този, който назначаваше служителите в тъмниците. В Бастилията всички места се купуваха — от поста на управителя до длъжността на помощник-готвача. Управителят на Бастилията бе един портиер в едър мащаб, гостилничар с еполети, който добавяше към шейсетте хиляди франка от заплатата си шейсет хиляди от грабежи и изнудвания.

Изискваше се солидна посветеност в капитала и лихвите на авансовите плащания.

Колкото до скъперничеството, господин Дьо Лоне бе надминал своите предшественици. Може би бе платил по-скъпо за мястото си и бе предвидил, че не ще го запази дълго.

Той хранеше семейството си за сметка на затворниците. Беше намалил разходите за отопление и удвоил наема за всяка част от мебелировката.

Дьо Лоне имаше правото да вкарва в Париж сто бъчви с вино, освободени от общински данъци. Управителят продаваше това право на един кръчмар, който по такъв начин се сдобиваше с превъзходни вина. А с една десета от спестения налог той купуваше киселаш, който даваше на затворниците да пият.

За клетниците, хвърлени в Бастилията, оставаше една-едничка утеха — малката градинка на един от бастионите. Там те се разхождаха; там можеха да се насладят за миг на въздух, цветя, светлина, изобщо на природа.

Той бе отдал градинката под наем на един градинар и за петдесетте ливри годишно, които получаваше, беше отнел на нещастниците и тази сетна радост.

Вярно е, че на богатите обитатели на Бастилията угаждаше прекомерно; един от тях водеше при държанката си, чиято издръжка бе включена в цената на мебелировката на затворника и така тя не струваше нищо на господин Дьо Лоне.

Прелистете „Разбулената Бастилия“^[6], където наред с този факт ще откриете и много други.

В същото време управителят бе храбър човек.

Още от предния ден бурята тътнеше наоколо. Още от предния ден той чувстваше, че непрестанно растящата вълна на бунта се блъска в подножието на стените.

И при все това бе бледен, но невъзмутим.

Наистина зад гърба му се намираха четири оръдия, готови да открият огън; около него имаше цял гарнизон от швейцарци и инвалиди, а пред него само един мъж без оръжие.

Защото влизайки, Бийо бе оставил карабината си на Питу да я пази.

Той бе разбрал, че от другата страна на тази решетка, която виждаше, каквото и да е оръжие би било по-скоро опасно, отколкото полезно.

В един-единствен миг арендаторът забеляза всичко — спокойното и почти заплашително държане на управителя; швейцарците, разположени в караулните помещения; инвалидите по платформите и мълчаливото движение на артилеристите, които допълваха със заряди раклите на оръдията.

Постовете бяха с пушки в ръце, а офицерите с голи саби.

Управителят остана неподвижен и Бийо бе принуден да се приближи до него; зад парламентьора на народа решетката се затвори със зловещ шум на скърцащо желязо, който го накара, колкото и смел да беше, да потръпне до мозъка на костите.

— Какво пак искате от мен? — попита Дьо Лоне.

— Пак ли? — повтори Бийо. — Струва ми се, че ви виждам за първи път, следователно нямате право да бъдете отегчен от вида ми.

— Според онова, което ми казаха, вие идвате от Кметството.

— Така е.

— А току-що вече приех една депутация от общината.

— Какво е правила тук?

— Поискаха от мен да обещая, че няма да откривам огън пръв.

— И вие обещахте?

— Да. Поискаха и да дръпна назад оръдията.

— И вие наредихте да ги дръпнат. Знам това! Бях на площада пред Бастилията, когато маневрата беше извършена.

— И си помислихте, че ще отстъпя пред заплахите на този народ?

— По дяволите! — процеди Бийо. — Поне така изглеждаше.

— Казвах ви, господа — изкрещя Дьо Лоне на офицерите, — казвах ви, че ще ни сметнат за страхливци.

После се обърна към Бийо:

— А вие от чие име идвате?

— От името на народа! — гордо отвърна арендаторът.

— Това е добре — рече, усмихвайки се, Дьо Лоне, — но допускам, че имате и още някаква препоръка. Защото с тази, на която се позовавате, нямаше да можете да преминете първата линия от постове.

— Да, имам пропуск от господин Дьо Флесел, вашия приятел.

— Флесел! Вие казахте „вашия приятел“ — подхвана Дьо Лоне, взирайки се в парламентьора, сякаш искаше да надникне в дълбините на сърцето му. — Откъде знаете, че господин Дьо Флесел е мой приятел?

— Ами предполагам.

— Предполагал бил. Хубаво. Да видим пропуска.

Бийо подаде документа.

Дьо Лоне го прочете веднъж, втори път, разгърна го, за да провери дали не съдържа и постскриптум, вдигна го на светлината, за да се увери, че няма нищо между редовете.

— И това ли е всичко, което има да ми каже? — попита той.

— Това е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен.

— Нищо устно?

— Нищо.

— Странно! — сключи вежди управителят, хвърляйки поглед през една от бойниците към площада на Бастилията.

— Ама какво очаквате да ви каже? — губеше търпение Бийо.

Дьо Лоне направи едно нервно движение.

— Всъщност нищо. Хайде говорете, какво искате от мен? Само побързайте, защото нямам време.

— Искам да ни предадете Бастилията.

— Моля? — произнесе управителят и се обърна рязко, сякаш не бе чул добре. — Какво казахте?…

— Казах, че в името на народа ви призовавам да предадете Бастилията.

Дьо Лоне сви рамене.

— Действително народът е странно животно — изрече.

— Абе… — промърмори Бийо.

— И какво иска да прави той с Бастилията?

— Иска да я разруши.

— И какво, по дяволите, му пречи на този народ Бастилията? Да не би някога човек от народа да е бил затварян в Бастилията? Бастилията! Народът, напротив, трябва да благославя всеки неин камък. Кого хвърлят в Бастилията? Философите, учените, аристократите, министрите, принцовете, сиреч враговете на народа.

— Е, какво пък! Това доказва, че народът не е егоист.

— Приятелю — каза Дьо Лоне с нотка в гласа, наподобяваща състрадание, — личи си, че не сте войник.

— Имате право, арендатор съм.

— И че не сте от Париж.

— Наистина, от провинцията съм.

— И че не познавате из основи Бастилията.

— Вярно е, познавам само онова, което съм видял, тоест външните стени.

— Тогава елате с мен, ще ви покажа какво е Бастилията.

— Аха! — измърмори Бийо. — Ще ме прекарат над някое подземие, което ще се отвори внезапно под краката ми и край с Бийо.

Но неустрашимият арендатор дори не мигна и се приготви да последва управителя на Бастилията.

— Най-напред ще узнаете — поде Дьо Лоне, — че в погребите имам достатъчно барут, за да вдигна във въздуха Бастилията и заедно с нея половината предградие Сент Антоан.

— Знам това — отвърна спокойно Бийо.

— Добре. Сега вижте тези четири оръдия.

— Виждам ги.

— Те обстрелват цялата тази галерия, както пак виждате, и тази галерия е защитавана първо от едно караулно помещение, след това от два рова, които могат да бъдат преминати само по двата подвижни моста, и накрая от една решетка.

— О! Не казвам, че Бастилията е зле охранявана — рече Бийо, без да трепне, — а само че ще бъде добре нападната.

— Да продължим — отмина забележката му Дьо Лоне.

Арендаторът кимна в знак на съгласие.

— Ето една тайна врата, която води към рововете — нареждаше управителят. — Погледнете дебелината на стените.

— Поне четирийсет стъпки.

— Да, четирийсет стъпки в долната и петнайсет в горната им част. Прекрасно съзнавате, че колкото и да са здрави ноктите на народа, той ще ги изпотроши о тези камъни.

— Не съм споменавал, че народът ще разруши Бастилията, преди да я превземе — отговори Бийо, — казах, че ще я разруши, след като я превземе.

— Да се качим — подкани го Дьо Лоне.

— Да се качим.

Те изкачиха трийсетина стъпала.

Управителят се спря.

— Вижте — посочи той. — Ето още една амбразура, гледаща към пътя, по който се готвите да влезете. Тя е бранена само от едно крепостно оръдие, ала то има известна репутация. Вие несъмнено знаете песента:

О, моя мила мюзета^[7],

мюзета на моята любов^[8].

— Разбира се, че я знам — отвърна Бийо. — Но не мисля, че е време да се пее.

— Ама почакайте! Маршал Дьо Сакс е наричал това малко оръдие своя мюзета, защото му е свирело най-вярно мелодията, която е обичал най-много. Това е една историческа подробност.

— О! — възкликна Бийо.

— Да продължаваме нагоре.

И те стигнаха до платформата на едната кула.

— Аха! — поклати глава парламентьорът.

— Какво? — попита Дьо Лоне.

— Не сте наредили да свалят оръдията.

— Заповядах да ги изтеглят назад, това е всичко.

— Вие знаете, че ще кажа на народа, че оръдията си стоят.

— Кажете!

— С една дума, не желаете да ги свалите?

— Не.

— Категорично?

— Оръдията на краля са тук по заповед на краля, господине. И ще бъдат махнати само по заповед на краля.

— Господин Дьо Лоне — поде Бийо, усещайки как речта му се издига на висотата на положението, — господин Дьо Лоне, ето го истинския крал, на когото ви съветвам да се подчинявате.

И той посочи сивата тълпа, окървавена тук и там от сблъсъка предния ден, която се бе струпала пред рововете, а оръжието й проблясваше на слънцето.

— Господине — каза на свой ред Дьо Лоне, отмятайки глава назад с израз на високомерие, — възможно е вие да признавате двама крале. Но аз, управителят на Бастилията, признавам само един, Луи, шестнайсетият от династията, поставил подписа си под грамота, по силата на която се разпореждам тук с хората и нещата.

— Значи вие не сте гражданин? — извика Бийо в изблик на гняв.

— Аз съм френски благородник — отсече управителят.

— А, наистина, вие сте войник и говорите като войник.

— Вие го казахте, господине — отвърна Дьо Лоне, покланяйки се. — Аз съм войник и изпълнявам заповед.

— А аз, господине — натърти Бийо, — съм гражданин и понеже моят граждански дълг е в противоречие с вашата войнска заповед, един от двама ни ще умре — или този, който ще се подчини на даденото му нареждане, или този, който ще изпълни дълга си.

— Вероятно така ще стане, господине.

— Да разбирам ли, че сте решили да стреляте по народа?

— Не, докато той не стреля по мен. Обещах на пратениците на господин Дьо Флесел. Виждате, че оръдията са изтеглени, ала при първия изстрел от площада срещу моята крепост…

— При първия изстрел, какво?

— Ще се приближа до едно от тези оръдия, до това например. Ще го дотъркалям лично до амбразурата, лично ще се прицеля и лично ще възпламеня заряда с този фитил тук.

— Вие?

— Аз.

— О! Не бих повярвал — каза Бийо, — преди да сте извършили такова престъпление…

— Вече ви заявих, че съм войник, господине, и признавам само дадените ми заповеди.

— Е, добре, гледайте! — арендаторът дръпна Дьо Лоне до една амбразура и му показа последователно с пръст две различни точки: предградието Сент Антоан и булеварда. — Ето кой отсега нататък ще ви дава заповеди.

Той сочеше две черни, плътни и ревящи маси, които, принудени да се огънат във формата на копие от калъпа на булевардите, се извиваха като огромна змия, на която се виждаха главата и тялото, но чиято опашка се губеше в гънките на терена, по който пълзеше.

И цялото гигантско влечуго просветваше в блестящи люспи.

Това бяха двете войски, на които Бийо бе определил среща на площада на Бастилията — едната на Марат и другата на Гоншон.

Те напредваха от две страни, размахвайки оръжие и надавайки ужасяващи викове.

Дьо Лоне пребледня при тази гледка и като вдигна бастуна си, изкрещя:

— При оръдията!

После, приближавайки се към Бийо със заплашителен жест, процеди:

— А вие, нещастнико! Вие, който дойдохте тук под претекст, че ще преговаряте, докато останалите атакуват, знаете ли, че заслужавате смърт?

Бийо забеляза жеста и, бърз като мълния, сграбчи Дьо Лоне за яката и за колана.

— А вие — рече той, повдигайки го от земята, — вие заслужавате да ви запратя през парапета, за да се размажете на дъното на рова. Но, слава Богу, ще ви сразя по друг начин.

В миг един страховит, всеобщ ропот премина по въздуха подобно ураган и господин Дьо Лом, майор в Бастилията, се появи на платформата.

— Господине — извика той, обръщайки се към Бийо. — Господине, за Бога, покажете се. Всичкият този народ мисли, че ви се е случило нещо, и иска да ви види.

Действително името на Бийо, разнесено от Питу в тълпата, се открояваше сред неистовия тътен.

Арендаторът пусна господин Дьо Лоне, който прибра сабята си обратно в бастуна.

После между тези трима мъже настъпи момент на колебание, в който се чуха заплахи и зов за мъст.

— Ама покажете се, господине — настоя управителят, — не че тези крясъци ме плашат, но нека се знае, че съм почтен човек.

Тогава Бийо подаде глава между бойниците, правейки знак с ръка.

Отвред гръмнаха аплодисменти. В известен смисъл това бе революцията, избликваща от върха на Бастилията в лицето на този човек от народа, който пръв тъпчеше нейната платформа като повелител.

— Това е добре, господине — каза Дьо Лоне. — Между нас всичко е свършено. Вие нямате повече работа тук. Искат ви долу — слезте.

Бийо разбра тази сдържаност от страна на мъжа, в чиято власт се намираше, и се спусна по същата стълба, по която се бе качил; Дьо Лоне го последва.

Що се отнася до майора, той остана. Управителят току-що му бе дал шепнешком някои заповеди.

Беше очевидно, че господин Дьо Лоне има само едно желание — парламентьорът да стане колкото може по-бързо негов враг.

Арендаторът прекоси двора, без да промълви нито дума. Той видя мерачите при оръдията. Фитилите димяха на върховете на копията им.

Бийо се спря пред тях.

— Приятели! — каза им. — Не забравяйте, че дойдох при началника ви, за да избегна проливането на кръв, и че той отказа.

— В името на краля, господине — тропна с крак Дьо Лоне, — излезте оттук!

— Внимавайте — отвърна Бийо, — ако ме заставите да изляза в името на краля, ще вляза отново в името на народа.

Сетне, като се обърна към караулното на швейцарците, рече:

— Я да видим, за кого сте вие?

Швейцарците не отговориха.

Управителят му посочи с пръст желязната врата.

Бийо направи последно усилие.

— Господине, в името на нацията! — каза той на Дьо Лоне. — В името на вашите братя!

— На моите братя! Вие наричате мои братя онези, които крещят: „Долу Бастилията! Смърт на управителя й!“ Това са може би ваши братя, господине, но със сигурност не и мои.

— Тогава в името на хуманността!

— В името на хуманността? Хуманността, която ви кара да дойдете да ни изколите, сто хиляди души срещу сто нещастни войници, затворени между тези стени.

— Точно така, предавайки Бастилията на народа, вие ще им спасите живота.

— И ще загубя честта си.

Бийо замълча, тази войнска логика го срази; ала отново извика, обръщайки се към швейцарците и инвалидите:

— Предайте се, приятели. Още има време. След десет минути ще бъде твърде късно.

— Ако не излезете начаса, господине — викна на свой ред управителят, — честна дума на благородник, ще наредя да ви разстрелят!

Бийо се спря за миг, скръсти ръце в знак на предизвикателство, срещайки за последен път погледа на Дьо Лоне, и излезе.