Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

19.
Триъгълникът

При вратата на залата с архивите наистина гореше огромен огън от книжа[1].

За жалост една от първите потребности на народа след победата се оказа разрушението.

Архивите на Бастилията бяха завладени.

Това бе обширна зала, претъпкана с регистри и планове; досиетата на всички затворници, хвърляни от сто години насам в Бастилията, бяха струпани там в безпорядък.

Народът яростно късаше тези документи, вероятно му се струваше, че унищожавайки ги, връща законно свободата на затворниците.

Жилбер влезе; подпомогнат от Питу, той започна да се рови в книжата, прав край лавиците; регистъра за текущата година го нямаше.

Спокоен и хладнокръвен по природа, докторът тропна с крак в изблик на раздразнение.

В миг Питу забеляза едно от онези юначни хлапета, каквито винаги има при народните победи, което тичешком отнасяше на главата си към огъня том, подобен по големина и подвързия на този, който преглеждаше доктор Жилбер.

Момъкът се втурна подире му с дългите си крака и скоро го настигна.

Това бе регистърът за 1789 година.

Пазарлъкът бе кратък. Питу се представи като победител, обясни, че един от затворниците се нуждае от регистъра, и хлапето му го даде, утешавайки се с думите:

— Карай! Ще изгоря друг.

Питу разтвори тома, огледа, прелисти и като стигна до последната страница, намери следното:

Днес, 9 юли 1789 г., влезе господин Ж., много опасен философ и публицист. Да бъде държан в отделна килия.

Той занесе регистъра на доктора.

— Вземете, господин Жилбер, нали това търсехте?

— О, да! — оживи се докторът. — Точно това.

И като прочете текста, който вече предадохме, рече:

— А сега да видим от кого е заповедта.

Погледна в полето отстрани.

— Некер! — възкликна той. — Заповедта за арестуването ми подписана от моя приятел Некер? О! Тук със сигурност се крие някаква уловка.

— Некер е ваш приятел? — извика тълпата почтително, тъй като си спомняте какво влияние имаше това име върху народа.

— Да, да, мой приятел, аз го подкрепям — отвърна докторът — и той навярно изобщо не знае, че съм бил в затвора. Но ще отида да го намеря и…

— Къде ще го намерите? — попита Бийо.

— Във Версай!

— Господин Некер не е вече във Версай. Господин Некер е в изгнание.

— Къде?

— В Брюксел.

— Ами дъщеря му?

— А, нямам представа — отговори Бийо.

— Тя живее в Сен Уен — обади се глас от множеството.

— Благодаря — каза Жилбер, без дори да знае към кого отправя благодарността си.

После се обърна към онези, които горяха книжата:

— Приятели — поде той, — в името на Историята, която ще намери в тези архиви присъдата над тираните, спрете да ги унищожавате, умолявам ви. Разрушете Бастилията камък по камък, нека не остане и следа, ала уважавайте документите, в тях е светлината на бъдещето.

Едва бе изрекъл тези слова, и тълпата ги оцени с върховния си разум.

— Докторът има право — разнесоха се стотина гласа, — стига опустошения! Всички документи в Кметството!

Един пожарникар, който бе влязъл в двора заедно с пет-шест свои другари, влачейки помпа, насочи струйника на инструмента си към кладата, която, подобно на онази в Александрия[2], бе на път да погълне архивите на един свят, и я угаси.

— И по чие искане сте били арестуван? — попита Бийо.

— Тъкмо това търся и не мога да разбера. Няма го името.

След миг на размисъл добави:

— Ще го узная все пак.

И откъсвайки листа, който го засягаше, той го сгъна на четири и го сложи в джоба си. Сетне се обърна към Бийо и Питу:

— Приятели, да излизаме. Няма какво повече да правим тук.

— Да излизаме — повтори Бийо. — Само че е лесно да се каже, но трудно да се осъществи.

Наистина тълпата, тласкана към вътрешността на дворовете от любопитството, продължаваше да приижда и бе задръстила вратите.

Осем затворници, в това число Жилбер, бяха освободени.

Ето и имената им: Жан Бешад, Бернар Ларош, Жан Лакореж, Антоан Пюжад, Дьо Уайт, граф Дьо Солаж и Таверние.

Първите четирима не представляваха особен интерес. Бяха обвинени, че са фалшифицирали менителница, без обаче да бъде представено каквото и да било доказателство, което навеждаше на мисълта, че обвинението е фалшиво; те лежаха в Бастилията едва от две години.

Останалите бяха граф Дьо Солаж, Дьо Уайт и Таверние.

Граф Дьо Солаж бе почти трийсетгодишен, преливащ от радост и излиятелност; прегръщаше своите освободители, възхваляваше победата им, разказваше за затворничеството си. Арестуван през 1782 година и хвърлен във Венсен по заповед за арест, издействана от баща му, той бил преместен в Бастилията, където останал пет години, без да види съдия, без да бъде разпитан нито веднъж; баща му бе умрял преди две години, ала никой не бе помислил за него. Ако Бастилията не беше превзета, вероятно никога никой нямаше и да се сети.

Дьо Уайт бе шейсетгодишен старец; произнасяше с чужд акцент несвързани думи. На въпросите, които валяха, отговаряше, че не знае от колко време е в затвора и по каква причина е бил арестуван. Спомняше си, че е братовчед на господин Дьо Сартин и толкоз. Действително един ключар на име Гюйон бе забелязал веднъж господин Дьо Сартин да влиза в килията на Дьо Уайт и да го кара да подпише някакво пълномощно. Но затворникът бе забравил напълно това обстоятелство.

Таверние бе най-старият от всички, след десет години заточение на островите Света Маргарита беше прекарал трийсет години в Бастилията; това бе един деветдесетгодишен старец с бели коси и бяла брада; очите му се бяха повредили от тъмнината и той виждаше като през мъгла. Когато влязоха в килията му, не разбра какво става; като му заговориха за свобода, само поклати глава; когато най-накрая му казаха, че Бастилията е превзета, рече:

— Охо! Какво ли ще кажат за това крал Луи XV, мадам Дьо Помпадур и херцог Дьо ла Врилиер?

Таверние дори не беше просто луд като Дьо Уайт — той беше идиот.[3]

Радостта на тези хора бе ужасяваща гледка, тя крещеше за мъст, дотолкова приличаше на уплах. Двама или трима изглеждаха така, сякаш щяха да издъхнат сред този грохот от възгласи, излизащи от сто хиляди гърла — те, които не бяха чували двама души да говорят едновременно от влизането си в Бастилията, те, които бяха привикнали само на ленивите и тайнствени шумове на дървото, пропукващо от влагата, на паяка, тъчащ незабелязано мрежата си с едно потракване, като звук от невидим часовник, или пък на уплашен плъх, който драска и се шмугва в някоя дупка.

В момента, в който се появи Жилбер, ентусиастите предложиха затворниците да бъдат понесени на ръце, което бе прието единодушно.

Жилбер много би искал да избегне тези овации, ала нямаше начин; той бе разпознат, както и Бийо и Питу.

Отекнаха викове: „Към Кметството! Към Кметството!“, и докторът се озова на раменете на двайсет души едновременно.

Напразно се опитваше да се съпротивлява, напразно Бийо и Питу раздаваха на братята си по оръжие най-здравите юмручни удари — радостта и възторгът бяха вкоравили кожата на народа. Ударите с юмрук, с дръжка на пика, с приклад на пушка се струваха на победителите като нежна ласка и само засилваха опиянението.

Така че Жилбер бе принуден да се остави да бъде понесен на щита[4].

Щитът представляваше една маса, в средата на която бе забито копие, предназначено да служи за опорна точка на триумфатора.

И докторът се издигна над този океан от глави, ширнал се от Бастилията до аркадата Сен Жан, кипящ от бури, чиито вълни носеха сред пики, байонети и оръжия от всякакъв вид и от всички времена затворниците триумфатори.

Но в същото време този страхотен и неудържим океан влачеше една друга група, така сгъстена, че приличаше на остров.

Тази група отвеждаше пленения Дьо Лоне.

Около нея се разнасяха не по-малко бурни и не по-малко ентусиазирани викове от онези, които съпътстваха затворниците, само че това не бяха победоносни възгласи, а смъртни заплахи.

От високото място, на което се намираше, Жилбер не пропусна нито една подробност от потресаващото зрелище.

Единствено той от всички затворници, на които бе върната свободата, беше запазил напълно умствените си способности. Петте дни затворничество представляваха само един мрачен епизод в живота му. Зрението му не бе успяло да угасне или да отслабне в непрогледната тъмнина на Бастилията.

Обикновено битката прави сражаващите се безмилостни само докато трае. Общо взето, мъжете, излизайки от огъня, в който са рискували живота си, са изпълнени със снизходителност към своите врагове.

Ала при големите народни вълнения, каквито Франция е видяла немалко от епохата на Жакерията[5] до днес, масите, които страхът е държал далеч от битката и които нейният тътен е възбуждал, масите, едновременно свирепи и нерешителни, се стремят след победата да вземат някакво участие в тази битка, която не са се осмелили да посрещнат лице в лице.

Те вземат своя дял от мъстта.

Излизането на управителя от Бастилията бе поставило началото на неговото изтезание.

Ели, поел отговорност за живота на господин Дьо Лоне, вървеше начело, закрилян от униформата си и от възхищението на народа, който го бе видял да влиза пръв в огъня. Той носеше, закачено на върха на сабята му, писмото, което господин Дьо Лоне бе предал на народа през една от бойниците на Бастилията и което му бе поверено от Майар.

След него крачеше пазителят на кралските налози, държащ в ръка ключовете от крепостта, после Майар със знамето, сетне един млад мъж, показващ на всички, нанизан на байонета му, правилника на Бастилията[6], омразно предписание, предизвикало проливането на толкова сълзи.

Най-накрая вървеше управителят, пазен от Юлен и двама-трима други, който обаче се губеше сред заканително вдигнатите юмруци, размаханите саби и потрепващите пики.

Настрани от тази група, движейки се почти успоредно с нея по голямата артерия на улица „Сент Антоан“, свързваща булевардите с реката, се забелязваше една друга, не по-малко заплашителна, не по-малко ужасяваща — тя влачеше майор Дьо Лом, когото видяхме да се появява за миг, за да се опълчи срещу волята на управителя, и който бе преклонил глава пред решителността му да продължи отбраната.

Майор Дьо Лом бе един добър, храбър, чудесен момък. Много мъчения бяха смекчени, откакто бе дошъл в Бастилията. Но народът не знаеше това. Поради бляскавата му униформа народът го вземаше за управителя. Докато управителят, благодарение на сивата си дреха без никакви везби, от която беше откъснал лентата на ордена „Свети Луи“, се бе укрил в сянката на едно спасително съмнение, което можеха да разсеят само онези, които го познаваха.

Това бе зрелището, над което се извисяваше мрачният поглед на доктор Жилбер, този неизменно проницателен и спокоен поглед, дори насред опасностите, характерни за такава могъща маса.

На излизане от Бастилията Юлен бе повикал най-сигурните си и предани приятели, най-сърцатите войници и четирима-петима се бяха отзовали, стараейки се да подпомогнат великодушното му намерение да закриля управителя. За трима от тях безпристрастната история е запазила спомен — имената им са Арне, Шола и Дьо Лепин.

Тези мъже, предшествани, както казахме, от Юлен и Майар, се опитваха да бранят живота на един човек, чиято смърт се искаше неистово от сто хиляди гласа.

Около тях се бяха събрали неколцина гренадири от националната гвардия, униформата им, станала изключително популярна през последните три дни, бе обект на преклонение от страна на народа.

Господин Дьо Лоне избягваше ударите, доколкото ръцете на благородните му защитници успяваха да ги отбият; ала не можеше да избегне ругатните и заплахите.

На ъгъла на улица „Жуи“ от петимата гренадири, които се бяха присъединили към свитата, не остана нито един. Те бяха отвлечени от въодушевлението на тълпата, а може би и от кроежите на убийците и Жилбер ги видя как изчезват един подир друг като зърна от разпиляна броеница.

Тогава той предугади, че победата ще бъде опетнена, опръскана с кръв; понечи да се отскубне от масата, която му служеше за щит, но железни ръце го държаха прикован към нея. В безсилието си призова Бийо и Питу да се включат в защитата на управителя и те, подчинявайки се на гласа му, се мъчеха да разцепят вълните от хора и да стигнат до него.

Действително групата на бранителите му имаше нужда от подкрепления. Шола, който от предния ден не бе хапвал нищо, усети, че силите му го напускат, и се строполи от слабост; с голяма мъка го изправиха на крака, за да не бъде стъпкан.

Ала това беше пробив в стената, разкъсване на дигата.

Един мъж се спусна и хващайки пушката си за цевта, замахна страшно към главата на управителя.

Но Дьо Лепин зърна този боздуган, успя да се хвърли с разперени ръце между Дьо Лоне и оръжието и получи по челото удара, предназначен за пленника.

Замаян, ослепен от кръвта, той вдигна, олюлявайки се, ръце към лицето си и когато можеше отново да вижда, вече бе на двайсет крачки от управителя.

Това стана в момента, в който Бийо се добра до него, теглейки Питу подире си.

Той забеляза, че белегът, по който разпознаваха Дьо Лоне, бе непокритата му глава.

Арендаторът свали шапката си, протегна ръка и я сложи на главата на управителя[7].

Дьо Лоне се обърна и позна Бийо.

— Благодаря — каза му. — Каквото и да направите обаче, няма да ме спасите.

— Само да стигнем до Кметството — рече Юлен, — и гарантирам за всичко.

— Да, но ще стигнем ли? — усъмни се Дьо Лоне.

— С Божията помощ поне ще опитаме — отвърна Юлен.

Наистина можеха да се надяват, вече излизаха на площада пред Кметството; ала там бе претъпкано с хора, размахващи саби и пики. Мълвата, носеща се по улиците, бе известила, че им водят управителя и майора от Бастилията, и като глутница, дълго време душила, със скърцащи зъби, те чакаха.

Щом видяха шествието да се появява, втурнаха се към него.

Юлен съзна, че това е голямата опасност, последната битка; ако успееше да избута Дьо Лоне нагоре по каменното стълбище, управителят щеше да бъде спасен.

— При мен, Ели! При мен, Майар! При мен, смели мъже — изкрещя той. — Става въпрос за честта на всички ни!

Ели и Майар чуха призива му; те си пробиваха път сред народа, но народът не им помогна много — той се раздели пред тях и се скупчи зад тях.

Ели и Майар се озоваха откъснати от основния отряд.

Тълпата разбра, че е взела връх, и направи едно яростно усилие. Като гигантска боа тя се нави около групата. Бийо бе вдигнат, повлечен, отнесен; Питу се мяташе в същия водовъртеж. Юлен се спъна в най-долните стъпала пред Кметството и падна. Надигна се, за да падне отново почти веднага, и този път и Дьо Лоне бе съборен.

Управителят си остана, какъвто си беше; до сетния момент не промълви жалба, не поиска милост; само извика с пронизителен глас:

— Поне не ме карайте да се влача, тигри такива. Убийте ме веднага.

Никога заповед не е била изпълнявана с такава акуратност като тази молба. За миг около поваления Дьо Лоне се наведоха изкривени от бяс лица, вдигнаха се въоръжени ръце. Различаваха се единствено свити пестници и забиващи се железа; после се показа една глава, отделена от тялото, и се разлюля, изцапана с кръв, на върха на пика; тя бе запазила мъртвешки студената си презрителна усмивка.

Това беше само началото.

Жилбер бе видял отвратителната сцена; отново бе поискал да се притече на помощ, ала стотици ръце го бяха удържали. Той се извърна и въздъхна.

Тази глава с отворени очи се издигна точно срещу прозореца, където стоеше Флесел, заобиколен и пазен от общинарите, сякаш за да го поздрави с последен поглед.

Беше трудно да се каже кой е по-блед — живият или мъртвият.

Изведнъж силен ропот се разнесе от мястото, където беше проснато тялото на Дьо Лоне. Бяха го претърсили и в джоба на дрехата бяха намерили бележката, изпратена от превото на търговците, която управителят бе показал на Дьо Лом.

Както си спомняте, посланието гласеше:

Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.

Дьо Флесел

Взрив от убийствени ругатни избухна под прозореца на Кметството, където бе застанал Флесел.

Без да се досеща за причината, той почувства заплахата.

Но вече го бяха видели, знаеха, че е там; втурнаха се по стълбите с такъв всеобщ устрем, че мъжете, които носеха доктор Жилбер, го оставиха, за да се влеят в тази мощна вълна, надигаща се под напъна на гнева.

Жилбер също се спусна към сградата, не за да заплашва, а за да защити Флесел. Бе изкачил три-четири стъпала, когато усети как яки ръце го теглят силно назад. Обърна се, за да се освободи от тази нова хватка, ала този път разпозна Бийо и Питу.

— Ах! Какво става там долу? — викна той от мястото, където се намираше, гледайки към площада.

И посочи с ужас към улица „Тиксерандьори“.

— Елате, докторе, елате — изрекоха едновременно Бийо и Питу.

— О, убийци! — изкрещя Жилбер. — Убийци!…

Наистина в този момент майор Дьо Лом падаше, поразен от удар на брадва; в яростта си народът бе объркал управителя, себичния варварин, мъчителя на злощастните затворници с великодушния мъж, който постоянно му се бе противопоставял.

— Да, да! Да си вървим, защото започвам да се срамувам, че съм освободен от подобни хора — каза той.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Бийо. — Онези, дето се биха там, не са същите, които колят тук.

Но в мига, в който Жилбер слизаше по стъпалата, които беше изкачил, за да помогне на Флесел, народът, наблъскал се под сводовете, бе избълван обратно. Сред тази лава се мяташе един човек, когото влачеха.

— В Пале Роаял! В Пале Роаял! — беснееше тълпата.

— Да, приятели, да, добри ми приятели, в Пале Роаял! — повтаряше човекът.

И се търкаляше към реката, сякаш човешкият поток искаше да го отведе не в Пале Роаял, а да го замъкне в Сена.

— Ето още един, когото ще заколят! — извика Жилбер. — Да се опитаме да спасим поне него!

Ала едва тези думи бяха произнесени, гръмна пистолетен изстрел[8] и Флесел изчезна в дима.

Докторът закри с две ръце очите си в изблик на върховен гняв; той проклинаше този народ, който, бидейки така велик, нямаше силата да остане чист и омърсяваше победата си с тройно убийство.

После, когато свали ръце от очите си, зърна три глави на върховете на три пики.

Първата бе на Флесел, втората — на Дьо Лом, третата — на Дьо Лоне.

Едната се поклащаше на стъпалата пред Кметството, другата — в средата на улица „Тиксерандьори“, третата — на кея Пелтие.

Както бяха разположени, те образуваха триъгълник.

— О! Балзамо! Балзамо! — промълви Жилбер с въздишка. — Нима този триъгълник е символът на свободата?

И избяга по улица „Ваньори“, увличайки подир себе си Бийо и Питу.

Бележки

[1] Дюма е могъл да види една част от тези архиви у г-н Вилнав, баща на Мелани Валдор, който на 14 юли е събрал доста такива документи — бел.фр.изд.

[2] Препратка към пожара в Александрийската библиотека, културен и научен център на елинистичния свят, при обсадата на Александрия от Цезар през 48 г. пр. Хр. — бел.ред.

[3] Вж. Фернан Бурнон. „Обща история на Париж, Бастилията“, 1893 г.: „Хвърлени в затвора в началото на 1787 г., Жан ла Корез, Жан Бешад, Жан-Антоан Пюжад и Бернар Ларош са били обвинени в изготвяне на фалшиви менителници; Таверние, съучастник на Дамиен, е бил задържан след атентата през 1759 г. (срещу Луи XV — бел.прев.); граф Дьо Уайт дьо Малвил, поразен от лудост, благодарение на Бастилията е избягнал Шарантон (психиатрична болница в Париж — бел.прев.); граф Дьо Солаж, дошъл от Венсен през 1784 г., е бил обвинен в «отвратително престъпление».“ — бел.фр.изд.

[4] Франкски обичай — издигането върху щит било знак за признаване на крал, на върховен вожд — бел.ред.

[5] Жакерия — селско въстание, избухнало в Бовези през 1358 г., по време на пленничеството на крал Жан, дало името си на селските бунтове през следващите векове — бел.фр.изд.

[6] В „Луи XVI и Революцията“ Дюма привежда тези „Инструкции за караула на крепостта“, изготвени отчасти от Сен Флорантен през 1761 г. — бел.фр.изд.

[7] Жестът е приписван на Юлен — бел.фр.изд.

[8] В „Луи XVI и Революцията“ Дюма назовава убиеца: „Единият от братята Морен дьо Шарльовил, търговец на бижута, живеещ при църквата «Сен Жермен л’Оксероа».“ (според бележка на Нежон към „Спомени“ на Байи) — бел.фр.изд.