Александър Дюма
Анж Питу (42)

42.
Зетят

Скоро се съединиха, тъй като и от двете страни бързаха еднакво.

Ето какво се случи тогава.

Неколцина от онези находчиви люде, които видяхме на площад „Грев“, донесоха на зетя, набучена на пика, главата на тъста му.

Господин Бертие идваше по улица „Сен Мартен“ заедно с комисаря, бяха стигнали почти до „Сен Мери“.

Той бе в кабриолета си, возило, в най-висша степен аристократично в онази епоха, обект на неприязънта на народа, който толкова пъти бе имал повод да се оплаква от бързината на препускането на контетата или танцьорките, които караха сами и, теглени от буен кон, често прегазваха и неизменно опръскваха с кал.

Бертие напредваше едва-едва сред виковете, дюдюканията и заплахите, разговаряйки спокойно с общинския съветник Ривиер, комисаря, изпратен в Компиен, за да го спаси, който, изоставен от своя другар, беше успял с мъка да спаси самия себе си.

Народът бе започнал с кабриолета; бяха строшили гюрука, така че Бертие и спътникът му седяха, изложени на погледи и на удари отвред.

Междувременно той чуваше да му се припомнят неговите злодеяния, разнищвани и раздухвани от народната ярост.

Искал бил да умори Париж от глад.

Наредил бил да ожънат ръжта и житото още неузрели и от поскъпването на зърното спечелил огромни суми.

Не само направил това, твърдяха, което било предостатъчно, ами още и заговорничел.

Намерили били един портфейл у него; в този портфейл имало подстрекателски писма, заповеди за кланета, доказателство било, че десет хиляди патрона били раздадени на агентите му.

Това бяха чудовищни нелепици, ала както е известно, тълпата, стигнала до връхната точка на гнева си, фабрикува и представя като истини най-невероятни измислици.

Този, когото обвиняваха във всевъзможни грехове, бе един все още млад човек на трийсет-трийсет и две години^[1], облечен елегантно, почти усмихнат насред ударите и обидите; той гледаше наоколо с абсолютно нехайство гнусните надписи, които му показваха, и беседваше, без да се големее, с Ривиер.

Двама мъже, раздразнени от самоувереността му, бяха поискали да го сплашат и да го принудят да промени поведението си; те бяха застанали на стъпалата от двете страни на кабриолета, опирайки в гърдите на Бертие своите байонети.

Но Бертие, храбър до безразсъдство, не се беше трогнал ни най-малко; бе продължил да разговаря с общинския съветник, сякаш тези две оръжия бяха само безобиден аксесоар към кабриолета.

Тълпата, вбесена от това презрение, което така контрастираше с ужаса на Фулон, ръмжеше и дебнеше настървено момента, в който, вместо да отправя заплахи, щеше да може да причини болка.

Тъкмо тогава Бертие впери очи в нещо безформено и окървавено, което размахваха пред него, и в миг разпозна главата на тъста си, която се навеждаше към устните му.

Искаха да го накарат да я целуне.

Възмутен, господин Ривиер отстрани пиката с ръката си^[2].

Бертие му благодари с жест и дори не благоволи да проследи с поглед този отвратителен трофей, който палачите носеха зад кабриолета над главата му.

Така пристигнаха на площад „Грев“ и подир нечувани усилия от страна на стражата, която се бе присъединила набързо, пленникът беше предаден на общинските служители в Кметството.

Опасна мисия, страшна отговорност, от която Лафайет отново пребледня, а сърцето на кмета на Париж подскочи.

След като едва ли не раздроби кабриолета, изоставен в подножието на каменното стълбище, тълпата се настани на подходящите места, заварди всички изходи, взе съответните мерки и приготви нови въжета по куките на уличните фенери.

При вида на Бертие, който се изкачваше спокойно, Бийо не можа да се сдържи, разплака се горчиво и започна да скубе косите си.

Питу, който се бе върнал обратно, когато реши, че изтезанието на Фулон е приключило, потресен, въпреки омразата, която изпитваше към господин Бертие, виновен в неговите очи не само за всичко онова, в което го упрекваха, но още и задето бе подарил златни токи на Катрин, се разрида, клекнал зад една пейка.

През това време Бертие — сякаш ставащото се отнасяше за друг и изобщо не го засягаше, — бе влязъл в Залата на Съвета и разговаряше с общинските съветници.

Той познаваше по-голямата част от тях и дори бе близък с някои.

Те обаче се отдръпнаха от него с ужаса, който вдъхва на боязливите души допирът до непопулярна личност.

Така че скоро Бертие се оказа почти сам, единствено с Байи и Лафайет.

Помоли да му разкажат подробно за екзекуцията на Фулон; сетне, свивайки рамене, рече:

— Да, разбирам. Мразят ни, защото ние сме оръдията, чрез които монархията измъчваше народа.

— Обвиняват ви в страшни престъпления, господине — каза строго Байи.

— Господине — отвърна Бертие, — ако бях извършил престъпленията, в които ме обвиняват, щях да бъда не човек, а звяр или демон. Ала, както предполагам, ще ме съдят и всичко ще се изясни.

— Вероятно — промълви неуверено Байи.

— Впрочем — продължи Бертие, — това е, което желая. Кореспонденцията ми е налице, ще се види на чии заповеди съм се подчинявал и отговорността ще падне върху когото трябва.

Общинските служители извърнаха очи към площада, откъдето се надигаше грозен ропот.

Бертие разбра отговора.

Тогава Бийо, проправяйки си път между хората, заобиколили Байи, се приближи до интенданта и му подаде едрата си доблестна ръка.

— Добър ден, господин Дьо Совини — каза му.

— Я гледай, това си ти, Бийо! — възкликна Бертие, поемайки протегнатата му ръка. — Значи си дошъл да създаваш безредици в Париж, добри ми земеделецо, ти, който така хубаво си продаваше житото на пазарите във Виле-Котре, Крепи и Соасон?

Въпреки демократичните си наклонности Бийо не можа да не се възхити на спокойствието на този мъж, който бе в състояние да се шегува, когато животът му висеше на косъм.

— Настанявайте се, господа — обърна се Байи към общинските съветници, — започваме разследването срещу обвиняемия.

— Така да бъде — кимна Бертие, — но ви предупреждавам, господа — съсипан съм. От два дни не съм спал. Днес от Компиен до Париж бях блъскан, удрян, дърпан. Като поисках да ям, предложиха ми сено, което не е особено хранително. Намерете ми едно място, където бих могъл да поспя, па било и час.

В този момент Лафайет излезе, за да се осведоми за положението. Той се върна в залата по-обезсърчен от всякога.

— Драги Байи — каза на кмета, — ожесточението е неистово. Да задържим господин Бертие тук, означава да бъдем обсадени. Да браним Кметството, значи да дадем на разярените претекста, който желаят. Да не браним Кметството, означава да добием навика да отстъпваме всеки път, когато ни нападат.

В това време Бертие бе седнал, а после полегнал на една пейка.

Той се готвеше да спи.

Бесните викове стигаха до него през прозореца, ала въобще не го смущаваха — лицето му запазваше ведрото умиротворение на човек, който забравя всичко, за да позволи на съня да се спусне над челото му.

Байи разискваше с общинските съветници и Лафайет.

Бийо гледаше Бертие.

Лафайет преброи набързо гласовете и се обърна към пленника, който започваше да задрямва:

— Господине, моля ви да бъдете готов.

Бертие въздъхна, надигайки се на лакът.

— Готов за какво? — попита.

— Тези господа решиха да ви прехвърлим в абатството.

— В абатството. Добре — съгласи се интендантът. — Но — добави, поглеждайки притеснените общинари, чието притеснение разбираше, — да приключваме по един или друг начин.

Взрив от дълго сдържан гняв и нетърпение избухна на площад „Грев“.

— Не, господа, не — поклати глава Лафайет, — няма да го оставим да тръгне в този момент.

В изблик на смелост Байи взе решение. Излезе с двама общински съветници и призова за тишина.

Народът знаеше не по-зле от него какво щеше да каже — тъй като той възнамеряваше да повтори злодеянието, дори не поиска да чуе упрека и щом кметът отвори уста, мощен рев се изтръгна от тълпата, заглушавайки гласа му, преди изобщо да бъде чут.

Като се увери, че е невъзможно да произнесе и една-единствена дума, Байи пое обратно към Кметството, следван от викове: „Бертие! Бертие!“

После други гласове пробиха и взеха връх — подобно на онези пронизителни регистри в хоровете на демоните в оперите на Вебер или Майербер^[3], — крещейки: „На фенера! На фенера!“

Когато видя Байи да се връща, Лафайет се втурна на свой ред. Той бе млад, пламенен, обичан. Това, което старецът не бе могъл да постигне с довчерашната си популярност, той, приятелят на Вашингтон и Некер, щеше несъмнено да постигне с първата дума.

Ала напусто народният генерал се смеси с най-разярените; напусто говори в защита на правосъдието и човечността; напусто, разпознавайки или правейки се, че разпознава някои от подбудителите, умолява, стиска ръце и се мъчи да възпре тези хора.

Нито една негова дума не бе чута, нито един негов жест не бе разбран, нито една негова сълза не бе видяна.

Изтикан нагоре по стъпалата, Лафайет коленичи на площадката пред Кметството, заклевайки тези тигри, които наричаше свои съграждани, да не безчестят нацията си, да не безчестят самите себе си, да не превръщат в мъченици виновните, на които законът дължеше и опозоряване, и наказание.

Понеже настояваше, заплахи полетяха и към него, но той се възправи срещу тях. Неколцина развилнели се му показаха пестници или вдигнаха оръжията си.

Генералът пристъпи напред с открити гърди и оръжията се сведоха.

Ала заканите по адрес на Бертие не секваха.

Победен, Лафайет се прибра, също като Байи, обратно в Кметството.

Общинските съветници видяха, че той е безпомощен срещу бурята; паднала бе сетната им крепост.

Решиха стражата на Кметството да отведе Бертие в абатството. Това означаваше да го изпратят на смърт.

— Най-накрая! — каза Бертие, когато решението бе взето.

И гледайки с дълбоко презрение всички тези мъже, той застана между офицерите, след като благодари с един жест на Байи и Лафайет и на свой ред подаде ръка на Бийо.

Байи извърна навлажнен поглед, а Лафайет — очи, помръкнали от покруса.

Интендантът слезе по стълбите на Кметството със същата крачка, с която се бе изкачил.

В мига, в който се появи на площадката пред сградата, ужасяващ възглас, надигнал се на площада, сякаш разлюля каменните стъпала под нозете му.

Но той, високомерен и равнодушен, посрещна тези горящи очи с невъзмутим поглед, сви рамене и произнесе следните думи:

— Странен народ. Какво му е, та реве така?

Не бе довършил, когато стана притежание на този народ. Протегнаха се ръце на самото стълбище, за да го докопат и изтръгнат от стражата, железни ченгели го теглеха, кракът му изневери и той се изтърколи в лапите на враговете си, които за секунда бяха изблъскали охраната му.

После неудържима вълна повлече пленника по пътя, изцапан с кръв, по който Фулон бе поел преди два часа.

Един мъж бе вече на съдбовния фенер, с въже в ръка.

Ала в Бертие се бе вкопчил друг мъж, който в яростта и изстъплението си раздаваше удари и проклятия на палачите.

Той крещеше:

— Не ще го имате! Не ще го убиете!

Този мъж беше Бийо, когото отчаянието бе направило луд и силен за двайсет.

На някои викаше:

— Аз съм един от победителите на Бастилията!

И те, разпознавайки го наистина, леко се стъписваха.

Други убеждаваше:

— Оставете, нека го съдят. Аз гарантирам. Ако го пуснат да избяга, ще ме обесите вместо него.

Клетият Бийо! Бедният почтен човек! Стихията го отнасяше, него и Бертие, както смерч увлича едновременно перо и сламка във вихрените си спирали.

Той вървеше, без да се оглежда и без да вижда. Беше стигнал.

По-бърз от мълния.

Бертие, когото бяха влачили заднишком, Бертие, когото бяха повдигнали, като забеляза, че спират, се обърна и зърна позорния оглавник, който се поклащаше над главата му.

С едно колкото свирепо, толкова и неочаквано усилие интендантът се изскубна от ръцете, които го стискаха здраво, грабна байонета на един национален гвардеец и връхлетя връз мъчителите си.

Отзад обаче се посипаха хиляда удара; той падна и хиляда други се стовариха върху му.

Бийо бе изчезнал под краката на убийците.

Бертие нямаше време да страда. Кръвта и душата му напуснаха едновременно тялото през хиляда рани.

Тогава арендаторът стана свидетел на зрелище, по-гнусно от всичко, което бе видял до момента. Един мъж бръкна с ръка в разтворената гръд на трупа и извади още димящото сърце.

Сетне, забождайки го на върха на сабята си насред виещата тълпа, която му правеше път, отиде да го положи на масата на големия съвет, където общинските съветници провеждаха своите заседания^[4].

Бийо, този твърд човек, не можа да устои на гледката — той изгуби свяст и се строполи до един крайпътен камък на десет крачки от гибелния фенер.

При това позорящо предизвикателство, отправено към властта му, към революцията, която направляваше или по-скоро смяташе, че направлява, Лафайет строши сабята си и запрати парчетата по главите на екзекуторите.

Питу вдигна арендатора на ръце, шепнейки му в ухото:

— Бийо! Чичо Бийо, съвземете се! Ако видят, че ви е зле, ще ви помислят за негов съучастник и ще убият и вас. Ще бъде жалко… Един толкова добър патриот!

След това го отнесе към реката, прикривайки го, колкото му бе възможно, от неколцина ревностни убийци, които ръмжаха.