Александър Дюма
Анж Питу (59)

59.
Питу — революционер

След като изпълни първостепенните повели на послушанието, Питу реши да откликне и на първостепенните повели на сърцето си.

Сладко нещо е подчинението, когато заповедта на господаря сбъдва тайните копнежи на онзи, който се подчинява.

Така че той разтвори крака като пергели, тръгна по уличката, която отива от Пльо към улица „Лорме“, образувайки един вид зелен пояс с двата си реда жив плет от тази страна на града, и пое напряко през полето, за да стигне по-бързо до фермата в Писльо.

Ала скоро забави ход; всяка крачка му навяваше спомени.

Когато се прибираш в града или селото, където си роден, сякаш стъпваш по младостта си, по отминалите дни, които се стелят, както казва английският поет^[1], подобно килим под нозете, за да отдадат почит на завръщащия се пътник.

На всяка крачка откриваш по някой спомен, каращ сърцето ти да трепне.

Тук си страдал, там си бил блажен; тук си ридал от болка, там си плакал от радост.

Питу, който не беше аналитик, бе принуден да бъде мъж; той натрупа камари от минало по цялата дължина на пътя и пристигна във фермата на леля Бийо с душа, преливаща от вълнение.

Когато съзря на стотина крачки пред себе си просналия се хребет на покривите, когато измери с очи столетните брястове, извили се, за да гледат отвисоко как димят обраслите с мъх комини, когато долови далечните звуци от добитъка, който мърдаше и си приказваше, от кучетата, които ръмжаха, от талигите, които трополяха, той нагласи каската на главата си, закрепи драгунската сабя на хълбока си и се постара да си придаде юначен вид, подобаващ на военен и на влюбен.

Отначало никой не го позна, което бе доказателство, че е успял.

Един прислужник поеше конете на барата; той чу шум, обърна се и през рошавата глава на близката върба забеляза Питу, или по-скоро една каска и една сабя.

Прислужникът бе поразен и замръзна от изумление.

Минавайки край него, Питу го повика.

— Ей, Варно! Добър ден, Барно! — рече му.

Смаян от това, че тази каска и тази сабя го знаят по име, слугата повдигна шапката си и изпусна юларите на конете.

Момъкът го заобиколи, усмихвайки се.

Но конярят съвсем не се успокои; радушната усмивка на Питу бе останала скрита под каската му.

В същото време леля Бийо забеляза този воин през прозореца на трапезарията.

Тя стана.

Тогава хората по селата бяха в тревога. Носеха се ужасяващи слухове; говореше се за разбойници, които изсичали горите и прибирали реколтата още неузряла^[2].

Какво означаваше пристигането на този войник? Знак за нападение ли беше или за помощ?

След като обгърна с един поглед Питу, госпожа Бийо се почуди на селските му панталони до коленете, които не вървяха с бляскавата каска, и, трябва да се каже, че в своите предположения тя клонеше по-скоро към подозрение, отколкото към надежда.

Войникът, какъвто и да беше, влезе в кухнята.

Леля Бийо направи две крачки към него. От своя страна, за да не остане по-назад по учтивост, Питу свали каската си.

— Анж Питу! — възкликна тя. — Анж, ти — тук!

— Добър ден, госпожо Бийо — отвърна момъкът.

— Анж! О, Боже мой! Та кой би могъл да се сети? Ама ти да не си се записал във войската?

— О! Във войската! — каза Питу.

И се усмихна с чувство на превъзходство.

Сетне се озърна наоколо, явно търсейки някого.

Леля Бийо се усмихна; бе отгатнала целта на този поглед.

И попита простодушно:

— Катрин ли търсиш?

— Да, за да й поднеса почитанията си — отговори момъкът.

— Тя простира прането. Хайде, седни, погледни ме, говори ми.

— С най-голямо удоволствие — рече Питу, — добър ден, добър ден, добър ден, госпожо Бийо.

И си взе един стол.

При вратата и на стълбите се насъбраха всички прислужнички и надничари, привлечени от разказа на коняря. Чуваше се как си шушнат:

— Това Питу ли е?

— Да, той е.

— Бре!

Момъкът обходи с благосклонен поглед старите си другари. За повечето от тях усмивката му бе като милувка.

— И ти идваш от Париж, Анж? — подхвана стопанката на дома.

— Право оттам, госпожо Бийо.

— Как е нашият стопанин?

— Много добре, госпожо Бийо.

— Как е в Париж?

— Много зле, госпожо Бийо.

— А!

И кръгът на слушателите се стесни.

— Ами кралят? — попита арендаторката.

Питу поклати глава и се разнесе едно млясване с език, твърде унизително за монархията.

— А кралицата?

Този път той не отвърна абсолютно нищо.

— О! — възкликна госпожа Бийо.

— О! — повториха струпалите се.

— Хайде, продължавай, Питу — подкани го арендаторката.

— По дяволите! Питайте ме — рече момъкът, който се пазеше да не разкаже в отсъствието на Катрин всичко интересно, което имаше за разправяне.

— Защо носиш каска? — попита госпожа Бийо.

— Това е трофей — отговори Питу.

— Какво значи трофей, приятелю? — не разбра добрата жена.

— А, да, наистина, госпожо Бийо! — кимна той с покровителствена усмивка. — Няма как да знаете какво е трофей. Трофей е, когато победиш враг, госпожо Бийо.

— Значи си победил някой враг, а, Питу?

— Някой! — произнесе пренебрежително Питу. — Ех, мила ми госпожо Бийо! Та не знаете ли, че ние двамата, господин Бийо и аз, превзехме Бастилията.

Тези магически думи наелектризираха аудиторията. Питу почувства дъха на присъстващите в косата си и ръцете им на облегалката на стола.

— Разкажи, разкажи ни какво е направил нашият човек — наведе се към него госпожа Бийо, горда и тръпнеща едновременно.

Питу се огледа отново за Катрин; Катрин не идваше. Стори му се оскърбително, че госпожица Бийо не изоставя прането си заради пресните новини, донесени от такъв куриер.

Той поклати глава; започваше да става недоволен.

— Само че това е твърде дълго за разправяне — рече.

— А ти гладен ли си? — попита госпожа Бийо.

— Доста може би.

— Жаден?

— Не бих казал не.

Начаса прислужници и прислужнички се разтичаха, вследствие на което момъкът се оказа ограден от чаша за вино, хляб, месо и всички видове плодове, преди още да е обмислил обхвата на желанието си.

Питу бе силна натура, както казват на село, сиреч храносмилаше бързо; колкото и бързо да храносмилаше обаче, все още не можеше да приключи с петела на леля Анжелик, последната хапка от който бе погълнал нямаше и половин час.

Така че онова, което бе поискал, не му помогна да спечели време — толкова чевръсто му беше сервирано.

Той видя, че трябва да направи върховно усилие, и започна да яде.

Ала въпреки волята си да продължи, подир миг бе принуден да спре.

— Какво ти е? — удиви се госпожа Бийо.

— Проклятие! Аз, такова…

— Дайте на Питу да пийне.

— Имам си сидър, госпожо Бийо.

— Но може би ще предпочетеш ракия?

— Ракия ли?

— Да, не свикна ли да я пиеш в Париж?

Порядъчната жена предполагаше, че дванайсет дни са били достатъчни на Питу да се поквари.

Той гордо отхвърли предположението.

— Ракия, аз — никога! — отсече.

— Тогава говори.

— Ако заговоря — каза Питу, — ще трябва после да започвам отначало заради госпожица Катрин и ще стане дълга и широка.

Двама-трима души хукнаха към пералнята, за да потърсят госпожица Катрин.

Ала в това време момъкът машинално обърна очи към стълбата за първия етаж и през една врата, отворила се от течението, забеляза Катрин, облегната на един прозорец.

Катрин беше вперила поглед по посока на гората, сиреч по посока на Бурсон.

Тя бе така погълната в своето съзерцание, че нищо от движението в къщата не я бе стреснало, нищо отвътре не бе отвлякло вниманието й, изцяло отдадено на онова, което ставаше навън.

— Ах! — въздъхна Питу. — По посока на гората, по посока на Бурсон, по посока на господин Изидор Дьо Шарни, да, това е.

И втора, още по-жална въздишка се изтръгна от гърдите му.

В този момент пратениците се завърнаха, бяха проверили не само в пералнята, но и на всички места, където би могла да бъде Катрин.

— Е, какво? — попита госпожа Бийо.

— Не видяхме госпожицата.

— Катрин! Катрин! — извика госпожа Бийо.

Девойката не чуваше.

Тогава Питу се реши да заговори.

— Госпожо Бийо — поде той, — знам защо не са намерили госпожица Катрин в пералнята.

— Защо?

— По дяволите! Защото не е там.

— А ти знаеш ли къде е?

— Да.

— Е, къде е?

— Горе.

И хващайки арендаторката за ръка, той я поведе по стълбата и й показа Катрин, приседнала на перваза на прозореца, в рамката от грамофончета и бръшлян.

— Тя се вчесва — каза добрата жена.

— Уви, не, тя е напълно вчесана — промълви тъжно Питу.

Арендаторката изобщо не обърна внимание на тъгата в гласа на момъка и извика силно:

— Катрин! Катрин!

Сепната, девойката потрепери, затвори бързо прозореца и рече:

— Какво има?

— Ама ела де, Катрин — подкани я госпожа Бийо, без ни най-малко да се съмнява във въздействието на думите си. — Анж е пристигнал от Париж.

Питу се ослушваше с тревога за отговора на девойката.

— А! — произнесе хладно Катрин.

Толкова хладно, че сърцето на клетия Питу сякаш спря. Тя слизаше с онази флегматичност, присъща на фламандките от картините на Ван Остаде и Броувер^[3].

— Я гледай! — каза, стъпвайки на последното стъпало. — Той бил.

Питу се поклони, поруменял и тръпнещ.

— Той има каска — пошушна една от прислужничките на ухото на младата си господарка.

Питу чу и се взря да види ефекта върху лицето на Катрин. Очарователно лице, може би леко пребледняло, ала закръглено и с кадифена мекота. Но Катрин не изрази никаква възхита по отношение на каската на Питу.

— А, имал каска! И какво ще прави с нея?

Този път възмущението взе връх в сърцето на доблестния момък.

— Имам каска и сабя — наблегна той с гордост, — защото се бих и защото убивах драгуни и швейцарци. И ако се съмнявате, госпожице Катрин, попитайте баща си, това е.

Катрин бе толкова замислена, че сякаш чу само последната част от отговора на Питу.

— Как е баща ми? — попита тя. — И защо не се върна заедно с вас? Да не би новините от Париж да са лоши?

— Много лоши — кимна Питу.

— Мислех, че всичко се е наредило — каза Катрин.

— Да, наистина, но пак се разбърка — отговори Питу.

— Не се ли спогодиха кралят и народът с призоваването отново на господин Некер?

— Става дума тъкмо за господин Некер — рече Питу с нотка на самодоволство.

— Все пак това удовлетвори народа, нали?

— Така го удовлетвори, че тръгна да раздава правосъдие и е на път да избие всичките си врагове.

— Всичките си врагове! — възкликна Катрин учудено. — И кои са враговете на народа?

— Ами аристократите — отвърна Питу.

Девойката побледня.

— А кои наричат аристократи? — попита.

— Кои, по дяволите! Онези, които притежават големи земи, онези, които разполагат с разкошни замъци, онези, които държат нацията гладна, онези, които имат всичко, докато ние нямаме нищо.

— И още? — обади се раздразнено Катрин.

— Онези, които имат хубави коне и красиви каляски, докато ние ходим пеша.

— Боже мой! — извика тя, побелявайки като мъртвец.

Питу забеляза тази промяна в изражението й.

— Наричам аристократи хора, които вие познавате — изрече той с убийствена радост.

— Които познавам?

— Които познаваме? — намеси се леля Бийо.

— Ама за кого намеквате? — настоя Катрин.

— За господин Бертие дьо Совини например.

— За господин Бертие дьо Совини?

— Дето ви е дал златните токи, които носехте на обувките си в деня, когато танцувахте с господин Изидор.

— Е, и какво?

— Е, и какво! Видях с очите си как изяждат сърцето му.

Потресаващ вик се изтръгна от всички гърди. Катрин се строполи върху стола, на който се бе облегнала.

— Ти видя това? — попита леля Бийо, трепереща от ужас.

— И господин Бийо също го видя.

— О! Боже мой!

— Да, и в този час вече — продължи Питу — трябва да са убили или изгорили де що има аристократи в Париж и във Версай.

— Това е отвратително! — прошепна Катрин.

— Отвратително! И защо? Да не би да сте аристократка вие, госпожице Бийо?

— Господин Питу — стрелна го Катрин с някаква мрачна енергия, — струва ми се, че не бяхте толкова жесток, преди да тръгнете за Париж.

— И не съм и станал, госпожице — каза, силно разколебан, момъкът. — Но…

— Но тогава не се хвалете със злодеянията, които вършат парижаните, понеже не сте парижанин и не сте извършили тези злодеяния.

— Не само не съм ги извършил — додаде Питу, — ами господин Бийо и аз едва не бяхме повалени и стъпкани, защитавайки господин Бертие.

— О, моят храбър баща! Моят храбър баща! Това е в природата му, познавам го чудесно! — извика възбудено Катрин.

— Достойният ми мъж! — промълви госпожа Бийо с навлажнени очи. — И какво направи той?

Питу описа ужасяващата сцена на площад „Грев“, разказа за отчаянието на Бийо и за желанието му да се върне във Виле-Котре.

— Защо не си дойде тогава? — попита Катрин с глас, който развълнува Питу, като онези зловещи предсказания, които гадателите така добре умеят да внушават дълбоко в сърцата.

Леля Бийо долепи молитвено ръце.

— Господин Жилбер не позволи — рече момъкът.

— Ама да не би господин Жилбер да иска да убият мъжа ми? — разрида се госпожа Бийо.

— Да не би да иска да бъде погубен домът на баща ми? — добави Катрин със същата мрачна тъга.

— О, не! — отвърна Питу. — Господин Бийо и господин Жилбер се разбраха. Господин Бийо ще остане още някое време в Париж, за да довършат революцията.

— Те двамата сами ли, как така? — почуди се леля Бийо.

— Не, заедно с господин Дьо Лафайет и господин Байи.

— А! — каза с възхищение арендаторката. — Щом е с господин Дьо Лафайет и господин Байи…

— Кога мисли да се прибере? — попита за пореден път Катрин.

— О! Колкото до това, госпожице, не знам нищо.

— Ами ти, Питу, ти защо се върна тогава?

— Аз доведох Себастиен Жилбер при абат Фортие и дойдох тук, за да предам наставленията на господин Бийо.

Изричайки тези думи, той се изправи не без известно дипломатическо достолепие, което бе разбрано, ако не от прислугата, то поне от господарите.

Леля Бийо също се надигна и отпрати хората си.

Катрин, останала седнала, се постара да надникне в мислите на Питу, преди да са излезли от устата му.

— Какво ли ще трябва да чуя? — запита се тя.