Александър Дюма
Анж Питу (14)

14.
Трите власти във Франция

Бийо все така вървеше, ала вече викаше не той. Тълпата, обхваната от войнствения му дух, разпознала в този мъж един от своите, тълпата, обсъждайки думите и постъпката му, го следваше, нарастваща, подобно приливна вълна.

Когато Бийо излезе на кея Сен Мишел, зад него имаше повече от три хиляди души, въоръжени с ножове, брадви, пики и пушки.

Всички крещяха: „Към Бастилията! Към Бастилията!“

Бийо се затвори в себе си. Той направи на свой ред разсъжденията, които изложихме в края на предходната глава, и малко по малко цялата пара на трескавата му възбуда се разсея.

Тогава арендаторът погледна с разума си.

Начинанието бе възвишено, но безумно. Долавяше се по стреснатите и насмешливи изражения, с които се посрещаше зовът: „Към Бастилията!“

Това обаче само затвърди неговата непоколебимост.

Ала той осъзна, че отговаря пред майките, жените и децата за живота на тези мъже, които го следваха, и реши да вземе всички възможни предпазни мерки.

И така, най-напред Бийо заведе хората си на площада пред Кметството.

Там назначи един лейтенант и офицери кучета, които да събират стадото.

„Да видим, помисли той, във Франция има една власт, има две, има дори три. Да се посъветваме.“

Бийо влезе в Кметството и попита кой е началникът на Общината.

Отговориха му, че е превото на търговците, господин Дьо Флесел.

— Ааа! — рече арендаторът с неудовлетворен вид. — Господин Дьо Флесел, някой благородник, сиреч враг на народа.

— Ама не — отвърнаха му, — той е умен човек.

Бийо се изкачи по стълбището на Кметството.

В преддверието срещна един разсилен.

— Искам да говоря с господин Дьо Флесел — каза той, виждайки, че разсилният се приближава до него, за да попита какво желае.

— Невъзможно! — отсече разсилният. — Зает е с попълването на състава на гражданската милиция, която Кметството организира в този момент.

— Чудесно — възкликна Бийо, — аз също организирам милиция и понеже вече имам три хиляди души, зачислени в нея, искам да видя господин Дьо Флесел, който още няма и един готов войник. Така че уредете да разговарям с господин Дьо Флесел, и то начаса. О! Погледнете през прозореца, ако желаете.

Разсилният действително хвърли бърз поглед към кейовете и съзря хората на Бийо. След което побърза да отиде и да предупреди превото на търговците, на когото показа в потвърждение на съобщението си въпросните три хиляди души.

Това вдъхна на превото нещо като уважение към онзи, който настояваше да говори с него; той напусна съвещанието и излезе в преддверието, оглеждайки се.

Забеляза Бийо, отгатна кой е и се усмихна.

— Вие сте ме търсили — рече му.

— Вие ли сте господин Дьо Флесел, превото на търговците? — попита Бийо.

— Да, господине. С какво мога да ви услужа? Само побързайте, защото съм зает до гуша.

— Господин прево — поде Бийо, — колко власти има във Франция?

— По дяволите! Зависи как го разбирате, драги господине — отвърна Флесел.

— Кажете ми както го разбирате вие самият.

— Ако попитате господин Байи^[1], той ще ви каже, че има само една власт — на Националното събрание. Ако попитате господин Дьо Дрьо-Брезе, ще ви каже, че има само една — на краля.

— А вие към кое от тези две мнения клоните, господин прево?

— Моето лично мнение също е, че в този момент има само една-единствена власт.

— На Събранието или на краля? — попита Бийо.

— Нито едното, нито другото — на нацията — отговори Флесел, мачкайки жабото си.

— Аха! На нацията! — възкликна арендаторът.

— Да, сиреч на онези господа, които чакат долу на площада с ножовете и шишовете. На нацията, тоест според мен на всички.

— Вие може и да сте прав, господин Дьо Флесел — отвърна Бийо, — не напразно ми казаха, че сте умен човек.

Дьо Флесел се поклони.

— Към коя от тези три власти смятате да се обърнете, господине? — поинтересува се той.

— Бога ми! — рече Бийо. — Мисля, че е най-просто, когато искаш нещо важно, да се обърнеш към добрия Бог, а не към светиите.

— Което значи, че ще се обърнете към краля?

— Имам такова желание.

— Ще бъде ли недискретно, ако запитам какво възнамерявате да поискате от краля?

— Свободата на доктор Жилбер, който е в Бастилията.

— Доктор Жилбер? — произнесе грубо Флесел. — Не беше ли един съчинител на брошури?

— По-скоро един философ, господине.

— То е все едно, драги ми господин Бийо. Мисля, че разполагате с малко шансове да издействате подобно нещо от краля.

— И защо?

— Най-напред, защото, след като е заповядал да затворят доктор Жилбер в Бастилията, кралят явно има своите доводи за това.

— Е, добре! — каза Бийо. — Той ще ми изложи доводите си, а аз ще му приведа моите.

— Драги ми господин Бийо, кралят е много зает и няма да ви приеме.

— О! Ако не ме приеме, ще намеря начин да вляза и без неговото разрешение.

— Ала щом влезете, ще се натъкнете на господин Дьо Дрьо-Брезе, който ще нареди да ви изхвърлят.

— Ще нареди да ме изхвърлят!

— Да, той искаше да направи това с цялото Събрание. Вярно е, че не успя, но тъкмо поради тази причина е още по-бесен и нищо чудно да си го изкара на вас.

— Тогава ще се обърна към Събранието.

— Пътят за Версай е отрязан.

— Ще отида с моите три хиляди души.

— Внимавайте, драги господине, ще се озовете срещу четири-пет хиляди швейцарци и две-три хиляди австрийци, които ще прегазят вас и вашите три хиляди души. За миг ще бъдете смазани.

— Ах, по дяволите! Но какво да направя все пак?

— Правете каквото желаете. Само ми сторете услугата да отведете вашите три хиляди души, които блъскат по паважа с алебардите си и пушат. Има седем или осем хиляди кесии с барут в мазетата и една искра може да ни хвърли във въздуха.

— В такъв случай решавам — отсече Бийо, — няма да се обръщам нито към краля, нито към Националното събрание, ще се обърна към нацията и ще превземем Бастилията.

— И с какво?

— С осемте хиляди кесии барут, които ще ми дадете, господин прево^[2].

— Ах! Така ли? — каза насмешливо Флесел.

— Точно така. Ако обичате, ключовете от мазетата, господине!

— Хей! Вие шегувате ли се? — взря се в него превото.

— Не, господине, не се шегувам — отвърна Бийо.

И като хвана с две ръце Флесел за яката на дрехата, процеди:

— Ключовете, или ще повикам хората си.

Флесел стана блед като смъртник. Устните и зъбите му се стиснаха конвулсивно, ала гласът му не се промени и той поде със същия ироничен тон, който бе възприел:

— Всъщност, господине, ще ми направите голяма услуга, отървавайки ме от този барут. Ето защо ще ви дам ключовете, които желаете. Само не забравяйте, че аз съм ваш първи магистрат и че ако имате неблагоразумието да се отнесете с мен пред хората така, както се отнесохте насаме, час по-късно ще бъдете обесен от градската стража. Настоявате ли все още за барута?

— Настоявам — твърдо произнесе Бийо.

— И ще го разпределите лично?

— Лично.

— Кога ще стане това?

— Веднага.

— Простете, нека се разберем. Имам работа още четвърт час и бих предпочел, ако за вас е безразлично, раздаването да не започва, преди да съм си тръгнал. Предсказаха ми, че ще умра от насилствена смърт, ала, признавам си, изпитвам силно отвращение от перспективата да хвръкна във въздуха.

— Така да бъде, след четвърт час. Аз обаче на свой ред имам една молба.

— Каква?

— Да се приближим и двамата до този прозорец.

— Защо?

— Искам да ви направя популярен.

— Много благодаря. И по какъв начин?

— Ще видите.

Бийо отведе превото до прозореца.

— Приятели — извика той, — вие все още желаете да превземете Бастилията, нали?

— Да, да, да! — гръмнаха три-четири хиляди гласа.

— Но нямате барут, нали?

— Да! Барут! Барут!

— Е, добре! Ето, господин превото на търговците е готов да ви даде барута, който се намира в мазетата на Кметството. Благодарете му, приятели мои.

— Да живее господин превото на търговците! Да живее господин Дьо Флесел! — ревна тълпата.

— Благодаря ви! Благодаря ви заради него, благодаря ви и заради себе си!

— Сега, господине — обърна се Бийо, — няма нужда да ви хващам за яката нито насаме, нито пред хората. Защото, ако не ми дадете барута, нацията, както я наричате вие, нацията ще ви разкъса на парчета.

— Вземете ключовете, господине — каза превото. — Вие умеете да искате по начин, който не допуска отказ.

— О, вие ме окуражавате — рече Бийо, в чиято глава, изглежда, съзряваше нов план.

— А, по дяволите! Да не би да искате още нещо от мен?

— Да. Познавате ли управителя на Бастилията?

— Господин Дьо Лоне?

— Не знам как се казва.

— Казва се господин Дьо Лоне.

— Хубаво. Та познавате ли господин Дьо Лоне?

— Той е мой приятел.

— Тогава би трябвало да ви се ще да не му се случи нещастие.

— Естествено.

— Е, добре! Един от начините да не му се случи нещастие е да ми предаде Бастилията, или най-малкото доктора.

— Нали не се надявате, че бих бил в състояние да го накарам да ви предаде било затворника, било крепостта?

— Искам само едно препоръчително писмо до него.

— Драги ми господин Бийо, предупреждавам ви, че ако влезете в Бастилията, ще влезете сам.

— Превъзходно!

— Освен това ви предупреждавам, че влизайки сам, може би няма да излезете.

— Чудесно!

— Ще ви дам пропуск за Бастилията.

— Чакам.

— Но при едно условие.

— Какво е то?

— Че утре няма да дойдете да ми искате пропуск за Луната. Отсега ви казвам, че на онзи свят не познавам никого.

— Флесел! Флесел! — прозвуча глухо ръмжащ глас зад превото на търговците. — Ако продължаваш да имаш две лица, едно, което се смее на аристократите, и друго, което се усмихва на народа, току-виж още до утре си подпишеш сам пропуска за един свят, от който никой не се връща.

Превото се обърна, потрепервайки.

— Кой говори? — попита той.

— Аз, Марат^[3].

— Марат философът! Марат лекарят! — хлъцна Бийо.

— Да — произнесе същият глас.

— Да, Марат философът, Марат лекарят — повтори Флесел, — който във второто си качество би трябвало да се заеме да лекува лудите. Което днес би означавало огромен брой пациенти.

— Господин Дьо Флесел — отвърна мрачният събеседник, — този храбър гражданин ви иска пропуск, за да влезе при господин Дьо Лоне. Ще отбележа, че вие карате не само него да чака, но и още три хиляди души.

— Добре, господине, ще го има.

Флесел се приближи до една маса, прокара ръка по челото си, а с другата написа набързо няколко реда.

— Ето го вашия пропуск — рече, подавайки листа на Бийо.

— Четете — каза Марат.

— Не знам да чета — промърмори арендаторът.

— Е, тогава аз ще го прочета.

Бийо подаде документа на Марат. Пропускът съдържаше следното:

Господин управител,

Ние, превото на търговците от град Париж, ви изпращаме господин Бийо, за да се споразумее с вас относно интересите на упоменатия град.

14 юли 1789 г.

Дьо Флесел

— Добре! — потри ръце Бийо. — Дайте го.

— Вие намирате, че този пропуск е добър така? — попита Марат.

— О, да.

— Почакайте. Господин превото ще прибави един постскриптум, за да го направи по-добър.

И той се приближи до Флесел, който бе останал прав, облегнал се с юмрук на масата и гледащ с надменно изражение двамата мъже, с които в частност имаше работа, и един трети, полугол, появил се на вратата, опрян на мускетон.

Този трети беше Питу, който бе последвал Бийо и чакаше, готов да се подчини на заповедите на арендатора, каквито и да бяха те.

— Господине — обърна се Марат към Флесел, — ще ви кажа постскриптума, който ще прибавите и който ще направи пропуска по-добър.

— Кажете го, господин Марат.

Марат сложи документа на масата и посочвайки с пръст мястото, където превото трябваше да пише, продиктува:

— Поверявам на вашата чест живота на гражданина Бийо, който идва в ролята на парламентьор.

Флесел погледна Марат с вид на човек, изпитващ непреодолимо желание да размаже това плоско лице с един юмручен удар, вместо да стори онова, което то искаше.

— Колебаете ли се, господине? — попита Марат.

— Не, понеже в крайна сметка настоявате за нещо справедливо — рече Флесел.

И написа искания постскриптум.

— Все пак, господа, запомнете добре — не отговарям за безопасността на господин Бийо.

— А пък аз отговарям — натърти Марат, издърпвайки документа от ръцете му. — Защото вашата свобода гарантира неговата и вашата глава е гаранция за неговата. Вземете, храбри Бийо — додаде Марат, — ето вашия пропуск.

— Лабри! — викна господин Дьо Флесел. — Лабри!

Влезе един лакей в парадна ливрея.

— Каретата ми! — нареди Флесел.

— Очаква господин превото в двора.

— Да вървим! — и превото се отправи към изхода. — Желаете ли нещо друго, господа?

— Не — отвърнаха едновременно Бийо и Марат.

— Трябва ли да го пусна да мине? — попита Питу.

— Приятелю — каза Флесел, — ще ви обърна внимание, че сте малко неприлично облечен, за да стоите на стража пред вратата на стаята ми. Ако държите да останете, сложете поне паласката си отпред и се облегнете със задника на стената.

— Трябва ли да го пусна да мине? — повтори Питу, гледайки господин Дьо Флесел с изражение, показващо, че оценява като доста посредствена шегата, на която бе станал обект.

— Да — кимна Бийо.

Питу се отстрани.

— Може би грешите, като позволявате този човек да си отиде — отбеляза Марат. — Това е един превъзходен заложник. Но във всеки случай бъдете спокоен, където и да се намира, ще го открия.

— Лабри — рече превото на търговците, качвайки се в каретата си, — тук ще се гърми. Не искам да бера чужди ядове, ако случайно Кметството хвръкне във въздуха. Далеч оттук, Лабри, далеч оттук.

Каретата мина под свода и излезе на площада, където боботеха четири-пет хиляди души.

Флесел се боеше да не би да се изтълкува зле тръгването му, което можеше да бъде и бягство.

Той се подаде до кръста от прозорчето.

— Към Националното събрание! — извика на кочияша.

Това предизвика залп от аплодисменти сред тълпата.

Марат и Бийо бяха на балкона и чуха последните думи на Флесел.

— Залагам главата си срещу неговата — категоричен бе Марат, — че не отива в Националното събрание, а при краля.

— Да накарам ли да го задържат? — попита Бийо.

— Не — отговори Марат с жестоката си усмивка. — Не се тревожете, колкото и бързо да се движи, ние ще стигнем още по-бързо от него. А сега, при барута!

— Да, при барута! — въодушеви се Бийо.

И двамата слязоха, следвани от Питу.