Александър Дюма
Анж Питу (56)

56.
Жорж Дьо Шарни

Онова, което току-що разказахме, вече е предавано по сто различни начина, защото е съвършено сигурно, че е един от най-важните моменти в този съществен период от 1789 до 1795 година, известен като времето на Френската революция.

Навярно ще бъде описвано и по сто други начина, ала ние предварително заявяваме — никой не ще го стори по-безпристрастно от нас.

Но и след всички тези разкази, в това число и нашият, ще остане още много да се каже, понеже историята никога не е пълна. Сто хиляди свидетели имат всеки собствена версия; сто хиляди подробности, всяка от които е интересна по своему и носи своеобразна поетичност, дори само поради това, че е различна.

За какво обаче ще послужат разказите, колкото и да са достоверни? Някога политически урок да е научил на нещо политик?

Някога сълзите на кралиците и кръвта на кралете да са притежавали силата на обикновената капка вода, която дълбае камъка?

Не, кралиците са плакали, кралете са били убивани, без следовниците им да са се поучавали от жестокия урок, даден от съдбата.

Преданите люде са дарявали щедро предаността си, без онези, които предопределението е обрекло на злощастие, да са се възползвали от нея.

Уви! Ние видяхме кралицата почти да се спъва в трупа на един от хората, които отиващите си владетели оставят потънали в кръв по пътя, който изминават в своето падение.

Ето какво се случи няколко часа след вика на ужас, изтръгнал се от кралицата, в момента, когато, заедно с краля и децата си, тя напускаше Версай, където вече никога нямаше да се върне, в малък, влажен от дъжда вътрешен двор, който острият есенен вятър започваше да суши.

Мъж, облечен в черно, се бе навел над един труп.

Мъж в гвардейска униформа беше коленичил от другата страна на трупа.

На три крачки от тях трети мъж стоеше прав със стиснати юмруци и неподвижен поглед.

Мъртвият бе млад, двайсет и две — двайсет и три годишен мъж, чиято кръв сякаш бе изтекла през дълбоките рани в гръдта и по главата.

Гърдите му, целите набраздени от раните, бледосинкави, като че още се повдигаха от нехаещия дъх на безнадеждната отбрана.

Полуотворената уста, главата, отметната назад с израз на болка и гняв, напомняха за онзи Вергилиев стих:

„Гневна, душата [й] бързо побягна в подземното царство.“^[1]

Човекът в черно бе Жилбер.

Коленичилият офицер беше графът.

Мъжът встрани бе Бийо.

Трупът беше на барон Жорж Дьо Шарни. Жилбер, наведен над него, го гледаше с онази върховна втренченост, която при умиращия задържа живота, готов да избяга, а при мъртвия призовава обратно почти отлетялата душа.

— Студен, вцепенен. Той е мъртъв, съвършено мъртъв — каза Жилбер най-накрая.

Граф Дьо Шарни изпусна едно дрезгаво стенание и притискайки в ръцете си това безчувствено тяло, избухна в разтърсващи ридания, от които лекарят изтръпна, а Бийо свря глава в ъгъла на малкия двор.

После изведнъж графът вдигна отново трупа, подпря го с гръб на стената и се отдръпна бавно, гледайки все така дали мъртвият му брат няма да се съживи и да го последва.

Жилбер остана приведен на едно коляно, отпуснал глава на ръката си, вглъбен, ужасен, неподвижен.

В миг Бийо излезе от мрачния ъгъл и се приближи до него.

Той не чуваше вече риданията на графа, които бяха разкъсали сърцето му.

— Уви! Уви, господин Жилбер! — поде арендаторът. — Явно това е гражданската война и всичко, което бяхте предсказали, се случи. Само че стана по-бързо, отколкото си мислех, а и вие самият сте мислили. Видях да убиват онези негодници, които бяха непочтени хора. Ето че виждам да убиват тези негодници, които са почтени хора. Видях да колят Флесел, господин Дьо Лоне, Фулон, Бертие. Разтреперих се целият и изпитах ужас от другите! И при все това онези там бяха злодеи. Тогава, господин Жилбер, вие предрекохте, че ще дойде ден, в който ще убиват почтените хора. Убиха барон Дьо Шарни. Вече не треперя, а плача. Вече не се ужасявам от другите, а се страхувам от себе си.

— Бийо… — промълви докторът.

Ала без да го чува, арендаторът продължи:

— Ето един нещастен момък, когото убиха, господин Жилбер. Той беше войник, той се сражаваше. Не убиваше, но го убиха.

Бийо изпусна въздишка, излязла сякаш от дълбините на душата му.

— Ах, този клетник! — простена той. — Виждал съм го като дете да отива от Бурсон във Виле-Котре на своя малък сив кон, носеше хляб на бедните по заръка на майка си. Беше хубаво русо дете с розово лице, с големи сини очи. И винаги се смееше. Странно наистина! Откакто го зърнах там, проснат, окървавен, обезобразен, пред очите ми е все онова усмихнато момче с кошницата в лявата ръка и торбата в дясната. Ох, господин Жилбер! Мисля, че това ми е предостатъчно, нямам желание да виждам повече, защото вие го казахте, един ден ще стигнем дотам, да ви видя и вас да умирате, и тогава…

Жилбер леко поклати глава.

— Бийо — прекъсна го той, — бъди спокоен, моят час още не е дошъл.

— И така да е. Но моят е дошъл, докторе. Имам жита, които гният, земи, които стоят необработени. Семейство, което обичам, и го обичам десетократно повече, гледайки този труп, когото близките му оплакват.

— Какво очаквате да ви кажа, драги мой Бийо? Да не би случайно да предполагате, че ще събудите състрадание у мен?

— О, не! — отвърна простодушно арендаторът. — Жаля се, защото страдам, и понеже да се жалиш не води до нищо, смятам да си помогна и да се утеша по свой си начин.

— Което ще рече?…

— Което ще рече, че изпитвам желание да се върна във фермата си, господин Жилбер.

— Пак ли, Бийо?

— Ех, господин Жилбер! Виждате ли, има там един глас, който ме вика.

— Внимавайте, Бийо, този глас ви съветва да дезертирате.

— Не съм войник, за да дезертирам, господин Жилбер.

— Онова, което ще направите, Бийо, е дезертиране, не по-малко осъдително от дезертирането на войник.

— Обяснете ми това, докторе.

— Та нали дойдохте в Париж, за да рушите, и когато зданието се сгромолясва, бягате!

— За да не бъдат смазани приятелите ми.

— Или по-скоро, за да не бъдете смачкан вие.

— Е! — каза Бийо. — Не е забранено да помислиш малко и за себе си.

— Ама че сметка! Като че ли камъните не се търкалят! Като че ли, търкаляйки се, не премазват дори и на разстояние страхливците, които бягат!

— Добре знаете, че не съм от страхливите, господин Жилбер.

— Тогава ще останете, Бийо, тъй като още се нуждая от вас тук.

— Семейството ми също се нуждае от мен там.

— Бийо, Бийо, вярвах, че сме на едно мнение, че няма семейство за онзи, който обича отечеството си.

— Бих искал да знам, дали щяхте да повторите думите, които току-що изрекохте, ако синът ви Себастиен беше на мястото на този млад човек?

И той посочи безжизненото тяло.

— Бийо — отвърна стоически Жилбер, — ще дойде ден, когато синът ми Себастиен ще ме види така, както аз виждам този труп.

— Толкова по-зле за него, докторе, ако в този ден бъде така студен и бездушен, какъвто сте вие сега.

— Надявам се, че ще е по-добър от мен, Бийо, и още по-твърд, точно защото ще съм му дал пример за твърдост.

— Значи вие желаете детето да свикне да гледа как се лее кръв. Да се приучи от крехка възраст към пожарища и бесилки, към безредици и нощни нападения. Да вижда как оскърбяват кралици и заплашват крале. И когато стане твърд, леден и окървавен като меч, вие ще искате да ви обича и да ви уважава?

— Не, не желая да вижда всичко това, Бийо. Ето защо го изпратих с Питу във Виле-Котре, за което днес почти съжалявам.

— Съжалявате?

— Да.

— И защо днес?

— Защото днес би видял на практика историята за лъва и плъха^[2], която за него е само басня.

— Какво искате да кажете, господин Жилбер?

— Искам да кажа, че би видял един обикновен арендатор, когото случаят е довел в Париж, един доблестен и почтен човек, който не знае нито да чете, нито да пише, който никога не е вярвал, че животът му би могъл да има добро или лошо влияние върху онези висши съдбини, които едва се е осмелявал да измери с поглед. Искам да кажа, че би видял този човек, който в един момент вече желаеше да напусне Париж и още го желае. Искам да кажа, че би го видял да допринася наистина за спасението на един крал, една кралица и две кралски деца.

Бийо гледаше доктора с разширени от удивление очи.

— Как така, господин Жилбер? — попита той.

— Как така ли, върховен невежа? Ето как: събуждайки се при първия шум и отгатвайки, че това е шум от буря, заплашваща да се стовари върху Версай, изтичвайки да вдигнеш господин Лафайет, защото той спеше!

— По дяволите! Това е съвсем естествено. След като е бил дванайсет часа на коня и двайсет и четири часа не си е лягал!

— Отвеждайки го в двореца — продължи Жилбер — и хвърляйки го сред убийците с вик: „Назад, негодници, ето го отмъстителя!“

— Гледай ти, така е — кимна арендаторът, — всичко това го направих аз.

— Е, добре, Бийо! Виждаш, че е не малка компенсация, приятелю. Ако не си могъл да попречиш този младеж да бъде убит, може би си попречил да убият краля, кралицата, двете деца! Неблагодарник, който възнамерява да дезертира от службата в името на родината, в мига, когато родината го възнаграждава.

— Но кой ще узнае някога онова, което съм сторил, след като самият аз не го и подозирах?

— Ти и аз, Бийо. Не е ли напълно достатъчно?

Арендаторът се замисли. Сетне, протягайки грубата си длан на доктора, каза:

— Имате право, господин Жилбер. Ала, както знаете, човекът е слабо създание, егоист и непостоянен. Няма друг като вас, господин Жилбер — силен, великодушен и последователен. Кое ви направи такъв?

— Нещастието! — отвърна Жилбер с усмивка, от която се изливаше повече тъга, отколкото от ридание.

— Странно — рече Бийо, — мислех, че нещастието озлобява.

— Слабите, да.

— А ако бъда нещастен и стана зъл?

— Може би ще бъдеш нещастен, но няма да станеш зъл, Бийо.

— Сигурен ли сте?

— Гарантирам за теб.

— Тогава… — промълви Бийо.

— Тогава? — повтори Жилбер.

— Тогава оставам. Ала си знам, че пак ще падам духом, при това неведнъж.

— И всеки път ще съм до теб, Бийо, за да те подкрепям.

— Така да бъде — въздъхна арендаторът.

И хвърляйки последен поглед към трупа на барон Дьо Шарни, който прислугата на двореца се готвеше да вдигне на носилка, каза:

— И въпреки всичко хубаво дете беше този Жорж Дьо Шарни, на малкия си сив кон, с кошницата в лявата ръка и торбата в дясната.