Александър Дюма
Анж Питу (34)

34.
Решение

За първи път кралицата изглеждаше потресена. Дали от разсъжденията или от смирението на доктора?

Впрочем кралят се бе изправил с вид на човек, взел решение. Той мислеше за изпълнението му.

Все пак, поради навика си да не върши нищо, без да се посъветва с кралицата, каза:

— Мадам, одобрявате ли?…

— Налага се, господине — отвърна Мария-Антоанета.

— Не искам от вас самоотверженост, мадам — рече Луи XVI нетърпеливо.

— Какво искате тогава?

— Искам убеждение, което да подкрепи моето.

— Искате от мен убеждение?

— Да.

— О! Да бе само това, убедена съм, господине.

— В какво?

— Че е дошъл моментът, в който монархията ще се превърне в най-окаяната и най-унизената държава на света.

— Вие преувеличавате! — възкликна кралят. — Окаяна, съгласен съм, но унизена, това е невъзможно.

— Господине, кралете, ваши предци, са ви завещали мрачно наследство — поклати тъжно глава Мария-Антоанета.

— Да, наследство, което ми е мъчно, че трябва да споделя с вас, мадам — каза Луи XVI.

— Ще благоволите ли да разрешите, сир? — подхвана отново Жилбер, който изпитваше дълбоко състрадание към тези двама детронирани, злощастни владетели. — Не мисля, че Ваше Величество има основание да вижда бъдещето толкова страшно. Настъпи краят на една деспотична монархия, ражда се една конституционна власт.

— Ех, господине! — рече кралят. — Та аз ли съм човекът, който е необходим за създаването на подобна власт във Франция?

— А защо не, сир? — намеси се кралицата, донякъде утешена от думите на доктора.

— Мадам — поде Луи XVI, — аз съм човек със здрав разум, учен човек. Прозирам ясно, вместо да се старая да налучквам, и знам точно онова, което нямам нужда да знам, за да управлявам тази страна. От деня, в който ме запокитят от върха на неприкосновеността на абсолютните суверени, от деня, в който открият обикновения човек у мен, ще загубя цялата мнима мощ, единствено потребна за управлението на Франция, защото в действителност Луи XIII, Луи XIV и Луи XV са се крепили изцяло на тази мнима мощ. Какво им трябва на французите днес? Господар. Чувствам се способен да бъда само баща. Какво им трябва на революционерите? Меч. Не усещам в себе си сила да удрям.

— Вие не усещате в себе си сила да удряте? — извика кралицата. — Да ударите онези, които отнемат богатството на вашите деца и желаят да строшат върху челото ви едно подир друго всички цветя от короната на Франция?

— Какво да отговоря! — вдигна рамене спокойно Луи XVI. — Ако отвърна с „НЕ“, отново ще разбуня у вас стихиите, които така затрудняват живота ми. Вие умеете да мразите. О, толкова по-добре за вас. Вие умеете дори да бъдете несправедлива. Не ви упреквам, това е огромно качество за властелините.

— Да не би случайно да ви се струва, че съм несправедлива по отношение на революцията?

— Бога ми! Да.

— Вие казвате „да“, сир. Вие казвате „да“!

— Ако бяхте обикновена гражданка, скъпа моя Антоанета, нямаше да кажа „да“.

— Аз не съм.

— Ето защо ви извинявам, ала това не означава, че одобрявам. Не, мадам, не, примирете се. Ние дойдохме на френския трон в миг на нещастие. Ще ни трябва сила, за да тласнем напред тази каруца, въоръжена с вили, която наричат революция, а силата ни липсва.

— Още по-добре! — рече Мария-Антоанета. — Защото тя ще мине върху децата ни.

— За жалост! Знам това, но в края на краищата ние не я бутаме.

— Ще я заставим да тръгне назад, сир.

— О! — обади се Жилбер настойчиво. — Внимавайте, мадам. Тръгвайки назад, ще ви смаже.

— Господине — каза нетърпеливо кралицата, — забелязвам, че отивате твърде далеч в откровеността на съветите си.

— Ще замълча, мадам.

— Ех, Боже мой! Оставете го да говори — подразни се кралят. — Онова, което ви съобщава, ако не го е чел в двайсет листовки, които от седмица го разгласяват, то е, защото не е поискал да го прочете. Бъдете му поне признателна, че не обвива в горчивина истината на думите си.

Мария-Антоанета сведе глава.

Сетне подхвана с болезнена въздишка:

— Ще кажа накратко, или по-скоро ще повторя — да отидете в Париж по собствено желание, означава да одобрите това, което се върши.

— Да, знам — кимна Луи XVI.

— Означава да унизите, да се отречете от вашата армия, която се готви да ви брани.

— Означава да се избегне проливането на френска кръв.

— Означава да заявите, че оттук нататък метежът и насилието могат да придават на волята на краля посока, която би била удобна на размирниците и предателите.

— Мадам, мисля, че преди малко бяхте така добра да признаете, че съм имал щастието да ви убедя — рече докторът.

— Да, преди малко, вярно е, едно ъгълче на воала се повдигна пред мен. Сега, о, господине, сега ставам отново сляпа, както казвате вие, и предпочитам да съзирам вътре в самата себе си величието, на което са ме приучили възпитанието, традицията и историята. Предпочитам винаги да се виждам кралица, вместо да се чувствам лоша майка на този народ, който ме оскърбява и мрази.

— Антоанета! Антоанета! — промълви Луи XVI, изплашен от внезапната бледност, разляла се по лицето й, която бе не друго, а предзнаменование за бурен изблик на гняв.

— Не, не, сир! Ще говоря — махна с ръка кралицата.

— Внимавайте, мадам.

И с крайчеца на окото си кралят показа доктора на Мария-Антоанета.

— О, господинът знае всичко, което ще кажа!… — извика кралицата. — Той знае дори онова, което мисля — добави тя, припомняйки си с горчивина сцената, разиграла се между нея и Жилбер, — така че защо да се сдържам? Впрочем господинът е взет от вас за доверено лице и не разбирам защо трябва да се страхувам! Знам, че ви увличат, сир, знам, че ви отнасят, подобно на нещастния принц от любимите ми германски балади^[1]. „Къде отивате? — Не знам.“ Ала вие, вие отивате там, откъдето никога не ще се върнете.

— Е, не, мадам! Чисто и просто отивам в Париж.

Мария-Антоанета сви рамене.

— За луда ли ме мислите? — рече тя с прикрито раздразнение. — Вие отивате в Париж. Добре. Кой обаче ви гарантира, че Париж не е онази пропаст, която не виждам, но усещам? Защо да не ви убият в суматохата, която непременно ще се създаде около вас? Кой ще знае откъде е дошъл заблуденият куршум? Ще разбере ли някой, сред хилядите заканителни пестници, кой е забил ножа?

— А, чак дотам, не се бойте, мадам, те ме обичат! — извика кралят.

— О! Не ми казвайте това, будите съжаление у мен, сир… те убиват, колят, обезглавяват онези, които ви представляват на земята, вас, един крал! Вас, образа на Бога! Е, добре! Управителят на Бастилията бе ваш представител, беше образът на краля. Повярвайте ми, не смятам, че преувеличавам — щом са посегнали на Дьо Лоне, този храбър и верен служител, щяха да убият и вас, сир, ако ви бяха спипали вместо него. При това много по-лесно, тъй като ви познават и знаят, че вместо да се защитавате, ще им подложите главата си.

— Приключвайте — отсече Луи XVI.

— Но аз мисля, че приключих, сир.

— Значи ще ме убият?

— Да, сир.

— Е, какво пък!

— Ами децата ми! — изкрещя кралицата.

Жилбер реши, че е време да се намеси.

— Мадам — поде той, — кралят ще бъде на такава почит в Париж и присъствието му ще предизвика такъв голям възторг, че ако се страхувам, то не е за Негово величество, а за фанатиците, способни да се хвърлят, за да бъдат стъпкани под краката на конете му, както индуските факири — под колелата на колесницата с техния идол^[2].

— О! Господине, господине! — извика Мария-Антоанета.

— Този поход към Париж ще бъде триумф, мадам.

— Но, сир, вие не отговаряте.

— Защото донякъде съм съгласен с мнението на доктора.

— И сте нетърпелив да се насладите на триумфа, нали! — процеди кралицата.

— Кралят има право и нетърпението му е доказателство за здравия разум, с който Негово Величество преценява хората и нещата. Колкото по-скоро Негово Величество се реши, толкова по-голям ще бъде триумфът.

— Да, вярвате ли в това, господине?

— Сигурен съм, тъй като, бавейки се, кралят може да загуби всички предимства на спонтанността. Би могла да се подеме, само помислете, мадам, би могла да се подеме инициативата за едно искане, което би променило в очите на парижаните положението на Негово Величество и би го заставило в известен смисъл да се подчини на заповед.

— Виждате ли? — прекъсна го Мария-Антоанета. — Докторът признава — ще ви наредят. О, сир, ама прогледнете най-сетне!

— Докторът не твърди, че биха ми заповядали, мадам.

— Търпение, търпение! Губете си времето, сир, и искането, или по-точно заповедта ще дойде.

Жилбер леко сбърчи устни в израз на раздразнение, което кралицата веднага долови, колкото и бързо да пробяга по лицето му.

— Какво казах, клетата луда аз? — прошепна тя. — Аз говорих против самата себе си.

— За кое, мадам? — попита кралят.

— За това, че чрез една отсрочка ще направя така, та да изгубите предимствата от вашата инициатива, и все пак трябва да поискам отсрочка.

— Ах, мадам, мадам! Искайте всичко, само не това.

— Антоанета — рече Луи XVI, поклащайки глава, — вие сте се зарекли да ме погубите.

— О, сир! — възкликна кралицата с нотка на упрек, която разкриваше дълбоките терзания в сърцето й. — Как можете да ми говорите така!

— Защо се опитвате да забавите пътуването ми тогава? — не отстъпваше кралят.

— Помислете, мадам, при подобни обстоятелства сгодният случай е всичко. Помислете колко тежат часовете в такива моменти, когато цял един настръхнал народ отброява всеки удар.

— Не днес, господин Жилбер. Утре, сир — извика тя. — О! Нека бъде утре. Дайте ми време до утре и се заклевам, че не ще се противопоставям повече на това пътуване.

— Един изгубен ден — промърмори Луи XVI.

— Двайсет и четири дълги часа — додаде Жилбер, — опомнете се, опомнете се, мадам.

— Сир, трябва — промълви Мария-Антоанета, съкрушена.

— Поне един довод? — каза кралят.

— Нищо освен отчаянието ми, сир, нищо освен сълзите ми, нищо освен жалбите ми.

— Ала знае ли някой какво ще се случи до утре? — рече Луи, дълбоко разтърсен от отчаянието на кралицата.

— Какво искате да се случи? — попита тя, гледайки към Жилбер с умолително изражение.

— О, там все още нищо! — отвърна докторът. — Една надежда, дори неопределена и смътна, ще бъде достатъчна да ги накара да чакат до утре, но…

— Но тук, нали? — довърши кралят.

— Да, сир, тук.

— Събранието ли?

Жилбер направи знак с глава.

— Събранието — продължи суверенът — с хора като господин Моние, господин Мирабо, господин Сийес е способно да ми изпрати някое обръщение, с което да ми отнеме цялото преимущество на добрата ми воля.

— Е, какво! Толкова по-добре — заяви кралицата с мрачна ярост, — защото тогава ще откажете, защото ще запазите вашето кралско достойнство, защото няма да идете в Париж и ако трябва тук да се издържи една война, ще я издържим, ако трябва да умрем тук, ще умрем! Ала като славни и недосегаеми хора, каквито сме. Като крале, като господари, като християни, които се уповават на Бога, комуто дължат короната.

Виждайки тази трескава възбуда, обхванала кралицата, Луи XVI разбра, че в този момент не може да направи нищо друго, освен да отстъпи.

Той погледна многозначително Жилбер, след което се приближи до Мария-Антоанета и хвана ръката й.

— Успокойте се, мадам — заговори й, — ще бъде така, както го желаете. Вие знаете, скъпа съпруго, че през живота си не съм поискал да сторя нещо, което би ви било неприятно, защото изпитвам съвсем оправдана привързаност към жена с вашите заслуги и най-вече с вашите добродетели.

И Луи XVI наблегна на тези думи с неизразимо благородство, въздигайки с всички сили толкова клеветената кралица, и то пред очите на свидетел, който би могъл да съобщи при нужда какво е видял и чул.

Тази деликатност трогна дълбоко Мария-Антоанета и тя каза, стискайки с две ръце ръката, която кралят й бе протегнал:

— Само до утре, сир, не по-късно, това е последната отсрочка. Но за нея ви моля като за милост, на колене. Утре, в часа, в който решите, заклевам ви се, ще тръгнете за Париж.

— Внимавайте, мадам, докторът е свидетел — рече с усмивка Луи.

— Сир, никога не се е случвало да не удържа на думата си — отвърна, леко докачена, кралицата.

— Така е, само че признавам едно нещо.

— Какво?

— Че очаквам с нетърпение, тъй като всъщност вие сте се примирили, да науча защо държите да отложа с двайсет и четири часа. Надявате се на някакви вести от Париж или пък от Германия? Това ли е?…

— Не ме разпитвайте, сир.

Кралят любопитстваше, както Фигаро^[3] се отдава на леността, с наслада.

— За пристигане на войски, за подкрепления, за политическа комбинация ли се отнася?

— Сир! Сир! — прошепна с тон на упрек Мария-Антоанета.

— Да не става въпрос за…

— Не става въпрос за нищо — прекъсна го кралицата.

— Може би е тайна?

— Е, добре! Да, тайна на разтревожена жена, това е.

— Каприз, нали?

— Каприз, ако щете.

— Върховен закон!

— Вярно е. Да не би в политиката да не е като във физиологията? Да не би да не е разрешено на кралиците да издигат политическите си капризи във върховни закони!

— И дотам ще стигнем, бъдете спокойна. Колкото до мен, вече е направено — каза суверенът, шегувайки се. — И така, до утре.

— До утре — отрони тъжно кралицата.

— Ще задържите ли доктора, мадам? — попита кралят.

— О, не, не! — изрече тя с припряност, която предизвика усмивка у Жилбер.

— Тогава ще го отведа.

Жилбер се поклони за трети път пред Мария-Антоанета, която отвърна на поклона му по-скоро като жена, отколкото като владетелка.

Сетне той последва Луи XVI.

— Струва ми се — поде кралят, докато двамата прекосяваха галерията, — че се спогодихте с кралицата, господин Жилбер?

— Сир — отговори докторът, — това е едно благоволение, за което съм задължен на Ваше Величество.

— Да живее кралят! — извикаха всички в преддверието, когато Луи XVI се появи.

— Да живее кралят! — повтори в двора една група от чуждестранни офицери и войници, тълпящи се при портите на двореца.

Тези възгласи, които не преставаха и се умножаваха, изпълниха сърцето на монарха с радост, каквато никога не бе усещал в подобни случаи, колкото и многобройни да бяха.

В това време, седнала отново до прозореца, където току-що бе изживяла такива ужасни мигове, като чу тези викове на преданост и любов, които посрещаха краля и стихваха някъде далеч под колонадите и в най-дълбоките сенки, кралицата си каза:

— Да живее кралят! О, да! Да живее кралят! Кралят ще живее въпреки теб, подъл Париж! Омразна пропаст, кървава бездна, ти не ще погълнеш тази жертва!… Ще ти я изтръгна, аз, ето с тази толкова слаба, толкова тънка ръка, която те заплашва в този момент и те обрича на омерзението на света и на мъстта Божия!

И произнасяйки тези думи с такава свирепа омраза, която би стреснала и най-яростните поддръжници на революцията, ако им бе дадено да видят и да чуят, Мария-Антоанета протегна към Париж бледата си ръка, проблясваща под дантелите като сабя, която изскача от ножницата.

После тя повика мадам Кампан, в която имаше най-голямо доверие, и се затвори в кабинета си, забранявайки да я безпокоят.