Александър Дюма
Анж Питу (47)

47.
Фландърският полк

За нещастие на кралицата всички факти, изложени дотук, представляваха за нея произшествия, с които една твърда и веща ръка можеше да се справи. Трябваше само да съсредоточи силите си, по подобие на природата, която събира своите и ги струпва на мястото, където раната е довела до изчерпването им.

Виждайки, че парижаните се превръщат във войници и явно искат да воюват, Мария-Антоанета реши да им покаже какво е истинска война.

„До момента те са имали работа с инвалидите и швейцарците, неподкрепени и колебливи; тепърва ще разберат какво означават един или два солидни полка, роялистки настроени и добре обучени.

Може би това ще е някой от онези полкове, които вече са се сблъсквали с безредици и са проливали кръв в конвулсиите на гражданската война. Ще бъде призован най-известният и най-лоялният. Тогава парижаните ще осъзнаят, че единствената надежда за спасение, която им се оставя, е да спрат.“

Това бе след разприте между Събранието и краля за ветото. В продължение на два месеца Луи XVI се бори, за да си възвърне един отломък от пълновластието; той се опита, съвместно с министрите и Мирабо, да обуздае републиканския устрем, който заплашваше да заличи монархията във Франция.

Кралицата се бе изтощила в тази битка най-вече защото беше видяла краля да отстъпва.

Кралят бе загубил цялата си власт и остатъка от своята популярност. Кралицата бе спечелила едно прозвище.

Една от онези странни за ухото на народа думи, която поради тази причина галеше ухото му, едно име, което още не беше обида, ала бе призвано да стане най-кръвната от всички, едно остроумие, което по-късно щеше да се превърне в кърваво слово. Нарекоха я мадам Вето.

На това име, понесено на крилете на революционните песни, бе съдено да стигне до Германия и да ужаси поданиците и приятелите на онези, които, изпращайки на Франция една германска кралица, имаха правото да се учудват, че я оскърбяват с прозвището Австрийката.

На това име бе съдено да съпровожда в Париж — в безумните вихри, в дните на кланетата — сетните викове, грозната агония на жертвите.

От този момент Мария-Антоанета се наричаше мадам Вето, до деня, когато щяха да я нарекат вдовицата Капет^[1].

Това бе третият път, в който променяха прозвището й. Преди Австрийката тя беше мадам Дефицит.

Подир борбите, в които се беше опитала да заинтересува своите приятели с неизбежността на опасността за самите тях, Мария-Антоанета бе забелязала единствено, че шейсет хиляди паспорта бяха поискани от Кметството.

Шейсет хиляди първенци от Париж и Франция бяха отпътували, за да се присъединят — в чужбина — към нейните приятели и роднини.

Изключителен пример, който бе поразил кралицата!

Ето защо тя вече не обмисляше нищо друго освен едно умело съгласувано бягство, подпомогнато при нужда със сила, бягство на спасението, след което привържениците й, останали във Франция, можеха да започнат гражданска война, сиреч да накажат революционерите.

Планът не беше лош. Със сигурност щеше да успее; но зад кралицата дебнеше злият гений.

Странна участ! Тази жена, която вдъхваше такава преданост, не срещна никаква дискретност.

В Париж узнаха, че възнамерява да бяга, преди още самата владетелка да го бе решила окончателно.

От мига, в който това се разбра, кроежите на Мария-Антоанета, без тя да се догажда, станаха неосъществими.

Все пак един полк, прочут с верността си към монархията, Фландърският полк, пристигна в Париж с ускорен марш.

Полкът бе поискан от Общината на Версай, която, натоварена с извънредната стража, със задължителната охрана на непрестанно застрашения дворец, с разпределението на продоволствието и борбата с непрекъснатите безредици, имаше нужда от подкрепления извън кралската гвардия и опълченията.

На двореца вече му бе все по-трудно да се брани сам.

Та този Фландърски полк, както казахме, идеше и за да поеме незабавно властта, в която искаха да го облекат, трябваше да му се устрои специален прием, който да привлече вниманието на народа.

Адмирал Д’Естен призова офицерите от националната гвардия, от всички части, представени във Версай, и се отправи да посрещне Фландърския полк.

Той влезе тържествено във Версай, с оръдията и обозите си^[2]. Превърнал се в средоточие, около него се събра тълпа от млади благородници, непринадлежащи към определен род войски.

Те си избраха униформа, за да се разпознават, присъединиха се към офицерите извън личния състав, към членовете на ордена „Свети Луи“, които опасността или предвидливостта бе отвела във Версай; после се пръснаха из Париж, който съзря с дълбоко изумление своите нови врагове, току-що излюпени, нагли и напомпани с една тайна.

От този момент кралят можеше да тръгне. Той щеше да бъде подкрепян, закрилян по време на пътуването си и вероятно Париж, все още незнаещ и слабо подготвен, би го оставил да замине.

Ала злият гений на Австрийката дебнеше.

Лиеж се надигна срещу императора и окупацията от страна на Австрия вследствие на бунта попречи да се помисли за кралицата на Франция^[3].

Австрия впрочем сметна, че трябва да се въздържи от намеса поради съображения за тактичност.

Тогава онова, на което бе даден тласък, се разви с главоломна бързина.

След овациите, устроени на Фландърския полк, телохранителите решиха за офицерите да бъде организирана вечеря.

Това угощение, това празненство бе определено за 1 октомври. Всички по-изявени военни бяха поканени.

За какво ставаше въпрос? За побратимяване с фландърските войници? Защо войниците да не се побратимяват помежду си, щом провинциите и околиите се побратимяваха?

Беше ли забранено от Конституцията благородниците да се побратимяват?

Кралят все още бе господар на полковете си и лично ги командваше. Той бе единствен собственик на двореца във Версай. Имаше правото да приема там когото пожелае.

Защо да не приеме храбри воини и достойни благородници, идващи от Дуе, където се бяха държали подобаващо?

Нищо по-естествено от това. Никой и не помисли да се учуди, още по-малко да се разтревожи.

Вечерята трябваше да заздрави добрите чувства, които си дължаха частите на френската армия, призвана да защитава едновременно свободата и монархията.

Всъщност обаче знаеше ли кралят какво бе уговорено?

След всички тези събития Луи XVI, свободен благодарение на отстъпките, които бе направил, не се занимаваше с нищо; бяха свалили от плещите му товара на делата. Той вече не искаше да властва, защото властваха вместо него, но и не желаеше да скучае по цял ден.

Докато господата от Събранието орязваха и окастряха, кралят ловуваше.

Докато господа благородниците и господа епископите изоставяха след 4 август своите гълъбарници и феодалните си права, гълъби и титли, суверенът, който също държеше да направи жертви, ликвидираше ловните си лесничейства, ала не преставаше да ловува.

Впрочем, докато господата от Фландърския полк вечеряха с гвардейците, кралят щеше да бъде на лов, както всеки ден, и когато се върнеше, трапезата щеше да е вдигната.

Това толкова слабо го притесняваше и той толкова малко се интересуваше, че във Версай решиха да поискат от кралицата да им предостави двореца за пиршеството.

Мария-Антоанета не виждаше причина да откаже гостоприемство на фландърските войници.

Тя даде Оперната зала, за да бъде достатъчно широко на войниците и техните домакини.

Когато една кралица оказва гостоприемство на френски благородници, тя не се скъпи.

Това беше трапезарията; но трябваше и салон, и Мария-Антоанета предостави Салона на Херкулес.

В четвъртък, на 1 октомври, както казахме, бе устроено онова угощение, което щеше да запечата така жестоко в историята недалновидността или заслепението на монархията.

Кралят беше на лов.

Кралицата се бе затворила в покоите си, тъжна, умислена и решена да не чуе нито един звън на чаши, нито един взрив от гласове.

Синът й, сгушен в обятията й, Андре и две жени, работещи в ъгъла — това беше цялото й обкръжение.

Постепенно в двореца прииждаха бляскави офицери, напети, със святкащи оръжия. Конете цвилеха пред вратите на конюшните, звучаха фанфари, двата оркестъра — на Фландърския полк и на гвардейците, — насищаха въздуха с хармония.

При портите на Версай една бледа, любопитна, прикрито неспокойна тълпа дебнеше, анализираше, коментираше и ликуването, и мелодиите.

На пресекулки, сякаш пориви на далечна буря, през отворените врати долитаха, заедно с шумовете на веселието, и уханията на хубавите ястия.

Беше крайно неблагоразумно да се кара този изгладнял, навъсен народ да вдишва мириса на месата и виното, аромата на радостта и надеждата.

При все това пиршеството продължаваше, без нищо да го смущава; отначало сдържани и изпълнени с почтителност, подобаваща на униформите им, офицерите говореха тихо и пиеха умерено. През първия четвърт час се изпълняваше предварително определената програма.

Поднесоха второто блюдо.

Господин Дьо Люзинян, полковникът на Фландърския полк, стана и предложи четири наздравици — за краля, за кралицата, за дофина и за височайшото семейство.

Четири вика на одобрение, нададени чак до сводовете, отекнаха в ушите на мрачните зрители отвън.

Един офицер се намеси. Може би това бе човек умен и смел, човек със здрав разум, който предвиждаше какво щеше да се случи, искрено привързан към кралското семейство, което честваха така бурно.

Този човек съзнаваше, че се забравя един тост, който щеше грубо да се наложи.

Той вдигна наздравица за Нацията.

След продължително мърморене се разнесе мощен възглас.

— Не! Не! — отвърнаха присъстващите.

И наздравицата за Нацията бе отхвърлена. Пиршеството започна да придобива своя истински смисъл, пороят — естествения си ход.

Казваха и все още казват, че онзи, който бе вдигнал този тост, бил агент-провокатор.

Все едно, думите му имаха дразнещо въздействие. Да се забрави нацията — това можеше да мине; но да бъде оскърбявана, бе твърде много; и тя си отмъсти.

Понеже ледът бе разчупен, понеже резервираното мълчание бе заменено от викове и възбудени разговори, дисциплината се превърна в химеричен свян. Повикаха драгуните, гренадирите, швейцарците, всички обикновени войници от двореца.

Виното се лееше, чашите се напълниха поне десет пъти, поднесоха десерта. Той бе ометен. Опиянението беше всеобщо, войниците забравяха, че пият с офицерите си. Това бе действително братски празник.

Отвред се чуваше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Толкова цветя, толкова светлини, изпъстрящи позлатените сводове, толкова радостни мисли, озаряващи челата, толкова отблясъци на лоялност, бликащи от очите на тези храбреци! Зрелище, което би било наслада за кралицата и успокоение за краля.

Жалко, че този тъй нещастен крал и тази тъй печална кралица не присъстваха на празненството!

Верни слуги се измъкваха, тичаха при Мария-Антоанета, разказваха й, преувеличавайки онова, което са видели.

Угасналият поглед на жената се оживи, тя се окопити. Значи имаше още преданост и привързаност във френските сърца.

Значи имаше още надежда.

Кралицата се озърна наоколо с не толкова помръкнали очи.

Край вратите й започнаха да обикалят слуги. Молеха, заклеваха я поне да се появи на това пиршество, на което две хиляди въодушевени мъже чрез своите възгласи въздигаха монархията в култ.

— Кралят отсъства — рече тя тъжно, — не мога да отида сама.

— Отидете с господин дофина — настояваха неколцина неблагоразумни.

— Мадам! Мадам! — прошепна един глас до ухото й. — Останете тук, умолявам ви, останете.

Кралицата се обърна. Беше господин Дьо Шарни.

— Какво? — възкликна тя. — Вие не сте долу с господата?

— Излязох, мадам. Там цари възбуда, чиито последици могат да навредят на Ваше Величество.

Мария-Антоанета бе в едно от онези състояния на цупене и капризи, при които държеше да прави тъкмо обратното на това, което би се харесало на Шарни.

Тя хвърли презрителен поглед на графа и понечи да му отвърне с оскърбление, когато той я спря с почтителен жест.

— За Бога, мадам! Изчакайте поне съвета на краля.

Шарни разчиташе да печели време.

— Кралят! Кралят! — гръмнаха множество гласове. — Негово Величество се връща от лов!

Това беше вярно.

Мария-Антоанета изтича да посрещне краля, още с ботуши, прашен.

— Господине — каза му, — долу се случва нещо, достойно за краля на Франция. Елате! Елате!

И като го хвана за ръка, увлече го със себе си, без да погледне Шарни, който заби гневно нокти в гърдите си.

Държейки сина си с лявата ръка, тя слезе; цяла вълна от придворни я предшестваше и подтикваше; Мария-Антоанета стигна до вратите на Оперната зала в мига, когато за двайсети път чашите се изпразваха с викове: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“