Александър Дюма
Анж Питу (3)

3.
Анж Питу при леля си

Видяхме колко слабо бе влечението, което Анж Питу изпитваше към едно твърде продължително пребиваване при добрата си леля Анжелик. Бедното сираче, надарено с инстинкт, подобен и може би дори по-висш от този на животните, с които беше свикнало да води война, бе отгатнало предварително всички онези, не бихме казали разочарования, които му готвеше то — явно момчето не си правеше никакви илюзии, — а мъки, несгоди и огорчения.

Най-напред, още щом доктор Жилбер си замина, вече не ставаше и въпрос Питу да бъде даден да учи занаят, макар че трябва да кажем, че не това беше настроило Анж срещу леля му. Добрият нотариус ясно бе упоменал изричното условие, но госпожица Анжелик бе отвърнала, че нейният племенник е още прекалено млад и с твърде крехко здраве, за да бъде подложен на работа, която може би ще надхвърли силите му. При тази забележка нотариусът се бе възхитил на благородното сърце на госпожица Питу и бе отложил чиракуването за следващата година. Имаше време, детето току-що бе навлязло в дванайсетата си година.

Озовал се при леля си и докато тя обмисляше каква най-голяма полза може да извлече от племенника си, Анж, който се намери отново в своята гора, или почти, вече бе изучил топографските й особености, за да води във Виле-Котре същия живот като в Арамон.

Една-единствена обиколка му бе разкрила, че най-добрите барички са онези по пътя за Дампльо, за Компиен и за Вивиер и че най-богатият на дивеч участък е този на Брюйер-о-Лу.

След като извърши това разузнаване, Питу се зае със съответните приготовления.

Най-лесното за набавяне, понеже не изискваше никакви средства, бяха лепилото и капаните^[1] — кора от самодивски чемшир, стрита с чукало и размита с много вода, осигуряваше лепилото; колкото до капаните, те никнеха с хиляди по брезите в околността. Така че Питу си измайстори, без да каже на никого нищо, хиляда примки и едно гърне първокачествен клей и в една хубава утрин, след като предишния ден бе взел от хлебаря за сметка на леля си един хляб от четири либри, тръгна призори и се върна късно, подир падането на нощта.

Анж не би пристъпил към подобно решение, без да пресметне последиците. Той бе предвидил буря. Въпреки че не притежаваше мъдростта на Сократ, момчето познаваше настроението на леля си Анжелик също толкова добре, колкото знаменитият учител на Алкивиад е познавал това на жена си Ксантипа.

Питу не се беше излъгал в предвиждането си. Ала се бе надявал да се възправи срещу бурята, представяйки на старата набожница реколтата си от деня. Само дето не беше успял да отгатне мястото, където щеше да го порази мълнията.

Мълнията го порази на влизане.

Госпожица Анжелик бе застанала в засада зад вратата, за да не пропусне минаването на племенника си. Така че в мига, в който се осмели да прекрачи в стаята, той получи една плесница по тила, в която, без да се нуждае от други сведения, чудесно разпозна сухата длан на старата набожница.

За щастие Питу имаше твърда глава и макар ударът да го бе разтърсил едва, за да разнежи леля си, чийто гняв беше нараснал от болката, която си бе причинила на пръстите, удряйки без мяра, си даде вид, че пада, залитайки към противоположния край на стаята. После, озовал се там, побърза, тъй като леля му се приближаваше към него с хурката в ръка, да извади от джоба си талисмана, чрез който се надяваше да измоли прошка за своето бягство.

Това бяха две дузини птици, между които дузина червеношийки и половин дузина дроздове.

Госпожица Анжелик отвори широко очи от изумление, продължи да ръмжи колкото за лице, ала едновременно ръката й докопа улова на нейния племенник и като направи три крачки към лампата, тя рече:

— Какво е това?

— Чудесно виждате, добричка ми леличко Анжелик — отвърна Питу, — че са птици.

— Стават ли за ядене? — попита бързо старата мома, която, в качеството си на набожница, естествено, беше и чревоугодница.

— Стават ли за ядене! — повтори момчето. — Извинете! Това са червеношийки и дроздове — така мисля!

— И откъде си откраднал тези птици, жалък нещастнико?

— Не съм ги откраднал, улових ги.

— Как тъй?

— Ами в баричката!

— Какво е това баричка?

Питу изгледа смаяно леля си. Не бе в състояние да проумее, че на света може да съществува толкова небрежно обучение, та да не се знае какво е баричка.

— Баричка? — каза той. — Ама че въпрос! Това си е баричка.

— Да, само че аз, господин смешнико, не знам какво е баричка.

Питу бе изпълнен със състрадание към дълбокото й невежество.

— Баричката — заобяснява бавно, — е малка бара. Има трийсетина в гората. Поставят се наоколо капани и когато птиците дойдат да пият, глупавичките, се хващат.

— На какво?

— На лепилото.

— Аха! — поклати глава леля Анжелик. — Разбирам. Но кой ти даде пари?

— Пари! — възкликна Питу, учуден, че някой би могъл да помисли, че е притежавал някога и едно дение^[2]. — Пари ли, лельо Анжелик?

— Да.

— Никой.

— Тогава с какво си купил лепилото?

— Сам си го направих.

— А капаните?

— И тях също.

— Значи, тези птици…

— Какво, лельо?

— Те не ти струват нищо?

— Труда да се наведа и да ги вдигна.

— И може ли да се ходи често при баричката?

— Може да се ходи всеки ден.

— Добре.

— Само че не трябва…

— Не трябва… какво?

— Да се ходи всеки ден.

— И по каква причина?

— Ами защото това съсипва.

— Съсипва кого?

— Баричката. Вие разбирате, лельо Анжелик, птиците, които са уловени…

— Е?

— Е! Вече ги няма.

— Вярно е — кимна лелята.

За първи път, откакто бе при нея, госпожица Анжелик се съгласяваше с племенника си, така че този нечуван израз на одобрение очарова Питу.

— Когато обаче не се ходи на баричката, се ходи другаде — каза той. — В дните, в които не се ловят птици, се лови друго нещо.

— И какво се лови?

— Например зайци.

— Зайци?

— Да. Месото се яде, а кожата се продава. Една заешка кожа струва две су.

Леля Анжелик се взря в племенника си с възхитен поглед. Тя никога не беше виждала толкова велик икономист. Питу току-що се беше проявил в такава светлина.

— Но аз ли ще продавам заешките кожи?

— Разбира се — отвърна Анж, — както правеше мама Мадлен.

Никога в главата на детето не бе нахлувала мисълта, че би могло да добие от улова си друго освен своя дял за консумация.

— И кога ще отидеш да ловиш зайци? — попита госпожица Анжелик.

— Ах, виж ти! Когато имам примки — отвърна Питу.

— Е добре, направи си примки!

Момчето тръсна глава.

— Както си направил лепилото и капаните за птици.

— О! Аз знам да правя лепило и капани за птици, това е вярно, но нямам медна тел. Тя се купува от бакалите.

— И колко струва?

— Ами за четири су ще излязат две дузини — пресметна на пръсти Питу.

— А с две дузини колко заека би могъл да уловиш?

— Зависи колко ще се хванат — четири, пет, шест може би — и освен това примките служат по много пъти, ако не ги намери горският.

— Дръж, ето ти четири су — каза леля Анжелик, — иди да купиш медна тел от господин Дамбрюн и утре върви на лов за зайци.

— Утре ще отида да заложа примките — рече Питу, — но едва вдругиден сутринта ще разбера дали се е хванало нещо.

— Е, какво пък, така да бъде! Върви все пак.

Медната тел бе по-евтина в града, отколкото на село, тъй като търговците от Арамон се снабдяваха от Виле-Котре. Така Питу имаше двайсет и четири примки за три су. Той върна едно су на леля си.

Тази неочаквана честност от страна на момчето почти трогна старата мома. За миг я споходи намерението да възнагради племенника си с неизползваното су. За нещастие на Питу това беше су, разплескано с удари на чук, което в полумрака можеше да бъде взето за две су. Госпожица Анжелик помисли, че не бива да се лишава от монета, която би могла да й донесе сто процента печалба, и я сложи обратно в джоба си.

Питу бе забелязал това движение, ала не го беше анализирал. Никога не му бе минавало през ума, че леля му може да му даде едно су.

Той започна да майстори своите примки.

На другия ден поиска една торба от госпожица Анжелик.

— Защо да ти давам? — попита старата мома.

— Защото ми трябва — отвърна Питу. Той бе пълен с тайни.

Госпожица Анжелик му даде исканата торба, сложи на дъното припасите от хляб и сирене, които бе предназначила за обяда и вечерята на племенника си, който тръгна в ранна утрин за Брюйер-о-Лу.

От своя страна, леля Анжелик започна с оскубването на дванайсетте червеношийки, които бе предназначила за обяд и вечеря за себе си. Тя занесе два дрозда на абат Фортие и отиде да продаде останалите четири на гостилничаря от „Ла Бул-д’Ор-Куроне“^[3], който й ги плати по три су парчето и й обеща същата цена за всички други, които му донесе.

Госпожица Анжелик се прибра сияеща. Небесната благословия бе влязла в дома й заедно с Питу.

— Ах! — каза си тя, поглъщайки червеношийките, които бяха тлъсти като градински овесарки и крехки като пъдпъдъци. — Има основание в думите, че едно благодеяние никога не е напразно.

Вечерта Анж се върна. Той носеше торбата си великолепно издута. Този път леля му не го причакваше зад вратата, а на прага. И вместо да бъде посрещнато с плесник, детето бе прието с гримаса, която почти приличаше на усмивка.

— Ето ме! — рече Питу, влизайки в стаята с онази самоувереност, която издава съзнание за добре запълнен ден.

— Теб и торбата ти! — каза леля Анжелик.

— Мен и торбата ми — подхвана момчето.

— И какво има в торбата ти? — вторачи се тя, любопитно протягайки ръка.

— Има букови жълъди — заяви Питу.

— Букови жълъди!

— Но да. Разбирате ли, лельо Анжелик, че ако чичо Ла Жьонес, горският от Брюйер-о-Лу, ме беше забелязал да бродя из участъка му без торбата, щеше да ме попита: „Какво правиш тук, малък скитнико?“ Да не говорим, че щеше да се усъмни за нещо. Докато с торбата, ако ме попита какво правя, ще му отговоря: „Ето! Идвам за жълъди. Нима е забранено да се ходи за жълъди? — Не. — Е, добре! Щом не е забранено, не можете нищо да ми кажете.“ Наистина, ако ми каже нещо чичо Ла Жьонес, ще сбърка.

— Значи си прекарал деня в събиране на жълъди, вместо да залагаш примките си, мързеливецо! — разкрещя се леля Анжелик, която сред всичките тези остроумия на племенника й сякаш усещаше как зайците й убягват.

— Напротив, заложих примките, докато събирах жълъди, така че той ме видя в момента, в който ги нагласях.

— И нищо ли не ти каза?

— И още как. Каза: „Ще предадеш почитанията ми на леля си Питу“. Ей! Добър човек е този Ла Жьонес, а?

— Ами зайците? — настоя леля Анжелик. Нищо на света не можеше да я отклони от основната й мисъл.

— Зайците ли? Луната изгрява в полунощ, ще отида в един часа да проверя дали са се хванали.

— Къде?

— В гората.

— Какво, ще отидеш в един часа през нощта в гората?

— Ами да!

— И няма да те е страх?

— Да ме е страх от какво?

Леля Анжелик бе толкова удивена от смелостта на Питу, колкото и от разсъжденията му.

Факт е, че Анж, като рожба на природата, не познаваше нито една от мнимите опасности, които стряскат градските деца.

Така че в полунощ той тръгна, крачейки покрай гробищния зид, без да се обръща. Невинното създание, което никога не бе оскърбявало, дори в стремежа си към независимост, нито Бога, нито хората, не се боеше от живите, както и от мъртвите.

Плашеше се само от една-единствена личност — и това беше Ла Жьонес, поради което, като предпазна мярка, заобиколи, за да мине край къщата му. Понеже вратите и капаците на прозорците бяха затворени и всички светлини вътре изгасени, Питу, за да се убеди, че горският си е вкъщи, започна да имитира лая на куче с такова съвършенство, че Ронфло, басетът на Ла Жьонес, се хвана на провокацията, обаждайки се на свой ред настървено и душейки под портата.

От този момент нататък Питу си отдъхна. Щом Ронфло беше в къщата, Ла Жьонес също си беше там. Ронфло и Ла Жьонес бяха неразделни — срещнеше ли единият, човек можеше да бъде сигурен, че и другият скоро ще се появи.

Напълно успокоен, Анж се запъти към Брюйер-о-Лу. Примките бяха свършили работа. Два заека се бяха хванали и се бяха удушили.

Питу ги напъха в широкия джоб на онази твърде дълга дреха, която му ставаше все по-къса, и се прибра у леля си.

Старата мома си беше легнала, но алчността не й бе позволила да заспи. Като Перета^[4] тя бе правила сметки колко ще спечели от четири заешки кожи на седмица и това пресмятане я бе отвело толкова далеч, че сън не я хващаше. Ето защо с нервен трепет в гласа попита детето какво е донесло.

— Два. Ах, проклятие! Лельо Анжелик, не е моя грешката, че не можах да донеса повече. Изглежда, че зайците на чичо Ла Жьонес са нахитрели.

Надеждите на госпожица Анжелик се бяха сбъднали, дори бях преминали очакванията й. Тя взе, тръпнеща от радост, двете нещастни животни, разгледа кожата им, останала невредима, и отиде да ги заключи в килера, който, след възникването си, не бе виждал припаси, подобни на тези, които съхраняваше, откакто на Питу бе минала мисълта да го снабдява.

После с много нежен глас подкани Анж да си ляга, което умореното дете стори на мига, без да поиска да вечеря, а това го издигна още повече в очите на неговата леля.

На по-следващия ден Питу поднови начинанието си и този път имаше по-голям късмет от първия. Той хвана три заека.

Два поеха към странноприемницата „Ла Бул-д’Ор-Куроне“, третият към свещеническия дом. Леля Анжелик се грижеше за абат Фортие, който, от своя страна, я препоръчваше на добрите души от енорията си.

Нещата вървяха така три-четири месеца. Старата мома беше възхитена, а Питу намираше положението за поносимо. Действително, без любовта на майка му, която витаеше над съществуванието му, момчето водеше във Виле-Котре почти същия живот като в Арамон. Ала едно неочаквано обстоятелство, което при все това трябваше да бъде очаквано, строши гърнето с мляко на лелята и преустанови походите на племенника.

Получи се писмо от доктор Жилбер, изпратено от Ню Йорк. Стъпвайки на американска земя, философът пътешественик не бе забравил своето протеже. Той пишеше на метр Ниге, за да разбере дали инструкциите му се следват и да настоява за изпълнение на споразумението или за развалянето му при липса на желание да се спазва.

Случаят беше сериозен. Чувството за отговорност на нотариуса надделя. Той се яви при леля Питу и с писмото на доктора в ръка изиска от нея да устои на обещанието си.

Нямаше накъде да се отстъпва, всяко позоваване на лошо здраве се опровергаваше от физиката на Питу. Момчето бе високо и слабо, но и младите дръвчета в гората бяха високи и тънки, което не им пречеше да бъдат в цветущо състояние.

Госпожица Анжелик поиска една седмица, за да подготви ума си за избора на професията, на която трябваше да се отдаде племенникът й.

Питу бе тъжен също като леля си. Занятието, което упражняваше, му изглеждаше превъзходно и той не желаеше друго.

През тази седмица не ставаше въпрос нито за барички, нито за бракониерство. Впрочем беше зима и птиците пиеха навсякъде, освен това току-що бе паднал сняг и Анж не смееше да отиде да заложи примките си. Снегът запазва отпечатъците от стъпките, а момчето притежаваше чифт крака, които даваха големи шансове на Ла Жьонес да научи за двайсет и четири часа кой е ловкият негодник, посегнал на обитателите в участъка му.

През тази седмица старата мома пак показа ноктите си. Питу откри отново някогашната си леля Анжелик, онази, която пораждаше у него толкова силен страх и която единствено интересът, този могъщ двигател на целия й живот, бе накарал за момент да надене кадифени ръкавици.

С наближаването на уречения срок настроението на госпожица Анжелик ставаше все по-кисело. Стигна се дотам, че към петия ден Питу копнееше леля му да се спре незабавно на някаква професия и малко го интересуваше каква щеше да бъде тя, само и само да се свърши с положението на мъченик, което му бе отредила старата мома.

Изведнъж в така ужасно разбунената й глава изникна една великолепна идея. Тази идея й върна спокойствието, което бе загубила от шест дни.

Идеята се състоеше в това, да моли абат Фортие да приеме в класа си без никакво заплащане бедния Питу и да направи така, че той да получи стипендията, учредена в семинарията от Негова светлост херцог Д’Орлеан. Това беше обучение, което нямаше да струва нищо на леля Анжелик, а господин Фортие, без да се смятат косовете, дроздовете и зайците, с които старата набожница го отрупваше от шест месеца, дължеше на племенника на тази, която отдаваше под наем столове в църквата му, повече, отколкото на всеки друг. Така, запазен под похлупак, Анж принасяше полза в настоящето и носеше обещание за бъдещето.

Наистина той бе взет от абат Фортие без никакво заплащане. Добър човек беше този абат, безкористно даряваше познанията си на бедните духом, а парите си на бедните телом, ала бе непреклонен по един въпрос — солецизмите го изкарваха от кожата му, варваризмите го довеждаха до ярост. В такива случаи не признаваше нито приятел, нито враг, нито богат, нито беден, нито ученик, който си плащаше, нито такъв, когото обучаваше безплатно. Пердашеше със селска безпристрастност и с лакедемонски^[5] стоицизъм и понеже имаше силна ръка, налагаше здравата. Това бе известно на родителите и от тях зависеше дали да дадат децата си при абат Фортие или не, но поверяха ли му ги, те оставаха изцяло на неговата милост — на всички майчини оплаквания абатът отговаряше с поговорката, която бе накарал да гравират на ръкохватката на пръчката му за бой и на дръжката на многожилния камшик: „Който много обича, много и наказва.“

И така, по препоръка на леля си, Анж Питу бе приет сред учениците на абат Фортие. Старата набожница, горда от този факт, далеч по-малко приятен на Питу, комуто прекратяваше скитническия и независим живот, отиде при метр Ниге и му съобщи, че не само се е съобразила с намеренията на доктор Жилбер, но дори ги е и надминала. Всъщност докторът бе пожелал Анж Питу да овладее една почтена професия. Тя му даваше много повече — едно превъзходно образование. И то къде? В същия пансион, в който бе настанен Себастиен Жилбер, за когото той плащаше петдесет ливри.

Действително Анж получаваше образованието си безплатно, ала нямаше никаква необходимост това да се доверява на доктор Жилбер, а дори и да се направеше, известна бе безкористността на абат Фортие. Като своя върховен повелител той разперваше ръце, изричайки: „Оставете децата да дойдат при мене.“^[6] Само че двете длани на тези отечески ръце бяха въоръжени — едната с книга, другата с наръч пръчки. Така че през повечето време, обратно на Иисус, който приемал децата плачещи и ги провождал утешени, абат Фортие виждаше да водят при него клетите деца уплашени и ги изпращаше разплакани.

Новият ученик влезе в клас със сандъче под мишница, с мастилница от рог в ръка и две-три парчета от пера, затъкнати зад ухото му. Сандъчето бе предназначено да замести донякъде пюпитъра. Мастилницата беше подарък от бакалина, а остатъците от пера госпожица Анжелик бе събрала предишния ден, отивайки на посещение при метр Ниге.

Анж Питу бе приет с онова нежно братско чувство, което се заражда при децата и се увековечава при възрастните, сиреч с дюдюкане. Целият клас се изреди да му се присмива. Имаше двама ученици, наказани заради жълтеникавите му коси, и други двама заради неговите чудесни колене, за които вече споменахме. Те бяха казали, че краката на Питу приличат на кладенчови въжета, вързани на възел. Образното им сравнение бе направило впечатление, бе обиколило стаята, възбудило всеобщо веселие и вследствие на това докачливостта на абат Фортие.

В крайна сметка, като излезе по обяд, ще рече след четири часа учебни занимания, без да каже никому нито дума, без да е сторил нещо друго, освен да се прозява, свит зад сандъчето си, Питу имаше шестима неприятели, толкова по-ожесточени към него, понеже не бе прегрешил с нищо спрямо тях. Ето защо го бяха положили на печката, която според класната символика представляваше жертвеникът на родината, място за тържествен обет, едни скубейки жълтите му коси, други — упорито насинявайки очите му с цвят на син фаянс, трети — мъчейки се да изправят кривите му крака.

Питу съвсем не знаеше за тези враждебни настроения. На излизане той попита един от съседите си защо шестима от техните другари остават, докато другите се втурват навън.

Онзи го изгледа накриво, нарече го зъл доносник и се отдалечи без желание да влиза в разговор с него.

Анж се зачуди как, без да е проронил нито дума, може да бъде зъл доносник. Но по време на класните занимания той бе чул да казват, било учениците, било абат Фортие, толкова неща, които не бе разбрал, че причисли обвинението на съседа към нещата, прекалено извисени за неговия ум.

Като видя Питу да се прибира по обяд, леля Анжелик, усърдно заела се с обучението му, за което смяташе, че е направила толкова големи жертви, го попита какво е научил.

Той отвърна, че се е научил да си мълчи. Отговорът бе достоен за един питагореец. Само че един питагореец би го изразил със знаци^[7].

Следобед новият ученик влезе в клас без особено отвращение. Сутрешните часове бяха използвани от учениците за проучване на физиката на Питу, следобедните — посветени на проверка от страна на преподавателя на умствените му възможности. След като препитването завърши, абат Фортие бе убеден, че Анж Питу всячески е предразположен да бъде същински Робинзон Крузо, ала има твърде малко шансове да стане един Фонтьонел^[8] или един Босюе^[9].

По време на следобедните часове, много по-уморителни за бъдещия семинарист от сутрешните, учениците, наказани заради него, неведнъж му показваха юмруци. Във всички страни, цивилизовани или не, подобна демонстрация се възприема като знак за заплаха. Питу внимаваше.

Нашият герой не се беше излъгал. На тръгване, или по-скоро след като бе излязъл от двора на колежа, му бе разяснено от шестимата наказани ученици, че ще трябва да им плаща с лихвите за двата часа задържане.

Питу разбра, че става въпрос за дуел с юмруци. Колкото и да бе далеч от изучаването на шестата песен на „Енеида“^[10], където младият Дарет и старият Ентел се отдават на това упражнение под гръмките аплодисменти на троянските бегълци, той познаваше този вид забавление, което не бе съвсем чуждо на селяните от Арамон. Ето защо заяви, че е готов да излезе срещу оногова, който би желал да започне, и да даде отпор последователно и на шестимата си противници. Това заявление заслужи твърде голямото уважение на кандидата, който беше последен.

Условията бяха уговорени така, както ги бе предложил Питу. Около арената на боя се оформи кръг и шампионите, след като бяха свалили единият жакета, а другият поотеснялата си дреха, тръгнаха един срещу друг.

Ние вече споменахме за ръцете на Питу. Тези ръце, непривлекателни за гледане, бяха още по-малко привлекателни за усещане. На края на всяка от тях подхвръкваше по един юмрук колкото детска главичка и въпреки че боксът все още не бе въведен във Франция^[11] и следователно Питу не притежаваше и елементарни познания за основите на това изкуство, той успя да приложи върху окото на първия противник толкова плътен и точен удар, че засегнатото око бе заобиколено от черен кръг, така геометрично очертан, сякаш най-ловък математик го бе описал с пергела си.

Яви се вторият. Ако Питу бе уморен от първата схватка, съперникът му, от своя страна, не беше толкова силен, колкото предишният. Така че борбата бе по-кратка. Страхотният юмрук се стовари върху носа и двете ноздри засвидетелстваха мощта на удара, изпускайки двойна струя кръв.

Третият се отърва с един счупен зъб. Той беше най-малко повреден от всички. Останалите обявиха, че са удовлетворени.

Питу разцепи тълпата, която се разтвори пред него с почитта, дължима на победител, и се оттегли здрав и читав в домашното си огнище, или по-скоро у леля си^[12].

На сутринта, когато тримата ученици пристигнаха — единият с насинено око, другият с разбит нос, а третият с подпухнали устни, — абат Фортие проведе разследване. Ала колежаните си имаха и своите добри страни. Нито един от пострадалите не прояви недискретност и едва на следващия ден абатът научи от страничен свидетел на сбиването, че Питу е оставил по лицата на учениците му дирите, които бяха предизвикали неговата загриженост.

В действителност абат Фортие отговаряше пред родителите не само за умственото развитие, но и за физиката на питомците си. Той бе получил оплакване и от трите семейства. Необходимо беше обезщетение. Питу бе наказван в продължение на три дни — един за окото, един за носа и един за зъба.

Тези три дни на задържане след часовете подсказаха на госпожица Анжелик една находчива идея. Тя се изразяваше в това, да лишава Питу от обяд всеки път, когато абат Фортие го лишаваше от междучасие. Решението й би следвало обезателно да бъде от полза за учението на племенника й, понеже се предполагаше, че той трябва да е два пъти по-внимателен, за да не допуска грешки, водещи до двойно наказание.

Само че Питу въобще не разбра защо бе наречен доносник, без изобщо да е продумвал, и как така бе наказан, задето е набил онези, които са поискали да го набият. Ала ако всичко на този свят се разбираше, щеше да се загуби едно от главните очарования на живота — това на тайнственото и непредвиденото.

Питу изкара трите дни, задоволявайки се със закуска и вечеря.

„Задоволявайки се“ не е думата, защото Анж ни най-малко не бе доволен. Но нашият език е толкова беден, а Академията — толкова строга, че трябва да се задоволим с това, което имаме.

Наказанието обаче, понесено от Питу, без да разобличи нападението, на което само бе отвърнал, му спечели всеобщо уважение. Вярно е, че и трите внушителни удара с юмрук, които го бяха видели да нанася, може би допринесоха за това уважение.

Оттук нататък животът му бе почти същият като на неговите съученици, с тази разлика, че другите имаха променлив късмет в класните работи, докато Питу упорито се нареждаше между последните петима-шестима и трупаше двойно повече наказания в сравнение с останалите.

Ала трябва да отбележим нещо, което беше в природата на Питу, което произлизаше от първоначалното образование, дето бе получил, или по-скоро не бе получил, и на което дължеше най-малко една трета от налаганите му наказания — а именно неговата естествена слабост към животните.

Знаменитото сандъче, което леля му Анжелик удостояваше с наименованието пюпитър, се беше превърнало благодарение на размерите си и на множеството отделения, с които Питу бе украсил вътрешността му, в някакво подобие на Ноевия ковчег, съдържащо по една двойка от всички катерещи се, пълзящи и хвърчащи твари. Имаше гущери, смокове, лъвски мравки, скарабеи и жаби и тези създания ставаха толкова по-скъпи на Анж, колкото по-често понасяше по причина на тях повече или по-малко строги наказания.

Питу попълваше менажерията си по време на седмичните разходки. Той бе пожелал саламандри — много популярни във Виле-Котре, бидейки герб на Франсоа I, който бе наредил да ги скулптират на всички камини — и беше успял да си ги набави. Само едно нещо го бе накарало силно да се замисли и накрая го беше причислил към нещата, които надхвърляха способността му да ги проумее — че постоянно намира във водата тези влечуги, за които поетите претендират, че живеят в огъня^[13]. Това обстоятелство бе породило у Питу, притежаващ точен ум, дълбоко презрение към поетите.

Собственик на два саламандъра, той се бе захванал да търси хамелеон. Но този път всички издирвания бяха напразни и усилията му не се увенчаха с никакъв резултат. Най-накрая безплодните опити го доведоха до заключението, че хамелеонът не съществува или пък съществува на други географски ширини.

Веднъж решил така, престана да упорства и се отказа от хамелеона.

Другите две трети от наказанията му бяха следствие от онези окаяни солецизми и проклети варваризми, които никнеха в неговите съчинения като бурени в житно поле.

Що се отнасяше до свободните дни — четвъртъците и неделите, в тях Питу продължаваше да навестява баричките и да се отдава на бракониерство. Само че понеже все така растеше, беше се източил пет стъпки^[14] и четири палеца и бе навършил шестнайсет години, неочаквано се яви едно обстоятелство, което го поотвлече от любимите му занимания.

По пътя за Брюйер-о-Лу е разположено село Писльо, може би същото, дало името си на обаятелната Ан Д’Ейи^[15], фаворитка на Франсоа I.

Та в това село се издигаше фермата на Бийо и на прага на тази ферма случайно стоеше почти всеки път, когато Питу минаваше оттам, едно мило момиче на седемнайсет-осемнайсет години, свежо и жизнерадостно, което наричаха с кръщелното му име Катрин, но по-често, по името на бащата, Бийо.

В началото Питу само се покланяше на Бийо, сетне малко по малко се осмели и взе да й се покланя, усмихвайки се. Най-накрая, в един хубав ден, след като се бе поклонил и усмихнал, той се спря и се престраши, целият поруменял, да изрече тази фраза, на която гледаше като на твърде голяма дързост:

— Добър ден, госпожице Катрин.

Катрин беше добро момиче и прие Питу като стар познат. Наистина си беше старо познанство, защото от две или три години го виждаше да минава покрай фермата поне веднъж седмично. Само че Катрин виждаше Питу, а Питу не виждаше Катрин. То бе, тъй като тогава тя беше на шестнайсет години, а той — едва на четиринайсет. Вече разбрахме какво се случи, когато Питу на свой ред стана на шестнайсет години.

Постепенно Катрин започна да оценява талантите на Питу, понеже той ги споделяше с нея, поднасяйки й най-красивите птици и най-тлъстите зайци. Резултатът беше, че Катрин направи комплименти на Питу, а Питу, който бе особено чувствителен към комплиментите, тъй като рядко му се случваше да получава, се отдаде на очарованието на новото и вместо да продължава, както в миналото, към Брюйер-о-Лу, се спираше на половината път и вместо да запълва деня си със събиране на букови жълъди и поставяне на примки, си губеше времето да обикаля около фермата на Бийо с надеждата да зърне за миг Катрин.

От това последва чувствително намаляване на добива от заешки кожи и почти пълно лишаване от червеношийки и дроздове.

Леля Анжелик взе да мърмори. Питу се оправдаваше, че зайците са станали недоверчиви, а птиците, научили капана, са започнали да пият от гънките на листата и кухините на дървесните стволове.

Едничката утеха на госпожица Анжелик за тази интелигентност на зайците и хитростта на птиците, които отдаваше на прогреса на философията, бе, че нейният племенник ще получи стипендията, ще влезе в семинарията, ще прекара там три години и ще излезе като абат. А да бъде икономка на абат, беше отколешна амбиция на старата набожница.

Тази амбиция не можеше да не се осъществи, защото, веднъж станал абат, Анж Питу нямаше как да не вземе леля си за икономка, най-вече след всичко онова, което бе направила за него.

Единственото, което смущаваше сияйните мечти на бедната стара мома, бе, че когато говореше за това свое упование на абат Фортие, той поклащаше глава:

— Скъпа госпожице Питу, за да стане абат, вашият племенник ще трябва да се посвещава по-малко на естествената история и далеч повече на De viris illustribus или на Selectae е profanis scriptoribus^[16].

— Което ще рече? — недоумяваше леля Анжелик.

— Че той допуска прекалено много варваризми и безчет солецизми — отвръщаше абат Фортие.

Отговор, който потапяше госпожица Анжелик в отчайваща мъглявина.