Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (7)

Глава 6

Десет секунди:

Джанис Керлех беше съсобственичка, готвачка, барманка и главна келнерка в „Ковенантър“. Самият бар бе нейният личен шедьовър.

Джанис нямаше биографията на „бедното селско момиче, изпаднало в беда“, въпреки че произлизаше от фермерска планета. Петнайсетте години гледане как родителите й дървари дъвчат дървен чипс от сутрин до здрач я посвети на идеята да потърси изход. Изходът се оказа един пътуващ търговски агент, специализирал в мъкнещи дървета слонове.

Продавачът на слонове отведе Джанис в най-близкия град. Трябваха й двайсет минути, за да намери центъра на действието, и още десет, за да отметне първия си клиент.

Да си джойгърла не носеше кой знае какъв трепет — първо на първо, тя така и не разбра защо толкова много хора, които искат секс, не си правят труда първо да си измият устата — но беше много по-добре, отколкото да се взираш в слонски анус до края на живота си. Джойгърлата стана мадам, достатъчно просперираща, за да може да финансира преместването си на Първичен свят.

За нейно пълно разочарование Джанис разбра, че онова, което си бе представяла като златна мина, е нещо много по-лошо. Не само че проститутките капеха и от ушите на Първичен свят, но беше пълно с аматьори, готови да й съдействат за нещо толкова тъпо като да бъдеш представена в Двора.

Така Джанис Керлех беше доста закъсала, когато срещна главен инженер Рашид. Бяха спали, намерили бяха сходство в чувството си за хумор и започнаха да си убиват времето в пози различни от хоризонталната.

Креватен разговор — а за Джанис креватният разговор беше барът, който винаги бе искала да отвори. Двайсет години мечти, скициране, даже лепене на макетчета от пластилин в редките случаи, когато помощник-взводният дръпнеше шалтера на операциите й.

„Парализирана“ бе може би най-точното определение за реакцията й, когато Рашид, около година след като се бяха запознали и сексът бе станал по-малко предмет на непреодолим интерес, отколкото приятелска занимавка, й връчи банков чек и й каза:

— Искаш да си отвориш бар? На. Аз съм ти съдружникът.

Единственото изискване на Рашид беше едно от сепаретата — сепаре „В“, така й каза да го нарече — да се устрои малко по-различно от останалите. Трябваше да е абсолютно чисто. Системи против бръмбари и алармени системи последен писък на техниката бяха доставени и инсталирани от анонимни мъже в тъмни гащеризони. Самото сепаре беше шумозаглушено така, че разговорът не можеше да се подслуша на повече от метър от масата. Службата за сигурност го оглеждаше веднъж седмично.

Рашид каза на Джанис, че иска да използва сепарето за срещи. На никого не бе позволено да сяда там — само той и всеки, който дойдеше и използваше името му.

Джанис, която имаше доста добра представа колко пари получава един корабен инженер и знаеше, че изобщо не могат да покрият разходите на една бивша джойгърла за хобито й, реши, че Рашид върти и някои други работи. Най-вероятно беше контрабандист. Или… или всъщност не й пукаше.

„Ковенантър“ се оказа доста успешен бизнес. Предлагаше на докерите и корабните екипажи тихо място за пиене, място, където взвода за борба с безредици не го викаха, когато вечерта стане по-интересна, и място за срещи с колоритни момичета без колоритни болести. Самият Рашид прескачаше един-два пъти в годината и изчезваше отново. Джанис се беше опитвала да разбере на кой точно кораб пътува — следеше колоните с пътуващи звездолети в пресата, но така и не можа да свърже Рашид с който да било кораб или дори с маршрут. Нито можа да разбере що за птици са „приятелите“ на Рашид, тъй като варираха между скъпо облечени богаташи и откровени улични главорези.

Така че когато двамата мъже, Алейн и Крейгуел, попитаха за сепаре „В“, тя нямаше как другояче да реагира, освен да ги запита какво пият.

Седемдесет и две секунди:

Когато преди седмица беше проникнал в „Ковенантър“, за да нагласи бомбата, Динсман също така бе пресметнал времето за детонацията. Човекът му щеше да влезе в бара. Десет секунди. Да се огледа. Петнайсет секунди. Да отиде до бара. 7.5 секунди. Поръчва пиене. Една минута. Взима пиенето и тръгва през залата до сепаре „В“. Бомбаджията прибави още малко време в случай, че е тъпкано с хора — нещо, което тази нощ в „Ковенантър“ определено не беше факт — и накрая сложи от себе си още две минути за по-сигурно.

Алейн мерна с очи дългата редица изложен алкохол, след което избра най-безопасното.

— Синталк. С вода. Висока чаша и с лед, моля.

Крейгуел, професионален дипломат, поръча същото. Следващото му изявление щеше да убие и двамата. Замисълът беше само да се смажат колелата на предстоящата дискусия.

— Опитвали ли сте някога „Метакса“?

— Не — каза Алейн.

— Добро питие за нощ като тази.

— Ненаркотично? — попита подозрително Алейн.

— Чист алкохол. Също така много е добро за сваляне на корабна боя.

Джанис им сипа две дози и се зае да приготвя напитките със синталк. Алейн вдигна чашката си.

— За мира.

Крейгуел кимна искрено и гаврътна своята.

Времето изтече. На последната секунда Динсман докосна бутона на радиодетонатора.

Бомбата експлодира.

Висококачественият експлозив, покрит с железни топчета от лагери, изтрещя.

Трите човешки същества умряха много бързо, но и станаха на ужасна каша. Динсман малко беше сбъркал в изчисленията си, тъй като лагерите се натресоха и в бутилките на бара.

От другата страна на улицата, Динсман натика екипировката си в куфар, изтича до задната стена на сградата, пусна въжената стълба две нива надолу и слезе. Щом стъпи на второто ниво, натисна бутона за откачване и стълбата се смъкна в ръцете му. Стълбата също се озова във въпросния куфар, а Динсман се скри в сенките и пое към личното си скривалище, дълбоко сред нехуманоидните конклави на Първичен свят.

Ушите му все още бръмчаха от взрива и той не чу тропането на ботушите горе по пасажа — някой търчеше към руините на доскорошния „Ковенантър“.

Няколко мига преди взрива сержант Армъс се бе опитвал да уталожи наранените чувства на подчинения си от тактическото отделение. Секторът беше толкова кротък и дежурството толкова отегчително, че приличаше на наказателна обиколка. В края на краищата те бяха елит, специална част, която уж трябваше да бъде хвърляна в потенциални зони на висока престъпност, за да оправят нещата и след това да предадат зоната на обикновени патрули.

Но ето че от месец обикаляха тук за няма нищо. Сержант Армъс слушаше как ефрейторът му изрежда оплакванията си за петдесети път. Такт-шефът Крюгер явно им беше набрал за нещо. В тоя сектор не можеше да се случи нищо, с което една „Черна Мария“ да не може да се справи. Армъс не му каза, че повтаря същото оплакване всяка нощ! Длъжен беше да признае, че оплакванията на отдельонния му са доста основателни. На Крюгер сигурно му бяха мръднали чивиите, да ги назначи в този мъртво заспал сектор, и то в разгара на празника. Може компютърът му за криминална статистика да се беше скапал. Може би Крюгер си имаше някоя джойгърла в този район, която му се е оплакала, че се държат грубо с нея. Може ли човек да разбере какво се върти в ума на един скапан капитан?

За да поддържа прилично поведение, Армъс предпочете да затаи всичко това за себе си. Вместо това за пореден път разпредели между бойците извънредните дежурства — което на свой ред беше шантаво. Поради напрежението покрай празника тактическите бойци бяха в недостиг и цялата част караше на извънредни дежурства. Е, как щеше да обясни шефа това?

И тогава дойде ударната вълна на взрива. Още преди звукът да е заглъхнал съвсем, взводът затрополи по рампата, зави и спринтира към отломките на доскорошния „Ковенантър“. Армъс само погледна потрошената сграда и три мисли пронизаха мозъка му: пожар, оцелели и бърза помощ. И след като си го помисли, се задейства. Макар в развалините на бара да не се виждаха никакви пламъци, той блъсна с металния си юмрук бутона на пожарогасителя и в сградата се изсипа цял тон бяла пяна. Изрева на хората си да награбят всеки инструмент, който им е подръка, и натисна микрофона си да извика бърза помощ. Спря се, когато линейката се издигна над пасажа и засъска към бара. Това пък какво търсеше тук? Още не я беше извикал! Но време за губене нямаше; той откачи шанца си от колана и се хвърли в руините след хората си.