Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (10)

Глава 9

— Пийте, чеени! — ревна Динсман. — Днес аз плащам всичко. — Тресна юмрук на масата да привлече вниманието на бармана и му даде знак за още шест големи халби наркобира с по един синталк за подложка. Приятелите му на маса изсъскаха одобрително. Динсман изгледа с възхищение как Усидж, най-добрият му авер в групата, награби еднолитровата халба, размърда челюстите си и изля всичко в широкото си гърло, без да преглътне или да се задъха. — Ха така, Усидж, стари друже. Удари ги и двете и остави място за още.

Разбира се, излочването на цял литър наркобира на една глътка не беше кой знае колко велико постижение за Усидж, както и за останалите. Люспестите им кореми можеха да се издуят до почти всякакви пропорции и единственият видим признак за напоркване, проявяван от пзаврите, беше да придобият малко по-тъмночервена оцветка.

— Казвам ви, чеени, днес започва съвсем нов живот за скъпото ви приятелче. Този път ударих кьоравото. И да знаете, че ще го удрям все така. Усещам го.

Широката усмивка на Усидж разкри няколко реда остри като игли зъби.

— Не искам да си пъхам носа, Динсман прескъпи — изсъска той, — но ти ми размахваш тука пачка кредити, която би задавила даже някой от нас. — Махна с лапа към жълтооките си приятели. — Явният ти късмет, разбира се, радва всички ни. Но…

— Искаш да разбереш дали мога да те вкарам в играта — прекъсна го Динсман.

— Би било чудесно, стари друже. Бизнесът, както знаеш много добре, малко се е позатлачил.

— Съжалявам, момко. Т’ва беше единичен удар. От тия, за които всички сънуваме. След два часа си прибирам останалото и после — живот.

Усидж се постара да скрие разочарованието си. Трудна задача — кожата на пзаврите засияваше, когато бяха притеснени. Динсман забеляза промяната и потупа приятеля си по ноктестата лапа.

— Айде сега. К’во овесихме носовете? Динсман не забравя своите чеени. Факт, може да завъртим бизнеса, като излязох на зелено сега с толкова кредити. Да му се не види, момчета, само напипайте нещо по-тлъсто и ако ви трябва малко финанс, винаги можете да ме изровите. Ниска лихва, и примерно малко от екшъна, ако врътката наистина е сладка.

Оцветката на Усидж се върна към нормална. Идеята му допадна. Лихвите за криминалния елемент на Първичен свят не само бяха безобразно високи, но и доста болезнени, ако се забавиш с плащането.

— Е, това си струва да се обмисли, приятелю. Може да го обсъдим по-късно. Но сега… — Усидж се изправи в целия си два и половина метров ръст и развя дългия си цяла стъпка оранжев език на останалите в сигнал да го последват. — За разлика от теб, все пак трябва и наем да плащаме.

— Нещо добро?

— Не съвсем. Един скапан малък склад.

Динсман въздъхна разбиращо и изгледа приятелите си, докато те се изсулваха от бара, стържейки пода с дългите си опашки. Погледна часовника: все още му оставаха малко повече от два часа до срещата. Беше се надявал, че Усидж ще остане за компания, защото мразеше да чака сам. Сърбеше го от нетърпение и макар още да не го разбираше, все пак дълбоко в мозъка му звънеше предупредителна камбанка.

Поръча още едно пиене, пъхна еднокредитна монета във видеослота и зашари по спортното меню. Потисна прозявката си, докато преглеждаше оскъдните оферти. Нищо по-сериозно толкова скоро след Деня на империята — особено ако искаш да направиш някой по-тлъст залог. Отегчен, включи на сектор „общи новини“. Не изпитваше почти никакъв интерес към нормалните дела на Първичен свят. Но майната му, може пък в неговата професия да бе капнало нещо по-сочно. Огледа менюто, търсейки нещо по-криминално.

Не му се наложи да търси дълго. Топзаглавието за взрива в „Ковенантър“ изскочи пред очите му като холовидео. Скапано! Скапано! Обектът беше скапано политически! Динсман автоматично изгълта до дъно чашата си със синталк и след това също толкова автоматично усети, че се дави в собствената си жлъчка. Едва я задържа.

„Стегни се, човече! Стегни се! Трябва да помислиш. Трябва шибано да…“ И като помисли, първото, което разбра, беше, че все едно вече е мъртъв. Никакви кредити нямаше да го чакат на срещата му с поръчителя. Макар че, беше сигурен, плащането щеше да е съвсем окончателно.

Прехвърли набързо възможностите си. Явно трябваше да се задоволи с пачката в джоба си. Щеше ли да му стигне да се скрие? Колко щеше да мине, докато преследвачите му го забравят? Динсман изстена; знаеше отговора. Всичко бе подредено точно толкова ловко, колкото Годфри Алейн. Прошка нямаше да има.

Имаше само едно решение и мисълта за това го уплаши почти толкова, колкото мъжът с леденото лице, който щеше да тръгне по петите му. Динсман трябваше да духне от Първичен свят.