Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (14)

Глава 13

Стен пипна с палец сензорната ключалка на пощенската си кутия и разсеяно изгреба съдържанието й. Беше обичайният боклук: „Импириъл Гард Таймс“, „Форсиз Джърнъл“, дворцовият ежедневник, последният списък с повишения, рекламна бланка на някакъв дворцов бижутер — всичко това моментално отиде в санитарния улей. Стен пъхна в кесията на колана си един фиш, напомнящ за отдавна забравена неплатена сметка на шивача на униформи, и понечи да затвори вратичката. Тогава видя още нещо и го извади, обзет от любопитство.

Беше плик от истинска хартия, надписан на ръка: „До капитан Стен, Имперски персонал.“ Отвори го и в ръката му се изсипаха три хартийки. Първата представляваше празен плик. Втората беше дебела, гравирана хартиена картичка:

Марр & Сенн

Молят да ги почетете

с присъствието си

на вечерния прием

в чест на

КАЙ ХАКОНЕ

RSVP Важи за двама

Стен зяпна озадачено поканата. Познаваше, разбира се, Марр и Сенн в качеството им на имперски интенданти и неофициални социални арбитри в двора. Кратките срещи, които бе имал с тях, бяха чисто официални, въпреки че лично се бе заинтригувал от мръснишкия им хумор и сърдечната им топлота. Учуди се защо ще канят някакъв си дребен капитан, независимо от поста му, на нещо, което се очертаваше като „Важно светско събитие“.

Третата хартийка, също написана на ръка, като че ли даваше отговор. Картичката гласеше само: „Време е двама стари приятели да се срещнат отново“. И беше подписана от София.

Хмм. Стен знаеше, че жената, с която бе имал кратка, но доста страстна любовна връзка по време на предишната си акция, е на Първичен свят — нали той самият се бе наел да измъкне София от Небта малко преди да започне пукотевицата, — но подсъзнателно беше избягвал да я потърси, след като нямаше ясна представа какво изпитва към нея.

Реши, че му е нужен съвет. В Имперския персонал неофициалните съвети на офицери бяха в областта на Върховния шамбелан. Кабинетът му се намираше само на няколкостотин метра от императорския служебен офис.

Върховен шамбелан о.з. флотски адмирал Мик Ледох външно приличаше на любимото на всички добро деденце. Стен обаче беше прегледал адмиралското досие като част от рутинната проверка за сигурност, докато заемаше поста си.

Преди сто години Ледох се бе проявил като огнено кълбо. Буквално. По време на въстанието на Палафокс ескадрата му такт-кораби бе получила заповед да осигури прикритие за един малък планетарен десант. За съжаление разузнаването беше сгрешило и планетата се бе оказала силно защитена от орбитални спътници.

Ледох бе ръководил преобразуването на такт-корабите в пилотонасочвани ядрени ракети, след което лично беше повел атаката. С още трима пилоти беше успял да катапултира със спасителните капсули.

После, през следващите десетилетия, се бе превърнал в първия имперски специалист по планетарни щурмове. Последвала бе бърза кариера за човек, специализирал основно в логистиката. По време на Войните на Мьолер Ледох вече беше флотски адмирал.

Войните на Мьолер бяха един от най-обърканите конфликти на Империята, тъй като сраженията се бяха водили почти едновременно на десетки светове. По време на тези войни, известни с глупавите си кръвопролития, Ледох бе командвал десантите в системата Крайс и я беше завладял с минимални загуби — минимални поне в сравнение с петдесетте до седемдесет процента загуби в жива сила, дадени на други полесражения.

След подписването на мира Ледох се беше оттеглил от служба за няколко години, а после бе емигрирал на Първичен свят. След кончината на предишния Върховен шамбелан, починал в кабинета си при нещастно преяждане с пушени змиорки, Ледох с неговото бойно досие и по-важното, с логистичните си способности, се бе оказал естественият приемник на поста.

Стен изобщо не можеше да си обясни как Ледох успява да жонглира между всевъзможните официални и неофициални претенции и изисквания на един персонал с размерите на среден град и въпреки това да запазва добронамереността си. Той самият беше много благодарен, че си няма други грижи освен опазването живота на Императора и добруването на сто и петдесетимата гурки.

Стен пристъпи в кабинета на шамбелана и спря.

Ледох, полковник Фоли, командващият преторианците, и Арбогаст, ковчежникът на имперския персонал, гледаха съсредоточено големия стенен екран.

— Полковник — тъкмо казваше Арбогаст, — нямам желание да се намесвам във военни неща. Опитвам се само да добия яснота по въпроса, който ми постави Особата, и той е, цитирам, необичайно високият процент дезертьорства във вашата част.

— Какво очаква Императорът да се случи, като стоварим толкова млади войничета насред Първичен? Всяка девица ще се изкуси.

— Поредната област, в която не съм експерт — каза Арбогаст. Двамата с Фоли съвсем явно се мразеха. Ледох се опита да посредничи.

— Само през този месец имаше четири дезертьорства, полковник. Може би трябва лично да надзиравате метода на подбор на своите преторианци.

Фоли се обърна към Ледох.

— Не се връзва, адмирале. Кандидатите за преторианци лично се подбират от мен и адютанта ми.

Арбогаст се включи преди Ледох да успее да реагира.

— Никой не се опитва да ви припише вина, полковник. Но документацията ви показва, че през последната И-година от частта ви са изчезнали близо четиридесет души. И нито един от тези дезертьори не се е върнал, нито е арестуван. Императорът има чувството, че тук нещо не е наред.

— Имам го предвид — каза Фоли. — Командният ми състав е посветил цялото си внимание на проблема.

— Може би — вметна Ледох — предявяваме твърде много изисквания към младите ви войници.

— Може би — отвърна с неохота Фоли. — Ще се заема лично.

— Благодаря ви, полковник. Ще докладвам на Императора, че сте поели пълна лична отговорност. — Арбогаст събра папката си, кимна на Ледох и на Стен и потъна в лабиринта на дворцовите архиви.

— Скапани чиновници — изръмжа Фоли, след което се обърна и видя Стен. — А, капитане. Цял ден се опитвах да се свържа с вас.

— Съжалявам, полковник. Имах специални заповеди.

— Не се съмнявам — изсумтя Фоли. — Наблюдавам бойците ви, капитане. И макар да не смятам за уместно да се бъркам в работите на друг командир, струва ми се, че като че ли вашите войници не се грижат особено за външността си.

— Гурките са доста немарливи в гладенето и лъскането — съгласи се Стен.

— Командвал съм войници от всякакви раси и опитът ми показва, че всеки от тях може да бъде научен да поддържа строева външност.

Въпреки че Фоли изобщо не влизаше в списъка на преките му началници, нямаше голяма полза да се дърли с по-старши офицер.

— Благодаря, че ми обърнахте внимание — отвърна с формална учтивост Стен. — Ще се погрижа.

Фоли му кимна съвсем по военному — веднъж нагоре и веднъж надолу. Прибра си папката, стегна се, отдаде чест на Ледох и забърса покрай Стен.

Ледох изчака, докато кънтенето на подкованите с метал подметки на полковника не заглъхне в коридора, след което се усмихна.

— Разтоварвай, Стен.

Стен продължаваше да гледа към вратата.

— Не се ядосвай на полковника, момче. Просто скърца със зъби.

— Разбирам. Но какво по дяволите имам общо аз с това, че кукличките му изчезват?

— Ревност.

— Какво?

— Полковник Фоли е дълбоко смутен от това, че — поне според неговото мислене — Вечният император не се доверява особено на преторианците му и избира за непосредствената си охрана гурките.

Стен примига.

— Но това — без обиди, сър — но това е адски глупаво.

— Нищожността на военния мозък в мирно време, Стен, никога не бива да се надценява. В никаква степен. Е, да чуем твоя проблем.

— Той е, хм, неофициален. Личен.

— Охо. — Ледох пипна ключа на бюрото си, вратата зад Стен се плъзна и от другата страна светна надписът „ЗАСЕДАНИЕ“. — Часът?

Стен погледна часовника на пръста си.

— Седемнайсет и четиридесет и пет.

Ледох въздъхна доволно и извади от бюрото си бутилка. До нея кацнаха и две калаени чаши и Ледох махна към бутилката.

— Да направим възлияние от това вещество, което „Итърнъл Дистилърс“ нарича „скоч“.

— Ъъ, не съм сигурен дали не съм все още в дежурство.

— Съгласно прерогативите ми на дворцов шамбелан най-официално си извън дежурство.

Стен се ухили. Ледох напълни чашите.

— Понятие нямам — жално каза Ледох — защо Негово величество така настоятелно ми подарява от това зло питие.

Отпиха.

— Казвай, младежо.

Стен му подаде поканата.

Веждите на Ледох се вдигнаха от удивление.

— Високо ти се е вдигнала цената, младежо! Дори аз не съм поканен на този купон.

Стен подаде и личната бележка.

— А, разбирам. Коя е тази София?

— Ами… една млада жена, с която сме — бяхме — приятели.

— Изведнъж всичко става съвсем ясно. Налей си още, синко.

Стен изпълни заповедта.

— Първо, това събиране е, според видеоклюките, гала светското събитие за сезона.

Стен не искаше да показва невежеството си, но…

— Кой е този Хаконе?

— Тц-тц. Младите офицери трябва да четат повече. Писател. Много противоречив и прочие. Пише главно военна проза от, да го наречем, малко по-особен ъгъл. Ако Вечният император не беше такъв, какъвто е, писанията на Хаконе сигурно щяха да се определят като „граничещи с държавна измяна“.

— Клин клин избива значи.

— Грешка, младежо. Императорът окуражава другомислието — стига някой да не реши да го приложи в практиката. И както може би си установил след Деня на империята, той обича офицерите му да мислят свободно.

— Да отида ли тогава?

— Трябва. Чудесна видимост за добрата кариера и прочие. Остава обаче един проблем. Тази млада дама… София.

— Да?

— Не искам да човъркам, млади момко, но какви са сегашните ти чувства спрямо въпросната дама?

— Не съм сигурен.

— Тогава наистина има проблем… освен факта, че чашите ни са празни. Благодаря… Марр и Сенн много държат на, да го наречем, веселото обкръжение. Под това имам предвид, че при тях пребивават някои от най-подходящите за брак същества в Империята.

— Опа! — каза Стен и за малко не разля скоча си.

— Точно така. Щом тази София е в състояние да те покани на соарето, трябва да е някоя от кандидатките на Марр и Сенн.

Стен не можеше да повярва.

— Аз?

— Разбира се, капитане. Възможно е да те смятат за много желан. Допускам, че тази София идва от една или друга извъпланетна аристокрация и вероятно е богата. За нея бракът с някой с достатъчно прилична колекция от геройски награди, някой, който е на служба в Имперския персонал, и най-важното, който е избран на много млада възраст за доста важен пост, би могъл, така да се каже, да е сполучлив.

— Няма да отида!

— Не бъди такъв абсолютист, Стен. Помисли над поканата. Важи за двама, нали? Отговорът на проблема е прост. Свържи се с някоя позната ти невероятно чаровна млада дама и я вземи с теб. Това набързо ще попари амбициите на София.

Стен изпи чашата си и тъжно поклати глава.

— Адмирале, откакто кацнах на Първичен, се занимавам единствено с работата си. Не познавам никакви млади дами — да не говорим за невероятно чаровни.

— Е, добре. Може би Императорът ще пожелае лично да реши на кого да даде ръката на булката.

Стен пребледня.