Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (40)

Глава 39

На борда имаше само една малка каюта и също толкова малък ускорител. Въпреки че ускорителят беше средна категория, по някое време някой бе вложил доста труд и старания, поддържайки пластдървото на пода и стените и абаносовите вещи и принадлежности. Но сега цареше истинска бъркотия. По пода се въргаляха разхвърляни дрехи и хранителни контейнери, които сегашният обитател дори не си беше направил труда да изхвърли в отпадната система.

Тарпи се беше проснал на един нар, затворил очи. Усмихваше се. Беше затрупан с котки. В друг някой век сигурно щяха да ги нарекат улични котки и чистото им родословие със сигурност щеше да бъде оспорено. Тарпи ги наричаше пристанищни котки и те бяха с всякакви цветове и размери. Той галеше пухкавите им тела, които заплашваха да го погребат, и лениво следеше какво става на „Заара Варид“, ръждивия варел, закотвен на половин клик встрани.

Нещо измърка под лявото му рамо и Тарпи се надигна, колкото да може котето да се измъкне. То се присламчи към останалите, които сучеха от цицките на Мама. Мама се беше излегнала стабилно върху корема на Тарпи.

Котките бяха единственото, което помагаше на Тарпи да не полудее. Откакто бе поел този пост, около „Заара Варид“ не се случваше нищо, абсолютно нищо. Разполагаше с „мускули“, скрити от другата страна на „Заара Варид“, но поддържаше с тях съвсем минимален контакт. Смяташе ги за тъпи скапаняци, чиято единствена стойност бе в готовността им да загинат на място.

За компания по време на този дълъг пост Тарпи предпочиташе котетата.

Усети лек гъдел в лявото си ухо и чу тихото „бип-бип-бип“. Сърцето му заблъска и Тарпи заповяда на пулса си да забави. Най-после нещо се случваше!

Той се освободи внимателно от котките и седна на ръба на нара. Включи видеомонитора и започна да върти камерата около кея, на който беше закотвена яхтата.

Пристанището за космически яхти беше съвсем лесно за оглед. Приличаше на метално дърво, високо около два километра и с много клони. Стволът на дървото беше оставен за магазини, ресторанти, за поддържане и зареждане с гориво. Клоните бяха разделени на кейове с частни регистри, приютяващи какво ли не — от яхти с размери почти колкото лайнер до малки каботажни съдове.

Тарпи забеляза, че малко встрани от „Заара Варид“ нещо се движи. Фокусира движещото се петно тъкмо когато Стен и Алекс излязоха от сянката на закотвения на по-горния клон звездолет и небрежно закрачиха към яхтата. Щом ги позна, Тарпи се ухили и натисна алармения зумер, за да предупреди „мускулите“.

Стана от нара и надяна доспехите си. Тръгна към вратата, но спря за миг. Погледна отворените контейнери с храна по пода. Беше предостатъчно, за да са доволни приятелчетата му, докато работата приключи.

Вратата със съскане се отвори и Тарпи излезе.

 

 

Алекс набързо огледа още веднъж зоната около кея. Никой. Дори тех не се мяркаше.

— Да влизаме и да свършваме, момче, чисти сме като зъбките на кралицата.

Стен тръгна право към заключващия панел до входа на кораба, отвори го и започна да набира отключващия код, който му беше дала Лиз. Вкара първите три цифри и зачака компютърът да ги провери и да му разреши да продължи със следващата група.

— Приготви се да скочиш, Алекс. Не знаем какво има зад вратата.

Алекс кимна и погледът му отново се плъзна наоколо. Почти преди да забележи „мускула“, тежкопланетянинът усети как собствените му мускули се стягат и по гърба му полазва мраз.

— Имаме си компания — изсъска той на Стен и бързо отстъпи встрани.

Стен се извърна навреме и видя фигурата, която пробяга от единия ъгъл към другия. Двамата с Алекс изчакаха миг, после два, после три, бързо се огледаха, намериха прикритие и извадиха уилигъните от калъфите под туниките си.

— Там! — посочи с глава Алекс.

Стен бавно извърна глава към излезлия сам на прицел Тарпи.

— Нещо да помогна, приятел? — спокойно каза Тарпи и тръгна към тях. Стен забеляза, че небрежността му прикрива професионален ловък полукръг. Не идваше направо към тях, а се движеше странично.

— Горивната цистерна — прошепна Стен на Алекс.

Алекс кимна, забелязал, че Тарпи оставя огромната цистерна с гориво близо до себе си за залягане по корем. Чуха шумоленето на стъпки от заемащите позиция главорези на Тарпи.

— Още няколко плъхчета — тихо каза Алекс. — Колко?

— Четири. Може би пет.

Стен се усмихна насила на приближаващия се противник.

— Как те викат, приятел?

— Тарпи, ако на някой изобщо му пука.

Стен кимна и тъпата усмивка се задържа на лицето му.

— Имаш ли нещо общо с тоя ръждясал варел?

— Сигурно. Тоест, ако имаш работа с него, имам.

— Аха. Ние с моя авер търсим нещо евтинко. Нещо, което можем да шитнем.

Тарпи с ленива усмивка отвърна:

— Става. Трябва само да говориш със собственика. Да вземеш разрешение и така нататък.

— Сега! — изсъска Алекс.

Стен вдигна уилигъна и пусна къс откос към Тарпи, залегна и се превъртя зад купчината корабно желязо. Един куршум изтрещя в корпуса зад него; отнякъде се чу болезнен вик.

— Прав бях, момче — извика Алекс от другата страна. — Определено бяха пет плъхчета. Сега са четири.

Тарпи се беше добрал до укритието. Стен заоглежда района за другите.

По плочата под тях се чуха стъпки и той погледна надолу в празното между „Заара Варид“ и металното разклонение. Точно под него имаше някаква голяма и много скъпа яхта. Един от катилите на Тарпи го дебнеше отдолу. Цялата ситуация приличаше на игра на триизмерен шах. Противникът можеше да ти излезе от всяка страна, а също така отгоре и отдолу. Стен даде знак на Алекс. Той държеше левия фланг, а Стен — десния. Първо трябваше да се погрижат за главорезчетата и след това за Тарпи.

Чу силно изтупване и видя как Алекс скочи десет метра надолу към следващия закотвящ гравиклон. Над Стен имаше стълба, водеща към по-горната палуба, полуприкрита от силните ветрове с извит метален заслон. Стен направи две стъпки встрани, за да може да стреля, след което скочи към стълбата и започна да се катери. Адски се надяваше да няма никой на стрелкова позиция. Присвил гръб под въображаемите мерници, той заскача като маймуна нагоре по металните стъпала.

Забеляза задника на първия почти моментално, докато се скриваше зад корпуса на закотвения гравипланер. Мъжът наистина се опитваше да заеме позиция. Стен го застреля право в червата.

После продължи нагоре — оглеждаше се за друг и съзнаваше, че вероятно все още играе играта на Тарпи. По тромавото им лазене личеше, че хората на Тарпи са неопитни смотаняци. Ако Стен беше на мястото на Тарпи, щеше да ги използва за параван: пушечно месо за него и Алекс. Това щеше да осигури на Тарпи пълен контрол. Тогава щеше да излезе на открито.

Чу шепот малко по-нагоре и погледна. Тарпи? Едва ли. Изчака стъпките да стихнат. Който и да беше, намираше се до горивна цистерна. Една тръба водеше от цистерната към закотвения съд и Стен едва успя да различи ръбестите контури на робозареждача, наместващ тръбата. Стъпките се изместиха леко встрани и мъжът горе зае позиция.

Пристанищните правила забраняваха присъствието на борда преди зареждане. Стен се прицели внимателно в цистерната — молеше се собственикът на съда, който и да е той, да е спазващ законите гражданин. След което натисна спусъка.

Изригнаха пламъци. Стен направи крачка встрани и скочи надолу към „Заара Варид“. Превъртя се инстинктивно — очакваше ответен изстрел. Щом стъпи на пода, нещо черно и овъглено, и много малко човешко прелетя покрай него без никакъв звук — просто нещо черно, със зяпнала червена дупка на мястото на устата.

Поразтърсен от скока, Стен закрачи по клона към носа на „Заара Варид“. Надникна предпазливо и видя Алекс, който се придвижваше между гъстата плетеница кабели. Алекс го забеляза и вдигна палец. Беше се погрижил за другите две „плъхчета“. Стен усети сърбеж в дясната си ръка, погледна и видя струйката кръв, процеждаща се по дланта му. Някой го беше пернал по време на боя. Интересно, как не забелязва човек някои неща при повече приток на адреналин. Стен прехвърли уилигъна в другата си ръка и засмука драскотината.

Не преставаше да мисли за Тарпи. Кой знае защо, беше някак сигурен, че продължават да играят играта на професионалиста. Беше убеден, че Тарпи се крие съвсем наблизо и изчаква за съвършения изстрел. Дали не дебнеше Алекс?

И изведнъж Стен забеляза как изражението на приятеля му се променя и почти в същия миг усети, че някой е зад гърба му. Извъртя се рязко, опитвайки се да вдигне уилигъна, но с пълното съзнание, че оръжието е в лявата му ръка. Докато се извръщаше, сви пръстите си и отчаяно се опита да скочи…

Тарпи го беше сгащил. Стен беше точно пред него. Набитият — Алекс — бе на линия. „Съвършен шахматен ход“, помисли Тарпи, докато дърпаше спусъка. Първият изстрел щеше да свали Стен, а след това единственото, което трябваше да направи, бе да продължи да натиска спусъка и дебелакът щеше да падне само миг по-късно.

След това изведнъж усети, че изстива. Усети някакъв отчаяно възвръщащ разума студ, който като че ли започваше от рамото и бързо продължи надолу по тялото. Коленете му се подкосиха и той се помъчи да задържи ума си да не пропадне в пълния мрак.

Погледна надолу и видя, че собствената му пушка лежи до Стен. Нечия ръка беше стиснала оръжието, пръстите й рефлективно натиснаха спусъка — и пушката стреля.

Тарпи се зачуди чия ръка държи пушката. Чу бръмчене на мухи и усети пърхане покрай лицето си. Посегна да прогони мухите. И тогава видя собствената си ръка от лакътя нагоре, от която швиртеше артериална кръв.

„О — помисли Тарпи, докато падаше. — Ама то моята ръка държи пушката.“

Стен погледна трупа на Тарпи, сринал се в краката му, сви два пъти пръстите си и ножът се изстреля обратно в канията си под мускулите му. Усети тежките стъпки на Алекс зад себе си и се остави на приятеля си да го вдигне.

Стен го изгледа и каза:

— Беше нацелил и двама ни. Разбра го, нали?

Алекс го стисна леко за рамото и го бутна към борда на „Заара Варид“.

— Знам, момче. Все някой трябваше да го направи, нали?

Вратата на яхтата се отвори с шумното скърцане на стар ръждясал метал. Стен едва я изчака да се открехне и скочи вътре. Алекс остана да пази.

Изтърбушен корпус, бъркотия от безполезни уреди и провиснали жици, които не водеха доникъде. Стен предпазливо запристъпва през някогашната главна каюта към пилотската кабина. Въпреки че не забеляза никакви капани за тъпаци, бързо съобрази, че никой няма намерение да използва съда по предназначение.

Огледа внимателно входа към пилотския център. Не забеляза нищо опасно. Погледна към отсрещния ъгъл и се опули от удивление.

Някой беше прогорил с лазер целия пулт за управление. На негово място беше поставен огромен компютър. За разлика от всичко останало на борда, той блестеше без нито едно петънце. Пред очите му един малък робот-чистач избръмча и обходи пулта. Избълва тънка струя поляризираща мъгла, после изсмука всички полепнали прашинки.

Стен пристъпи към пулта. Нямаше представа какво би могло да задейства бомбата. Не, това, което всъщност го безпокоеше, беше кога. Беше готов да се обзаложи, че е включена към нещо като часовников механизъм. Беше логично, ако не по друга причина, то поне за да предотврати злополука, която също така можеше да изтрие компютърните файлове.

Пръстите му пробягаха по клавишите и мониторът светна: САМОЛИЧНОСТ? Стен се поколеба, после направи бързо предположение: ХАКОНЕ. Компютърът затрепка и прие.

Стен въздъхна облекчено. Дотук доб… Пръстите му продължиха да набират без никакво колебание. Винаги имаше шанс липсата на реакция от страна на оператора да се окаже спусъкът. ПРЕГЛЕД НА ФАЙЛОВЕ. Компютърът се зае със задачата си и започна да извлича безкрайна върволица от данни. Отначало Стен не разбра какво вижда, след това осъзна, че е списък на главните съучастници — стотици имена, които се повтаряха, превъртаха се нагоре по екрана и изплуваха отново отдолу. Опита се да се съсредоточи. Накрая се изписа: КОМИТЕТ ВАРИД. ПОДРОБНОСТИ ЗА.

Стен придвижи курсора нагоре и заглавието замръзна. После набра: ИСКАНЕ ПОДРОБНОСТИ.

Екранът примига два пъти и имената и цифрите започнаха да се изписват. Появи се и още нещо. Седем букви с прекалено голям шрифт, образуващи дума или име, започнаха тревожно да просветват в десния горен ъгъл на видеомонитора. ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! Отново и отново, продължаваше да се повтаря: ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС!

Вътрешностите на Стен се смразиха. Бомбата беше задействана. Явно трябваше да набере ответния код, за да я спре. Нямаше представа откъде да започне. Така че направи най-логичното нещо. Логично, стига животът да не те интересува особено.

Зяпна екрана, съсредоточавайки цялото си внимание върху мъглата от имена, цифри и други подробности.

Засвири предупредителен сигнал. Бомбата щеше да се задейства всеки момент. Но Стен продължаваше да стои замръзнал… поемаше в ума си всичко, което можеше да задържи. Воят заглъхна. Превърна се в несъществено, досадно бръмчене в тила му. Той продължаваше да чете.

Чу някакъв странен, ръмжащ звук зад гърба си. После една огромна ръка обгърна тялото му и Стен усети как го надигат от пода. Успя само да види за последен път вихрещите се по екрана данни и разбра, че някой го носи през кораба в бесен бяг.

Щом изхвърчаха през вратата, в лицето му блесна взрив от светлина.

Алекс спря за микросекунда до някакъв товарен контейнер и хвърли Стен във въздуха. Стен усети, че лети нагоре, след това видя връхлитащата срещу лицето му площадка.

Ужасният взрив го оглуши.

Върна се замаян към реалността и кой знае защо, видя Алекс, паднал до него.

Приятелят му бавно се надигна и се изтупа от прахта. В далечината засвириха сирени. Алекс му помогна да се изправи и каза:

— Трябва да си поприказвам с тебе, момче. За тоя твой гаден навик дет’ замалко не ни уби.