Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (5)

Глава 4

Щом Стен пристъпи до килера, душачът се размърда — миниатюрното устройство забръмча и запулсира като малък гризач. Охраноботът се поколеба за половин секунда, сензорните му пипалца се разшаваха, след това той пристъпи вътре и малките му метални лапички изщракаха на пода на килера.

Стен отстъпи и огледа гардероба на Императора. Беше тъпкан със стотици униформи, церемониални халати и костюми, всеки екземпляр предназначен за специфичен повод, някои — прости като ослепително бялата, приличаща на тога дреха, други — сложни като самонастройващия се към тялото костюм с многото променящи се цветове.

Една видеокнига в стаята на Стен описваше историята на всяко от облеклата. Тогата, помнеше той, бе за визитата на Императора на малката система Раза, където официалната му титла беше Главния философ. Докато костюмът с много цветове, беше съвсем сигурен, имаше нещо общо с нещо, наречено Марди Гра. Стен все още не бе имал време да запомни всичко, тъй като бе поел официално службата само преди месеци и умът му все още беше зает с изучаването на стотиците задължения, възложени на капитана на Личната на Негово величество охрана. Дотук се бе съсредоточил върху основната си функция, а именно да опази Негово величество от превратаджии, заговорници, тайни групировки и прочие фанатици.

Императорската сигурност беше сила, съставена от много нива. Най-напред бяха военните и полицейски сили на Първичен свят. Самият палат разполагаше със сложно механично и електронно покритие. Имперският персонал разполагаше с три Гвардейски единици. От тях най-набиващи се на очи бяха Преторианците. Тях ги използваха не само в най-публичните дворцови изяви, свързани с плюене и лъскане на доспехи — те можеха да се притекат като полиция за борба с безредици в случаи на по-сериозни вълнения, стига такива изобщо да възникнат.

Втори бяха членовете на самото Имперско домакинство, назначавани до последния мъж (или жена) от редиците на секция „Богомолка“, корпус „Меркурий“ или Гвардията.

Последни бяха телохранителите гурки, рота от сто и петдесет души от земната провинция Непал. Повечето произлизаха от клановете Тапа, Пун, Ала и Рана, все шаржатска аристокрация. Те на практика бяха наемници, като мнозина от своя народ отпреди повече от две хиляди години.

Дребни, набити мъже, гурките съчетаваха ведър дух, хумор и почти невероятна сила на характера в пакет. Гуркската рота се водеше от един старши халвилдар, Лалбахадур Тапа, пряко подчинен на капитан Стен, официалния командир и свръзка с Императора и Имперския персонал.

Новият му пост не можеше да се сравни с това да си в секция „Богомолка“, съставената от свръхглаворези част, в която Стен бе изкарал по-голямата част от военната си кариера. Вместо да се облича както му падне или в цивилни дрехи, сега Стен носеше пъстрокафявата униформа на гурките. Донякъде беше благодарен, че му назначиха ординарец, наик Агансинг Раи, макар че понякога — особено при махмурлук — имаше чувството, че той малко прекалява с желанието да коментира слабостите на началниците си.

Всъщност през остатъка от военната си кариера Стен щеше да запази с гордост два свързани с гурките спомена — емблемата им с двата кръстосани черни кукри на полевата си униформа, както и самия кукри.

В момента, докато изчакваше душачът да свърши работата си, Стен бе въоръжен със смъртоносен кукри на едното бедро и малък, останал му от „Богомолка“ уили-пистолет на другото.

Душачът приключи обиколката на килера, изприпка при Стен и изцърка тихия си тон „безопасно“. Той щракна с длан клавиша „изключен“, пъхна бота в джоба и отстъпи. Личните покои на Негово величество бяха толкова безопасни, колкото можеше да ги осигури.

Запрехвърля наум списъка с тройната проверка на сигурността за останалата част от крилото на двореца. Смяната на стражата вече бе минала… Беше наредил на лейтенантите, разположени на…

— Капитане, не обичам да досаждам на човек, докато работи, но…

Стен вихрено се извъртя към гласа точно зад себе си, пръстите на дясната му ръка инстинктивно се свиха, което щеше да задейства ножовите мускули под рамото му и да…

Беше Вечният император, зяпнал го малко изненадано, след което лицето му се отпусна в усмивка. Стен се изчерви от неудобство. Изпъна се в „мирно“ и наум се срита в задника. Все още беше малко прекалено от „Богомолка“ за дворцовата си длъжност.

Императорът се засмя.

— Отпуснете се, капитане.

Стен отпусна едното коляно в съвсем официалното „свободно“.

Императорът се ухили, понечи да пусне някаква шега по повод твърде войнишкото възприемане на „отпуснете се“ от страна на Стен, премълча, за да му спести ново неудобство, и се обърна. Хвана пеша на празничната дреха, в която се бе облякъл, и го подуши с отвращение.

— Ако нямате нищо против, бих искал да сваля това. Мириша на потна свиня.

— Всичко е наред, сър. Сега с ваше позволение, ако мога да бъда осво…

— Разочаровате ме, капитане. — Гласът на Императора изкънтя от стаята за преобличане. Стен потръпна и бързо прехвърли наум всичките си възможни грехове. Какво беше пропуснал?

— Вече сте на тази работа от… колко стана впрочем?

— Деветдесет и четири цикъла, сър.

— Мда. Нещо такова. Все едно, деветдесет и няколко дни душене из стаите ми, късане на скапаните ми нерви с всички тези ваши досадни мерки за сигурност, и нито веднъж — нито веднъж не предложихте да ми покажете онзи ваш прословут нож.

— Нож ли, сър? — Стен го изгледа искрено озадачен. И тогава се сети: ножа в ръката му. — А, онзи нож.

Императорът се появи на прага. Вече се бе преоблякъл в невзрачен сив гащеризон.

— Да. Онзи нож.

— Ами, има го в досието ми на „Богомолка“, сър, и… и…

— Много неща има в досието ви на „Богомолка“, капитане. Прегледах го отново вчера. Просто за да се уверя дали все още искам да ви задържа на сегашния ви пост.

Забеляза угрижената физиономия на Стен и изпита съжаление.

— Освен ножа забелязах също така, че пиете.

Стен не знаеше как да реагира на това, поради което постъпи възможно най-мъдро — замълча си.

— Доколко можете да пиете обаче, тепърва ще се види. — Вечният император закрачи към другата стая. Спря до вратата.

— Това е покана, капитане, не е заповед. При положение, че вече сте свободен от служба. — Изчезна през вратата.

Стен беше научил много неща в секция „Богомолка“. Беше се научил да убива — и беше убивал — по много начини. Можеше да сваля правителства, да замисля стратегически атаки и отстъпления, знаеше как да направи неутронна бомба. Но едно нещо беше научил повече от всичко друго: когато старши офицер ти отправи покана, това е заповед. Просто по случайност сегашният му старши офицер беше самият шеф.

Затова той взе моментално изпълнителско решение. Избълва набързо няколко заповеди на заместника си и се освободи от дежурството. След което се стегна и влезе в кабинета на Вечния император.

 

 

Миришещата на пушек течност гладко се хлъзна в гърлото на Стен и полегна в стомаха му. Той остави чашата и погледна чакащите очи на Императора.

— Това ли е скоч?

Императорът кимна и наля още по едно.

— Какво мислиш?

— Приятно е — отвърна Стен, съзнателно пропускайки „сър“. Реши, че бъркотията с офицерските правила важи дори с Вечния император. — Не мога да разбера защо полковник — тоест генерал — Махони винаги е имал проблем с него.

Императорът повдигна вежда.

— Махони ти е говорил за моя скоч?

— О, той го харесваше — замаза нещата Стен. — Просто каза, че било нужно време, докато му свикнеш.

Гаврътна втората чаша, облиза небце и тръсна глава.

— Изобщо няма какво да му се свиква.

Беше проява на вежливост, на този етап от разговора. Императорът беше прекарал дълги години в усъвършенстване на любимото си питие от младостта.

— Ще ударим още по едно от това — каза Императорът и пак напълни чашите. — После минаваме на твърд алкохол. — Вдигна внимателно ножа на Стен, който лежеше на масата между двамата, огледа го още веднъж, след което го остави. Представляваше тънка двуостра кама с иглен връх и скелетна ръкохватка. Ръчно изработено от един неописуемо рядък кристал, оръжието беше дебело само два милиметра и половина и наострено по-тънко от косъм, до дебелина от петнайсет молекули. Натискът на самото оръжие можеше да среже диамант като буца масло. Императорът изгледа внимателно как Стен сви пръстите си и ножът се хлъзна в месестата си „ножница“ в мускулите на ръката му.

— Скапано страхотен е — отрони най-сетне Императорът. — Не е точно по правилата, но пък и ти не си. — Замълча, колкото да улегнат думите му. — Махони ми гарантира, че никога няма да бъдеш.

Стен не знаеше какво да отвърне, затова просто отпи.

— Бивш уличен главорез — замислено каза Императорът, — издигнал се до капитан на Имперската гвардия. Не е зле, младежо. Не е зле.

Гаврътна още от скоча.

— Какви са по-нататъшните ти планове, капитане? — Бързо вдигна ръка, преди Стен да е изтърсил някоя глупост от сорта на „както повели ваше величество“. — Имам предвид, наистина ли ти харесва цялото това военно фръцкане, устави и дивотии?

Стен сви рамене и искрено отвърна:

— Това ми е работата.

Императорът кимна замислено.

— Мислил съм за това. За инженерството, не за скапаната ви военщина, за Бога. Не обичам военщината. Никога не ми е харесвала. Въпреки че съм командващият и скапаният шеф на повече войници, отколкото можеш… можеш да…

Думите му увиснаха, докато си довърши пиенето.

— Все едно. Инженерството беше и ще ми остане през целия живот постоянната ми работа.

Вечният император поклати глава, удивен от този свой над хилядагодишен спомен.

— Нещата се променят, капитане — каза той накрая. — Не можеш да повярваш колко се променят нещата.

Стен пробва мълчаливо разбиращо кимване с надеждата, че това е една от по-добрите му служебни изяви. Императорът го забеляза и само се засмя. Бръкна в чекмеджето на старинното си бюро, извади бутилка с абсолютно прозрачна течност, махна тапата и напълни две чаши до ръба.

Императорът изля в гърлото си почти чистия алкохол и тресна чашата върху бюрото. После изгледа съсредоточено Стен, който вдигна чашата, подуши я за миг, сви рамене и изля в гърлото си белия огън.

Остави чашата на бюрото и съвсем безизразно я плъзна към бутилката за още.

— Бива го. Малко е метално на вкус…

— Това е от радиатора — сопна се Императорът. — Дестилирам го в автомобилен радиатор. За аромат.

— Аха — отвърна Стен все така безизразно. — Интересно… Ако нямате нищо против да пробвам още едно…

Напълни още веднъж двете чаши догоре. Вдигна своята в мълчалив тост и Императорът изгледа удивен как Стен я изпи наведнъж като вода.

— Аре стига бе — каза излязъл от търпение Императорът. — Това е най-мощният чист алкохол, който си опитвал в живота си, и го знаеш много добре. Не ме гъбаркай.

Стен невинно поклати глава.

— Доста силничко е, вярно. Но — без да се обиждаш — пробвал съм нещо по-силно.

— Например? — кипна Императорът.

— Стрегг — каза Стен.

— К’ъв е тоя скапан стрегг бе?

— Извънземно питие — отвърна Стен. — Хората го наричат „бхорското“. Не знам дали ги помните, но…

— О, да — рече Императорът. — Ония типове от Вълчия свят. Аз не им ли я дадох системата на тях, или нещо такова?

— Нещо такова.

— И к’ва е тая пикня стрегг? Може ли да е по-добра от моята чиста лунна росица… имаш ли от него?

Стен кимна.

— В квартирата ми. Ако ви интересува, ще пратя да донесат.

— Интересува ме.

 

 

Императорът вдигна чашата си за тост.

— В майчината си — изфъфли той с леко заплетен език, — в майчината ми… Я кажи пак, к’ъв беше бхорският тост?

— К-кълна се в майчината си брада — каза Стен, също с леко заплетен език.

— Точно. В майчината си брада. — Гаврътна чашата, зяпна и се хвана за бюрото: империята му се въртеше около него. — Лунна роса. Скапано — заяви Императорът. — Стрегг е върхът. С’а к’ъв беше другия тошш… тоешт… тост. В бащиния ми…

— Замръзнал задник — каза Стен.

— М-моля? Няма що да… о, това е тошшта… т-т… тостът. Бащиният ми замръзнал задник! Штрахотно! — Вдигна празната чаша да пие. Зяпна я като бухал, щом осъзна, че е празна, и се стегна в пълното си Императорско величество. — Нещо се омаях.

— Стреггът ти го прави т’ва. Прави тъй, че да… скапано. Колко е часът? Трябва да застъпвам на дежурство.

— А, не. Както си сега — не. Не и на служба на мое величество. Пияници не понасям. Не понасям хора, дето не си знаят мярката. Не им вярвам. Неблагонадеждни са.

Стен го изгледа втренчено през мъглата на стрегга.

— З-значи ли това, че съм уволнен?

— Не, не. Никога не уволнявам пияни. Трябва да уволня първо мен си. Първо изтрезняваме. После те уволнявам.

Императорът се надигна. Олюля се. После изведнъж се укрепи.

— Яхнията „Анджело“ — изкусително възкликна той. — Само това ще ти спаси кариерката.

— К’во по дяволите е „яхния «Анджело»“?

— Не ти трябва да знаеш. Ако знаеш, няма да ядеш. Лекува рак… о, т’ва вече го излекувахме, нали… Все едно… Номерът е яхния „Анджело“. Само това ще ни размрази задниците.

И залитна към изхода. Стен го последва с красива строева стъпка на зигзаг.

 

 

Щом Стен помириса миризмите в частната кухня на Вечния император, стомахът му изръмжа от глад. Както беше пиян, загледа с възхищение как не по-малко пияният Император върши големи и по-малки чудеса. По-малките чудеса се изразяваха в странните подправки и треви. Голямото чудо беше, че Императорът, натряскан със стрегг, можеше да борави с древния френски нож, да кълца като машина зеленчуци и месо на ситни късчета, да мери пропорциите и… да поддържа смислен и ясен донякъде разговор.

— Сипи по едно. Не бой се. Яхния „Анджело“. Ей с’а.

Стен отпи предпазливо и усети как изстудената огнена мълния се плъзна по гърлото му. Този път обаче ефектът беше по-различен. Това, че седеше в свръхинтимното владение на Императора, добавено към факта, че наистина беше крайно време да се върне към капитанските си задължения, моментално разчисти от главата му алкохолната мъгла.

Кухнята беше четири-пет пъти по-голяма от повечето подобни помещения на Първичен свят от четиридесети век, в които храната обикновено се приготвяше скрито от компютри и роботи. Имаше някои модерни атрибути — скрити долапи и боксове за складиране на екологична храна, които се задействаха с едно натискане с пръст. Поддържаше освен това пълна антибактериална стерилност и притежаваше свръхинтелигентна система за изхвърляне на отпадъци, която обаче Императорът рядко използваше. Общо взето той или забърсваше това, което според Стен трябваше да са отпадъци, обратно в долапите, или хвърляше разни неща в съдове, които Стен по-късно разбра, че са тенджери за варене на бульон.

Най-внушителната мебел в помещението беше огромният касапски плот, направен от рядко твърдо дърво, което се наричаше „дъб“. В центъра на плота за кълцане имаше една стара мивка неръждавейка. Беше вградена малко по-ниско от плота, непрекъснато се обливаше със ситни водни пръски и след като накълцаше нещо, Императорът забърсваше всичко, което не става за яхнията, в мивката и то моментално изчезваше.

Точно зад Императора имаше огромен комплект за готвене от черен чугун и лъскава стомана. Включваше пещ с доста дебели стени, единичен грил, няколко котлона и открита скара. От меката миризма, лъхаща от готварския мастодонт, Стен заключи, че действа с някакъв вид естествена газ.

Стен зяпаше, а Императорът работеше усърдно и съпътстваше действията си с обяснителен коментар. Доколкото Стен схвана, първо действие от бъдещата яхния „Анджело“ се състоеше от тънко нарязано чоризо — мексикански твърд суджук, обясни Императорът. Суджукът с една пълна шепа чесън бяха запържени в подлютен с тайвански пипер зехтин. Вкусно лютивата миризма проби стреггските изпарения и удари Стен право в ноздрите. Той отпи от чашата си и заслуша приказките на Императора.

— Едно време не мислех много за яденето — рече Императорът. — Освен като за гориво. Нали знаеш, стомахът ти се оплаче, напълниш го там с нещо и си гледаш работата.

— Схващам — отвърна Стен, спомнил си за дните като работник мигри.

— Знаех си, че ще схванеш. Все едно, бях типичен млад космически инженер. Свърша си работата за компанията и си карам кефа във времето за чукане и поркане с джойгърлите и пиячката. Храната даже сякаш само ми пречеше за тия неща.

Стен разбра и това. Не се различаваше много от дните му като новобранец.

— После, като почнах да се катеря по стълбата на компанията, почнаха да ме пращат на все по-дълги задачи. Адски досадно е. Единственото ти развлечение става папото. И все бебешки кашички. Тъй че почнах да се бъзикам. Спомнях си неща, дето ми ги спретваха тате и баба. Опитвах се да ги повторя.

Чукна се по главата.

— Странно, как се запазват тука всички неща, които си помирисвал или вкусвал някога. След това ти трябва само малко повече практика, да си настроиш езика. Като ей тая яхния например. Най-добрият илач, изобретяван срещу махмурлуци. Един стар мексикански пират ме научи… майната му, това е друга история.

Спря да реже и отпи от стрегга. Усмихна се и плисна от съдържанието на чашата в пържещото се чоризо. После отново се захвана с текущата задача — да нареже четири-пет глави лук и няколко домата.

— Скачаме доста години напред. Доста след като открих АМ2 и почнах да сглобявам цялата скапана империя…

Мозъкът на Стен изведнъж се завихри. АМ2. Началото на Империята. Това, за което говореше с такава лекота мъжът пред него, с вид на трийсет и няколко годишен, бяха неща, за които човек можеше да прочете в историческите видеотомове. Винаги си беше мислил, че са повече легенда, отколкото факт. Но ето че сега най-спокойно си бъбреше с човека, който уж бе започнал всичко това… по дяволите, преди близо двайсет века. Императорът продължи, сякаш разправяше за вчера:

— И ето ме мене. Клеча си аз на лаврите и ми е тъпо. Скука — да полудееш. Затиснал си една дузина звездни системи и всичко си действа гладко. Няколко трилион трилиона мегакредита в банката. Е? К’во да ги правиш толкова пари?

Посочи на Стен да напълни чашите със стрегг.

— Тогава се сетих, че мога да се оправя. Просто можех да си готвя каквото си ща. Само че не ми харесват модерните манджи, дето ги правят през последните шест-седемстотин години. Старото по ми пасва. Затова почнах да експериментирам. Да си спомням. Да купувам стари готварски книги и да съживявам неща, които звучат вкусно.

Императорът се обърна, извади от един охладителен бокс половинкилограмово парче прясно телешко и започна да го кълца ситно.

— По дяволите! Добър начин да си убиваш времето. Особено когато го имаш предостатъчно.

Императорът спря огъня под тигана с наденицата и чесъна, сложи да се нагрява друг тиган с подлютено масло и пусна в него щипка девесил, малко пикантина и бабина душица, после разтри в длани няколко сухи клонки розмарин и хвърли и тях отгоре. Разбърка сместа, помисли малко, после сипа вътре парчетата домат и ги запържи. Спря огъня и отново се обърна към Стен. Изгледа замислено младия капитан, след което отново заговори, като през това време отъркалваше парченцата телешко първо в брашно и после в паница със семе от люти чушлета.

— Предполагам, че от ваша гледна точка, капитане, аз дрънкам безинтересни неща, случили се преди много време. Старчески брътвежи. Несвързани с днешното време.

Стен тъкмо се накани да възрази съвсем искрено, но Императорът вдигна императорската си ръка. Още се държеше на крака.

— Мога да ви уверя — заяви той доста трезво, — че вчерашните дни ми изглеждат точно толкова близки, колкото вашите — на вас. Така. Сега на съществения въпрос за тази вечер.

Изля в гърлото си половин чаша стрегг, колкото да наблегне на важността на въпроса, и изгледа Стен изпод вежди.

— Как по дяволите я караш, капитан Стен? И как по дяволите я харесваш тая скапана длъжност?

Стен помисли много бързо. Първо правило в „Наръчник по оцеляване на младшия офицер“: когато старши офицер те попита какво мислиш, лъжеш безобразно.

— Напълно ми харесва — отвърна Стен.

— Скапан лъжец — заяви Вечният император.

Второ правило в горния наръчник за поркане с по-старши: хванат ли те, че лъжеш, излъжи пак.

— Не, сериозно — каза Стен. — Това е може би една от най-интересните…

— Второ правило не върви, капитане. Назубреното го зарежи.

— Това е едно досадно място, фрашкано със скучни хора, а аз никога не съм давал пет пари за политиката — избълва Стен.

— Много по-добре. Сега ми позволи да ти дам един малък съвет по кариера…

Спря, за да запали нагревателя под наденицата с чесъна, и щом тиганът се нажежи, добави вътре и отъркаляното в пипер телешко.

— Първо, на твоята възраст и при сегашния ти статут имаш адски късмет, че изобщо си тук.

Стен отвори уста да се съгласи, но Императорът го спря с твърдия си поглед. Заговори и забърка телешкото, докато добие хубава кафява коричка.

— Първи малък съвет: не се задържай тук дълго. Ако го направиш, ще е загуба на време. Втора мисъл: сегашното ти назначение ще бъде едновременно силен трамплин в кариерата и пречка. В досието звучи страхотно: „Шеф на Имперската охрана на толкова и толкова години“… Но също така ще се сблъскаш с някои началници — много по-възрастни и много ревниви началници, — които ще се кълнат, че интересът ми към теб едва ли е бил случаен. Приеми го както искаш. Но ще се кълнат.

Императорът приключи с телешкото. Извади един дълбок тежък железен тиган и изсипа в него цялата мешавица. Добави и тигана с лук и домати. После хвърли вътре шепа свръхлюти червени чушлета, ливна две-три глътки младо червено вино, много глътки телешки бульон, пълна шепа кориандър, дрънна отгоре капака и усили огъня. След като сместа кипна, я остави да покъкри.

Седна до Стен и отпи яко от стрегга.

— Не знам дали го схващаш, или не, но в генерал Махони имаш много печен наставник.

— Да. Знам.

— Окей. Него го хвана. И мене доста ме впечатли днес, по дяволите. Не е зле. Макар че трябва да те предупредя, известен съм с това, че кипвам и изстивам към някои хора. Не се лепвай задълго при мене. Когато всичко се издъни, обвинявам скапаняците, които са най-близо до мене. По дяволите, един-два пъти се случи даже да си повярвам.

— Присъствал съм — каза Стен.

— Мда. Сигурно. Добър опит за един млад офицер. Дракхът тече надолу. Добре е да го научиш. Така ще знаеш какво да правиш, когато си на върха.

Яхнията вече беше готова. Императорът стана и напълни догоре с черпака две големи купи. Устата на Стен се напълни със слюнка. Миришеше му на цяла гора с кориандър. Очите му се насълзиха, щом Императорът постави едната купа пред него. Изчака го, докато отреже два огромни резена прясно изпечен хляб, които тръсна на масата с буркан прясно бито масло.

— Тъй че ще направиш следното. Избиваш тая служба. После си разкарваш задника от разузнаването и всичко, свързано с плаща и кинжала. Никой не е правил голяма кариера в разузнаването. Аз съм го уредил така. Не им вярвам никак. Никой не би трябвало да им вярва.

— После се буташ в авиоучилището — продължи той. — Не. Млък. Знам, че е флотско. Тоест, сменяш службите. Набутай се във флотата. Научи се да пилотираш.

Императорът бавно намаза резена си с масло. Стен повтори действието му. Запомняше всяка дума.

— Лесно ще стигнеш до помощник-командир. После скачаш на командир, корабен капитан и — с малко късмет — флаг-капитан. Оттам нататък пътят ти до адмирал е на една плюнка разстояние.

Стен отпи от чашата, за да прикрие чувствата си. Адмирал? По дяволите. Човек не можеше да стане адмирал току-така. Императорът отново доля чашите.

— Аз слушам адмиралите си — каза Императорът. — Тъй че направи каквото ти казвам. После ми ела след петдесетина години и може дори и теб да слушам.

Императорът гребна пълна лъжица яхния.

— Яж, момче. Страхотна храна е за мозъка. Първо ти пламват ушите, после — и сивото вещество. Последният, който яде от нея, сега е страхотен адмирал.

Стен лапна първата лъжица. Яхнията докосна езика му и се изсипа през гърлото му към стомаха. Вътре избухна малък неутронен взрив, очите му се насълзиха, носът му се разрева, а ушите му станаха яркочервени. Стреггът в кръвоносната му система побягна панически пред ордата молекули червен пипер.

— К’во ще кажеш? — попита Вечният император.

— Ами ако човек няма рак? — изфъфли Стен.

— Яж, яж. И да не си имал досега, скоро ще го заимаш.