Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (34)

Глава 33

„Синият бхор“ бе двуетажна, проточила се покрай брега на реката Вий дълга сграда. Построена преди около столетие, странноприемницата обслужваше местното рибарско население и дребните фермери, обитаващи поречието на Вий. Долината беше красива, с полегати скалисти хълмове, издигащи се към ниските сиво-синкави планини — място, където човек можеше да си уреди поносимо битие, като се отдаде на риболов, или непоносимо такова, като рови от земята камъните, които никнеха по-бързо от картофи. Все пак животът можеше да е приятен в това място, удобно за уседнал семеен живот.

Но след това любителите на спорта от Първичен свят го откриха. И рибарски сезон след рибарски сезон в долината започнаха да се изсипват хора, дошли да ловят хитрите, избягващи стръвта златни рибки, щъкащи из реката. Построиха се нови пътища. Бизнесът разцъфтя неимоверно и даже там, където преди съществуваха само единични ферми, изникна град — Ашли на Вий.

Долината просперираше, а с нея — и „Синият бхор“. Започна като един малък, не особено комфортен бар със стая за наемане на горния етаж. Собственик след собственик разширяваха хана, за да се справят с нарастващия бизнес, след което го продаваха. В един момент „Синият бхор“ се хвалеше с двата си бара, една разнебитена кухня с размерите на цяла къща и десетина стаи, всяка с камина с различен дизайн. Тъй като всеки нов собственик на „Синия бхор“ бе добавил по някоя стая, градина или камина, точно в този ден нямаше нищо особено в това, че над заведението кръжаха строителни грависледи и стоварваха материали и работници.

Посрещаше ги и ги насочваше най-новият собственик, Крис Фрай. Беше висок слаб мъж, който не разбираше много от баланси, освен от собствените си. Фрай бе закупил мястото с парите, получени при пенсионирането, но нещата не тръгнаха кой знае колко добре. Най-големите му проблеми бяха, че беше твърде щедър и имаше склонност да черпи тези, които му допадат; предпочиташе предимно да слага резето и просто да отиде на риболов; а единствените хора, с които наистина се разбираше, бяха въдичари — сериозни въдичари като него, които рядко разполагаха с пари и винаги отсядаха на вересия.

Фрай тъкмо се беше наканил да зареже целия бизнес, да продаде имота и да прекара остатъка от живота си в риболов, когато се появи Стен. Двамата се знаеха само по име. Още при първата им среща се оформи моментално приятелство, възможно само между две стари пушки от секция „Богомолка“.

Фрай беше изкарал последните години от военната си кариера в секция „Богомолка“, ръководейки прехода на звездния куп Лупус от фанатично религиозна култура към търговска система, управлявана хлабаво от косматите бхори. Беше изкарал много цикли в пиене на стрегг с космати бхори, вдигайки тост за майчини бради и бащини замръзнали задници. Освен това беше слушал хиляди истории как се стигнало до това бхорите да управляват Вълчите светове. Общо взето историите не бяха за вярване. Всички се свеждаха до един и същи корен: някакъв младеж на име Стен. Стен, всички бяха съгласни с това, бил най-великият боец, любовник и пияч в историята на бхорите. Освен това те харесваха малкия скапаняк, нищо че беше човек.

— През цялото време, докато бях там — призна Стен на Фрай, — съм се натрясквал само два пъти и изгубих почти всички битки, с изключение на последната.

— Точно тя се брои — каза Фрай.

— Може и да си прав — отвърна Стен, — но бях загазил доста. Скапана работа! Не може човек да порка с бхорите! Освен ако не си свил някое хапче за отрезвяване — но и тогава лежах по гръб като гипсиран почти след всеки купон.

Фрай реши, че Стен е симпатяга. Разбираше, че е скапан лъжец, който си приписва личността на истинския Стен. Отдавна беше решил, че легендарният Стен трябва да е адски досаден. Кой по дяволите ще иска да пие със съвършеното същество, за което бхорите разправяха непрекъснато? Ето защо Фрай само се усмихна, когато Стен се представи, и прие без кикот името, което използваше за прикритие. Фрай допускаше, че името Стен се пробутва от поне петдесет различни личности. „Богомолка“ правеше такива неща.

След една дълга и гостоприемна нощ в стил „Синият бхор“ — което означаваше натежали плата с прясна риба, дивеч и най-различни други блюда, всичко от долината Вий — двамата се спазариха. „Синият бхор“ ставаше явката на Стен и Хайнис. Тъй като туристическият сезон беше приключил, прикритието бе почти идеално. Фрай щеше да затвори за преустройство точно като всеки нов собственик на странноприемницата. А за да намали разходите по основния ремонт, щеше да приюти и строителния екип и да го храни.

Сделката беше добра и за двете страни. За да действа прикритието, те наистина трябваше да преустроят цялото място. Не само това, но трябваше да се плащат и сметките за стаите и яденето, в случай че някой бдителен ревизор започнеше да души наоколо. Това позволи на Хайнис да доведе доста внушителен екип експерти, които да работят по случая. Освен това й позволи да домъкне възможно най-сложното оборудване, което й трябваше, скрито между купчините строителни материали.

Сделката правеше за Фрай тази година най-успешната от всички — особено при положение, че сезонът бе приключил. Той дори мислеше дали да не се позадържи още няколко години — кредитите, които Стен бе наблъскал в сметката му, щяха да му позволят да се отдаде на въдичарството през следващите няколко еона.

Хайнис се дотътри в главния бар и се тръшна на един стол. Зад нея последната група работници разтоварваше последния гравислед с оборудване. Тя подуши офицерския си гащеризон и сбръчка нос.

— Мириша, все едно съм умряла от две седмици.

Фрай забърса още веднъж с парцала блестящия дървен тезгях, взе една висока чаша и я напълни с пенлива бира. Плъзна я пред нея, след което се наведе и я подуши предпазливо.

— На мен ми мирише на по-хубаво — ухили се той. — По-малко на полицай и повече на добра, честна пот.

Хайнис го изгледа намръщено и изгълта здравословна порция от бирата. Това й пооправи настроението, особено след като Фрай доля чашата.

— Не обичаш ченгетата, а?

Фрай поклати глава.

— Кой свестен човек ги обича?

Хайнис помисли малко, после се изсмя късо.

— Прав си. Дори ченгетата не обичат ченгета. Затова влязох в „Убийства“. Когато си вършиш работата като хората, никой не иска да си другарува с теб.

Репликата на Фрай бе прекъсната от тежки стъпки по дървения под. Двамата се обърнаха и видяха мъж с посивяла коса, с омачкано облекло и старомодни високи рибарски ботуши. Мъкнеше някаква архаична рибарска екипировка.

— Барът е затворен — подвикна Фрай.

— Ремонт — подхвърли Хайнис.

Мъжът поклати глава, след което бавно отиде до тезгяха и седна на един стол.

— Не кълве. Такова невървене не съм виждал от години. Дай бира.

Няколко кредита дръннаха на барплота.

— И да е студена. Я чакай. Дай една проклета кана.

Фрай избута кредитите обратно.

— Не ме слушате, господине. Казах ви, барът е затворен. За ремонт.

Мъжът се намръщи.

— Е, няма да бия път чак до Ашли за една бира. — Хвърли поглед към изпотената чаша на Хайнис. — Тя има, значи трябва да сервирате. Тъй че дай ми една. Плащам двойно! Кранът нали работи? Какво ви пука, по дяволите!

Хайнис настръхна. Нещо не беше наред. Тя плъзна ръка в един от джобовете на гащеризона и напипа оръжието. После плъзна стола си встрани, за да покрива както непознатия, така и вратата.

— Не чухте ли какво ви казаха, господине? — Кимна към такъмите му до стола. — Заведението е затворено. Прибирайте си нещата и излезте.

Забеляза, че Фрай бърка под тезгяха за нещо.

— И? — отвърна мъжът с посивялата коса. — Ако не го направя, какво?

После съвсем небрежно надигна халбата й и най-спокойно я изля в гърлото си. Тресна чашата на масата и ги изгледа. Хайнис вече беше извадила пистолета си.

— Лейтенант! — изрева глас зад нея.

Щом чу гласа на Стен, тя се извърна, без да изпуска госта от поглед. Той се ухили широко. Стен вече прибираше оръжието от ръката й.

Хайнис беше готова да скочи, но зяпна, когато Стен мина покрай нея и застана мирно пред окаяния стар въдичар.

— Съжалявам, ваше величество — каза Стен. — Очаквахме ви чак утре.

Брадичката на Хайнис започна да пада чак дотам, откъдето започваха гърдите й.

— Няма нищо — каза мъжът. — Реших да намина малко по-рано. Да видя има ли риба и как вървят нещата.

— Лейтенант Хайнис — започна Стен, — позволете ми да ви представя…

— Това е Императорът! — изграчи Хайнис. — Скапаният Вечен император!

Императорът се поклони, без да става.

— На вашите услуги, мадам.

Наложи се Стен да хване Хайнис за лакътя — на обръгналата лейтенантка от отдел „Убийства“ й се подкосиха краката.

 

 

— Заара Варид — каза Императорът, сякаш ровеше в паметта си, и поклати глава. — Нищо не ми говори. Това ли каза само?

Стен въздъхна.

— Да, сър. Съжалявам, но откакто ме вкарахте в това, всичко е пълна каша.

Той придърпа бирата си, но след това я бутна настрани.

— Сър, наистина мисля, че трябва да…

— Да напуснеш! — избухна Императорът. — По никой скапан начин! Затънал съм до гуша в дракх, а ти искаш да те освободя?

— С цялото ми дължимо уважение, сър — настоя Стен, — аз не успях да доведа никоя част от задачата до нещо задоволително.

Императорът понечи да скочи, но Стен вдигна ръка, позовавайки се на правата си на свободен индивид да прекъсне работата си, ако пожелае.

— Нищо не направих, освен че пропилях цял трюм кредити за нула информация. Единственото, с което все още всъщност разполагаме, е една купчина предположения и твърде много слухове. Ударих Стинбърн. Вдигнах врява до бога. Вероятно ще ви трябват поне две години, докато укротите онези миньори. И с какво се върнах? С една фраза, която никой изобщо не е чувал. Ако това беше операция на „Богомолка“, вие с Махони щяхте да ми вземете главата и да ме пратите на дълбоко замразяване освен това.

Вечният император се замисли за миг. Дали беше само за ефект, или наистина обмисляше кофти бъдеще за Стен, младият капитан никога нямаше да разбере. Накрая изсумтя шумно. И протегна чашата си към Стен да я напълни с нещо от най-доброто на Крис Фрай.

— Аз съм, където съм — каза той, — защото взимам бързи решения и ги изпълнявам последователно, независимо колко въшлива може да се окаже всъщност шарената дреха. Издънвал съм се от време на време. Но предимно печеля. Провери архивите и виж дали не съм се утвърдил благодарение на това леко попресилено самочувствие, което си позволявам.

Стен реши, че няма да е никак дипломатично да обсъжда „леко попресиленото самочувствие“. Затова просто изгълта бирата си, пое си дъх и се наведе над масата.

— Добре. Чакам заповеди, ако обичате.

Императорът се поколеба за наносекунда, преценявайки колко всъщност е необходимо да каже на младия мъж пред себе си. Но забеляза как напрегнато го гледа Стен, как разбира колебанието му едно към едно, и се гмурна в дълбоките води.

— Значи нещата стават така. Таанците са се лепнали за царствения ми задник за някаква си там среща. Съветниците ми твърдят, че никой с що-годе дипломатически статут никога не би признал одиозната им система, още по-малко да седне де разговаря с тях.

— Но — намеси се Стен — оставам с впечатлението, че сте съгласен, че трябва да има някаква среща.

Императорът въздъхна.

— Да, трябва да има. Опитвах се да шикалкавя. Щом толкова държат да разговарят с височайшата ми особа — може да разговарят, може да не разговарят. Това би било върховното признаване на техните военни водачи. Ще ми създаде безкрайни проблеми с останалата част от Империята. По дяволите, Вечният император не може просто така да седне и да си говори с всеки. Това скапва цялата система. Трябва да се отчита императорската ми загадъчност. И това, капитане, не е въпрос на егоцентризъм, това е лепилото, което споява цялата гмеж в някакво подобие на цялост.

— Значи шикалкавите — каза Стен.

Императорът се усмихна.

— Не е ли за това цялата дипломация? Или шикалкавене, или война. — Сви рамене. — Някои от високоплатените ми адвокати може и да не се съгласят, но винаги съм смятал, че съдебната препирня е по-евтина от войната.

Довърши бирата си и стана.

— А не мисля, че войната с Таан ще е дреболия.

Вечният император се обърна да си тръгне. Но се спря и удостои Стен с една от най-очарователните си усмивки.

— А бих могъл да използвам някоя едва жива виновна страна, за да се отърва още сега.

— Колко дълго можете да продължите да отлагате? — попита Стен.

— Все по-малко — каза Императорът. — Искам да изстържеш говната до дупка.

Стен кимна.

— Ще ви намеря човека, сър.

— Знам. Знам, че ще го намериш.

И Вечният император надигна рибарските такъми и се повлече към изхода. Стен го гледаше — и за миг си помисли какво ли ще се случи, ако „младият капитан“ се провали.

 

 

Дори ако беше операция на „Богомолка“, системата на безопасната явка, която Стен, Алекс и лейтенант Хайнис създадоха в „Синия бхор“, щеше да е истинско чудо. Дори само като начало тя включваше няколко различни отдела, обикновено неизпълнима задача при почти всякакви обстоятелства. Дори обикновено циничният Алекс бе силно впечатлен колко добре пасва на мястото си всеки от хората.

Като начало, сигурността бе абсолютно задължителна. Стен и Алекс трябваше да намерят няколко сигурни главорези, които да държат на мушка всеки, който би могъл да прояви интерес към стария хан.

Затова подбраха грижливо няколко стари приятелчета от секция „Богомолка“, които бяха или на щабно разположение, или в отпуск „по болест“. От тези хора човек не можеше да очаква зъбене и ръмжене. Те или ти се усмихват и те целуват, или се усмихват и ти прерязват гърлото.

След това идваха хората от имперската полиция. Хайнис внимателно беше избрала няколко благонадеждни ченгета.

Системата работеше така, че хората по сигурността патрулираха отвън, а групата на Хайнис управляваше отвътре, с временни припламвания по веригата при някоя неуместна намеса на Алекс и Стен. Талантите, включени в екипа, за съжаление гарантираха всеки потенциално да е стиснал другия за гърлото. Всички бяха главно ченгета. Но всички бяха суперспециалисти. Талантите варираха от хакери, през компютърни техове, архивисти и специалисти по шпионаж на комуникации. И всички бяха много умни, благонадеждни и приятели на Хайнис.

Едно нещо Стен бе длъжен да им признае — бяха адски добри. Бяха същите хора, които бяха проследили Динсман и накрая бяха локализирали Стинбърн.

А и начинът, по който го правеха, заслужаваше да се види. При подобна операция, ако я бяха възложили на „Богомолка“, възможно най-сложният и изразходващ най-много енергия компютър щеше да преравя наведнъж милиони файлове. Големият проблем с Първичен свят бе в това, че всичко дори със средна промишлена мощност излъчваше червени сигнали във всички посоки. Първичен свят освен това бе столицата на цялата шпионска пасмина в Империята, в това число и промишления шпионаж.

Ето защо Лиз Колинс, полицейският шеф на компютърните техове, бе предложила да се оборудват с петдесетина малки компютъра, всеки с коефициент на интелигентност колкото на петгодишно дете. След това тя и помощниците й ги бяха свързали в едно, получавайки по този начин може би най-сложната система на планетата. По-важното беше, че поради естеството на мрежата можеха да се гмурнат и да излязат от всяка информационна система, без да бъдат засечени и без да оставят следа. Като допълнително предимство Лиз бе организирала системата така, че да може да краде мощност. Един постоянен монитор — захранващ компютър — се промъкваше вътре и извън енергийни източници и крадеше достатъчно, за да може цялата система да работи, но не толкова, че това да се отрази сериозно на нечия лична сметка.

Алекс пък реши, че Лиз Колинс е жена, с която би могъл да се посближи. Тя беше малко по-висока от него и физическата й конструкция бе снабдена с повече от достатъчно подходящи извивки, плюс много пулсиращи мускули. Алекс изпадна в екстаз, когато я видя за първи път, докато подреждаше оборудването си в „Синия бхор“. Един гравислед беше заседнал в тинята край брега на реката. Докато той реагира, Лиз се бе навела и с малко пукане на кокалите беше издърпала машината от калта и с едно подбутване я бе отпратила по вече гладкия й път. Алекс можеше само да си представи тези яки ръце, увити около тялото му на гражданин на тежък свят. От много време не го бяха прегръщали истински.

Главното изходно устройство, което Колинс бе включила в компютърната система, се намираше в най-голямото помещение на „Синия бхор“ — апартаментът „Крал Джили“. Алекс пристъпи в помещението и се постара отчаяно да не се държи като животно и да държи погледа си по-настрана от мускулестия й, оформен като ябълка задник. Над него фигурата й леко се стесняваше, прецени той с пресъхнали устни, до подходящите дамски пропорции, преди да разцъфне пищно в най-великолепните възможни рамене и гръдна структура. Такава гледка можеше да накара един шотландец да се сети какво крие под карираната си пола. Тя бе най-красивата жена, която беше виждал.

Колинс се извърна от екрана и му хвърли поглед, който разтопи сърцето му, както и някои други участъци.

— Можем ли малко да поотложим пиенето? Всеки момент ще получа нещо по връзката.

Алекс беше готов да й даде всичко на света.

— Ами то и аз май не съм много жаден, моме — изграчи с пресъхнало гърло. — Е, докъде стигнахме?

Лиз се обърна към компютъра, отново потънала в работата.

— В момента въртим два шаблона за търсене. Първият е най-труден.

— Заара Варид?

— Последните думи на Стинбърн. И дотук не означават нищо, където и да проверим. Тоест навсякъде. Минахме през няколко хиляди езика. През всяка енциклопедия. През религиозни трактати. През всичко.

— Може да е…

— Покриваме всички възможности. Бедата е, че „всички възможности“ означава адски много време, дори с тая система. — Тя се усмихна нежно на главния терминал на грижливо обмислената си компютърната мрежа.

Алекс се разтопи отвътре и съжали, че не е компютър.

— Моме, не мислиш ли малко да си отпуснеш малкото умче с малко ейлец?

Наведе се небрежно на масата, крепяща изходния екран, като внимаваше да не пусне ръка по приятно закръгления й кръст. Лиз се усмихна през рамо и на Алекс му се стори, че стаята светна. Сърцето му винаги подскачаше при тази нейна рядка усмивка и кръглото му зачервено лице засия като на херувимче.

— Мисля, че скоро ще се доберем до нещо — отвърна Лиз.

Алекс примижа срещу думите и цифрите, извиращи по екрана. Трябваше да разсее мислите си, за да може да следи бързия бяг на данните. Накрая схвана.

— Май покойният доктор Стинбърн ви кацна на мерника.

Лиз кимна въодушевено. Алекс я обичаше още повече, когато е на лов.

— Да, кацна! Виж това. Регистрилал е няколко фиктивни фирми. Базирани на гранични планети. Всеки път, когато е получавал нова работа или консултантство, ги е прекарвал през една от фирмите.

— Просто данъчна шашмичка — каза Алекс.

— Точно. При това идиотоустойчива. Докторска работа.

Той се окашля шумно и се върна към реалността.

— А второто търсене? Стинбърн, нали?

Лиз кимна.

— Това е убиване на времето, но по обратната причина. Вместо твърде много, получаваме твърде малко. Тоя тип е знаел всеки трик от учебника на корпус „Меркурий“.

— И ти си се сетила за бизнеса с фиктивните фирми — каза възхитен Алекс.

Лиз се изчерви.

— Помислих, че е гениално ударче.

Алекс едва се сдържа да не я потупа. Ами ако го приемеше погрешно? Или правилно? Или… Постара се да отвлече вниманието си от лавината числа по екрана. Окашля се отново.

— Нещо друго, моме?

Лиз му подаде тънка разпечатка.

— Не знам, но откакто измъкнах това, полицейският ми мозък киха.

Алекс прехвърли разпечатката — сухи доклади на полицейски жаргон за четири смъртни случая. Всички имаха две общи неща: всички бяха странно случайни и всички се бяха случили в околностите на двореца. Алекс отново прегледа първия случай: жертвата беше жена. Алкохолно отравяне. Задушена в собственото си повръщане. Малък оток на гърлото. Прескочи името и се спря на биографията й. Дезертьор от преторианската гвардия. Нещо трепна в ума му. Той бързо прелисти другите рапорти и отговорът му светна.

— Права си, моме, нищо, че си ченге.

И й показа общата нишка.

— Всеки ритнал петалите е бивш правителствен — бързо схвана Колинс. — Ексчиновник. Екстех. Ексмузейна охрана. И всички с…

— Връзки в двора — завърши вместо нея Алекс.

Лиз се смъкна в стола си и въздъхна с досада.

— Убийства, убийства и убийства. О, шибано!

И в този момент, тъкмо когато депресията заплашваше да затъмни цялата стая, видеоекранът замига в червено. Лиз скочи и се втренчи в монитора. След хилядите компютърни часове първият сериозен пробив в случая я гледаше право в лицето. Най-после бяха пробили през умно замислената система от фиктивни фирми на Стинбърн.

— Мили боже — прошепна Алекс. — Тоя скапаняк е работил за Кай Хаконе!