Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (51)

Глава 50

— Благодаря, господин Дженкинс. Имам курса.

„Как да го нямам, по дяволите — помисли командир Лавоне, след като вахтеният му офицер отдаде чест и отстъпи. — Нали тая въшлива игрална машина, която ни помага да стоим настрана от ГГС-тата, ми казва какво да правя.“

Отново провери компютърно-вероятностния екран, който определяше курса.

— Нав-координата занулена?

— Занулена, сър — отвърна дежурният му офицер.

— От нула… курс ляво трийсет и пет градуса, долу четиринайсет градуса.

— Курс ляво трийсет и пет, долу четиринайсет.

— Вторичен двигател… четвърт скорост.

— Вторичен на четвърт скорост.

Лавоне стисна палци и се помоли дано в следващите няколко секунди да не стане нещо необичайно, например да се сблъскат с друг кръстосвач.

— Включете двигател.

— Двигател включен.

Имперският унищожител „Сан Яцинто“ тихо забръмча и излезе встрани от струпаната флота. Лавоне изчака да изтекат трийсет секунди.

— Усили вторичен двигател на половин скорост.

— Вторичен двигател на половин скорост — отзова се монотонно навигаторът.

— Господин Колинс… засечете! Пет минути до главен двигател.

— Пет минути до главен двигател, капитане, отброява се.

Пет минути даваха на шкипера на „Сан Яцинто“ време за размисъл. Той помисли дали да не дремне в командното кресло, но се стегна. „Всички нещо сме се отпуснали“ — напомни си той.

При нормални обстоятелства командир Лавоне щеше да си изгризе ноктите от яд, когато получи задачата. Беше изкарал доста години в изтегляне на товарни бракми, за да го зарадва поредната спасителна операция. Ако питаха него, всички търговски фрайтери трябваше да са под военен контрол. Лавоне изобщо не беше фашист — просто беше виждал прекалено много товарни кораби, допуснати да пътуват в далечния космос с остарели или просто несъществуващи системи за безопасност, аварийна система на червената линия и офицери, некадърни да управляват дори гравислед.

Но тази задача щеше да осигури на командира и на екипажа на „Сан Яцинто“ нещо за правене.

Командир Лавоне беше вкиснат. Първоначално корабът му беше изтеглен от базата и им бе заповядано да срещнат и придружат един лайнер по направлението му.

Лавоне се бе почувствал много горд. Някой „там горе“ бе преценил, че „Сан Яцинто“ е толкова добър кораб, колкото добър се знаеше, че е командирът и екипажът му. В първите няколко мига на самодоволство Лавоне реши, че и цялата тази операция, с каквото и да е свързана, най-вероятно ще изглежда много добре в кадровото му досие, когато дойде време за повишението му.

Приказките на кораба се развихриха, щом стигнаха в района на NG 467H — и стигнаха до своя пик, когато бяха идентифицирани таанските кораби. Лавоне реши, че той и екипажът му участват в нещо ужасно значимо и сигурно историческо. Въпросът беше какво? Дори си се представи като белокос стар адмирал, който потупва дебелите си мемоари и казва: „Е, и тогава бях допуснат да участвам в съдбовното за Империята (какво ли е то?) край една далечна звезда, където то се случи (никой не ми каза къде е).“

Положението се влошаваше още повече от излъчването от NG 467H. Тъй като всички видеоканали и комекрани бяха изключени, моряците се чувстваха повече от всякога като сардини в консерва.

Заповедите от командира на ескадрата пристигаха в съобщителните торпеда, но не помагаха с нищо — патрул от тая точка до оная точка, после се връщате точно на орбитата.

Свещено право на всеки моряк е да се изпикае и да измрънка, но не и в ушите на дивизионния си командир. Моряците тръгнаха да пускат рапорти. Няколко двойки помолиха за разрешение да се прехвърлят на общата палуба — скъсваха дълготрайните си отношения. Най-довереният боцман на Лавоне, разорил се съвсем наскоро, докато „Сан Яцинто“ стоеше на котва в едно свободно пристанище, бе понижен в звание, след като модифицира един водопречиствател, за да произведе нещо, което, след като се изпиеше, удряше човек със силата на гориво АМ2.

На борда на „Сан Яцинто“ съвсем не цареше щастие и затова Лавоне беше благодарен, когато получи заповедта да се откъсне от флотилията, да действа независимо и да спаси претърпелия бедствие „Монтебелло“.

— Четири минути, трийсет секунди.

— На петнайсет ми подайте секунди — нареди Лавоне.

— Слушам, сър, на петнайсет. Петнайсет… цел! Дванайсет… единайсет… десет… девет… осем… седем… шест…

— На сигнал включете главен двигател.

— Двигател в готовност.

— Две… едно…

— Цел!

И „Сан Яцинто“ блесна, щом двигателят АМ2 отпрати кораба на орбитата, която щеше да го прехвърли в дъга много близо над пулсара, към най-близката точка на пресичане с „Монтебелло“.

— Ох, момче — въздъхна Алекс. — Т’ва сега ми напомни за един от предците ми.

Макар външно да приличаше на раздрънкана търговска гемия, минала през повече собственици, отколкото наематели за пет-шест месеца, корабът всъщност беше истински разузнавателен кораб на „Богомолка“, клас с толкова тяга, колкото всеки имперски унищожител, и с далеч по-добра електроника. В добавка към четиричленния му екипаж, в него се бяха напъхали Стен, Алекс и четиридесет гурки.

Преди да натисне паник-бутона, който да предупреди флотилията, Стен беше пуснал няколко дистанционни сателита извън NG 467H, които, надяваше се, щяха да донесат за пламъка от двигателя на всеки кораб, поел в неговата посока. След това щеше да изпрати сигнала за бедствие — знаеше, че спътникът, предназначен първоначално да поддържа стегнатия лъч от самия дворец, ще реагира и ще се свърже със самата флотилия, въпреки че корабите се намираха в зоната на интерференция на NG 467H.

— Старши сержант Йети, не знаех, че сте в течение кои точно са били предците ви — подхвърли с привидна невинност наик Гунджу Лама.

Килгър го изгледа презрително.

— От някой офицер щях да преглътна тоя дракх, но не и от едно редниче, което трябва да се върне в Катманду да му оскубят пичите косми. — И продължи: — Та бях започнал, капитане. Един от моите предци отишъл за лептата и…

— Какво, по дяволите, е лепта? — попита Стен. От дистанционните му нямаше сигнали, затова трябваше да убият времето си с нещо. Слушането на поредната абсурдна история на Килгър беше толкова подходящо занимание за тази цел, колкото всяко друго.

— Един малък плод, с форма на ананас. С’а не ме прекъсвай, момко. Значи, трябвало моят предтеча да се види с един шарлатанин, да му подпише, че не може да си практикува занаята. И значи докторът поглежда прадядо ми Алекс Силкърк Килгър и се калайдисва. „Момче — вика му, — липсват ти части.“ И моят прадядо вика: „Аха“. „Що нямаш трансплантанти?“ — вика докторът. „Не беше възможно — обяснява Силкърк. — Щот’ доскоро, разбираш ли, бях пират.“ Докторът решава, че има логика, и продължава с прегледа. И като свършва, вика: „Сър, здрав сте като Макдоналд“. „Без липсващите части.“ И значи Силкърк му обяснява: „Видиш ли го тоя липсващ крак? С щипалката? Взимах на абордаж една яхта и люкът ме заклещи“. А медикът го слуша шашнат. „Тая кука — продължава Силкърк — ми е от един лазербласт. Отпра ми лапата, без капка кръв да капне.“ „А окото?“ — пита го докторът. Силкърк се пипа по кръпката и вика: „Окото ли? То е от една курешка на гларус“. „Курешка на гларус?“ „Аха. Бях на вахта, гледах нагоре един кран и гларусът ми се изсра в окото.“ „Но как може от една курешка…“ „Докторе, щот’ тая кука тогаз ми беше само от два дни.“

Стен потърси подходяща реакция и я намери бързо.

— Скапани римляни!

След което отново насочи вниманието си към предупредителните екрани.

„Сан Яцинто“, който се придържаше откъм слънцето спрямо пропадащата гемия, изравни орбитата си с преобръщащия се в празното пространство кораб и се приближи. След това един офицер доброволец, с визьор, включен на максимална непрозрачност, пренесе кабела до един от прикачващите блокове на „Монтебелло“. След това долната лебедка на унищожителя придърпа двата кораба един към друг.

Лавоне беше предположил, че въпреки имперските конструкторски наредби люковите системи на „Монтебелло“ няма да съвпадат с неговите, затова беше приготвил тръбата-хармоника. Тя се изду и се разтегна, намести се и залепна херметично към входния люк на „Монтебелло“.

Лавоне, офицер който държеше на принципа „командирът води на първата линия“, беше облякъл скафандъра и чакаше пред люка на „Сан Яцинто“. Зад него в скафандри стояха двайсет души. Люкът, един проход и една каюта бяха пригодени за очакваните обгорели членове на екипажа на „Монтебелло“.

— Всички, затворете скафандрите — нареди той и всички щракнаха лицевите предпазители.

— Отворете външния люк.

— Външният люк се отваря, сър.

Въздухът от люковата камера изсвистя към тръбата и атмосферното налягане се изравни. Лавоне хвана кабела, минаващ през центъра на тръбата, и прихващайки се с ръце, се приближи до люка на „Монтебелло“.

Отвори го, след което заедно с главния медицински офицер пристъпиха вътре. Лавоне набра аварийния код, позволяващ двете люкови врати да се отворят едновременно, и изчака налягането отново да се изравни. Беше готов почти за всичко — нулева атмосфера с пръснали се човешки тела; овъглени мъже и жени, бъркотия, хаос. Почти за всичко.

Това, което видя, бяха трима мъже. Всички носеха имперски униформи. Слабият мъж отпред имаше отличителни знаци на капитан в Имперската гвардия. И тримата държаха уилигъни, насочени в гърдите му.

Лавоне зяпна, но преди да успее да се съвземе, капитанът заяви:

— Имперска служба, командир. Поемам командването на кораба ви!