Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (35)

Глава 34

— Никога не съм виждал такава — каза Кай Хаконе. — Може ли да я разгледам по-отблизо?

Стен му подаде имперската служебна карта. Имперската емблема на картата, настроена към индивидуалния пулс и порите на Стен замига, щом Хаконе я взе. Той я задържа за миг, после я върна на Стен.

— Всъщност, капитане, макар да нямам никаква представа какво ви трябва, смятам появата ви тук за щастлива.

— Така ли? Защо?

Хаконе се накани да обясни, но думите му бяха прекъснати от мощния вой на един кораб, издигащ се на половин километър над главите им.

Имението на Хаконе бе разположено на най-високия хълм с изглед към „Соуард“, най-голямото космическо пристанище на Първичен свят. Беше построено като място за отдих след всеки пътен курс от капитана на някакъв товарен кораб, който смяташе да го използва за свой постоянен дом след пенсионирането си.

Пенсионирането на въпросния търговец така и не дойде, след като бе направил тактическата грешка да предложи лъскави топчета за игра на една примитивна култура, която повече се интересуваше от остри и опасни за живота предмети. Но тъй като повечето хора, без да смятаме онези, които можеха да си позволят цената на едно имение на Първичен свят, не бяха възхитени от звука и врявата на космическото пристанище, Хаконе бе успял да наеме просторната къща евтино. Бе довършил обзавеждането, добавяйки някои свои виждания, които включваха полусферичната бойна зала в задната част на имението.

Двигателят „Юкава“ се изключи и понесен от АМ2, корабът изчезна в пълна тишина.

— Искам да чуя за това, което пиша — последва полуобяснението на Хаконе, докато той водеше Стен през къщата. — Много ли е рано за по едно, капитане?

— Слънцето е изгряло, нали?

Хаконе се усмихна и го преведе през широките гостни, още по-широката дневна — и накрая го въведе в бърлогата си.

„Бърлогата“ на Хаконе — кабинет и работна зона — беше стилизирана като библиотека на Старата земя, с някои нововъведения. Видеоленти, доклади и даже старинни подвързани книги пълнеха рафтовете на високите двайсет метра стени. Центърът на помещението беше зает от дълга плоска маса. Но оттам нататък приликата със Земята от XVIII век свършваше, тъй като масата беше затрупана с компютърни терминали, а достъпът до рафтовете беше роботизиран.

В единия край на голямата стая беше личният бар на Хаконе — простираше се по ширината на помещението. Стен хвърли поглед към бутилките, след като Хаконе посочи с жест да си избере.

— Аа… случайно да ви се намира скоч?

Хаконе се оказа подготвен.

— Усвоили сте вкуса на Императора! — каза той, смъкна една бутилка и напълни наполовина две чаши.

Стен допря чашата до устните си и я остави на плота. Хаконе също почти не отпи.

— Казахте „щастлива“, господин Хаконе?

— Да. Смятах да ви потърся, капитане. — Хаконе му посочи близкото кресло. — Случайно да сте гледали пиесата ми? Онази, която се постави преди Деня на империята?

— Съжалявам, бях на дежурство.

— Ако вярвате на критиците ми, сигурно сте извадили късмет. Все едно, сега съм между два проекта. И открих нещо много удивително. Знаете ли, че никой досега не е писал история на имперския двор?

Стен се направи на невежа, поклати глава и отпи.

— Не само за сградата, а и за хората, които са били назначавани в нея — продължи Хаконе с нещо като авторски ентусиазъм.

— Интересна идея.

— Така мисля. Издателят ми също. Особено ако лентата се занимава с хората, работещи в сградата. Искам да разкажа една история за хора, не за камък и технология.

Стен зачака.

— Както знаете — продължи Хаконе, — аз съм главно военен историк. Откровено казано, разполагам със свои, лични извори. Така че когато обмислях този проект, първото, което започнах да изследвам, бяха хората, които работят в двореца. Между другото, точно затова наблегнах да се срещнем на приема на Марр и Сенн. Вие сте особен човек, капитан Стен.

Стен изглеждаше средно заинтересован.

— Знаете ли, че сте най-младият мъж, назначаван някога за шеф на имперската охрана?

— Адмирал Ледох ми каза.

— Това е интересно. Ето защо си позволих да прегледам военната ви биография. Чудех се, честно казано, защо са избрали точно вас.

Стен не си направи труд да се усмихне — знаеше, че фалшивото му досие е защитено от нежелано изтичане на информация. Само щабът на „Богомолка“, самият Император и генерал Махони знаеха истинската му бойна биография.

— Вашето досие е съвършено. Никакви наказания в офицерската академия. Преминал през комисиите на тази и тази дата, всички изпити взети с отличен, всички старши офицери ви препоръчват най-горещо, подходящият брой геройски ходове за съответните награди.

— Някои хора имат късмет.

— Ако позволите да бъда откровен, капитане, вашият късмет може би е прекален.

Стен допи чашата си.

— Капитан Стен, какво ще кажете, ако ви споделя подозрението си, че цялото ви военно досие става за тоалетна хартия?

— Ако не бях в имперския бизнес, господин Хаконе, и в зависимост от обстоятелствата щях или да ви черпя едно пиене, или да ви платя назалната трансплантация.

— Не исках да ви обидя, капитане. Просто допускам, че сте назначен на сегашния си пост заради предишни изяви или в корпус „Меркурий“, или в секция „Богомолка“.

Стен се направи на тъп.

— Корпус „Меркурий“? Съжалявам. Никога не съм бил в разузнаването, а за „Богомолка“ изобщо не съм чувал.

— Очаквах този отговор. И изглежда, ви обидих. Сменяме темата. Какво ви води тук?

Хаконе отново напълни чашите.

— Преди време сте наели доктор Харс Стинбърн — каза Стен; пробваше подхода с шоковия удар. Хаконе наистина реагира, но твърде явно — капачката на бутилката издрънча на пода.

— Какво е направил пък сега този имбецил?

— „Сега“? Господин Хаконе, длъжен съм да ви предупредя, че този разговор се записва. Имате право на адвокат и на медицинско наблюдение, което да гарантира, че не сте под никакво влияние, физическо или фармакологично.

— Благодаря за предупреждението, капитане. Но нямам нужда от това. Доктор Харс Стинбърн наистина е работил за мен. За период от четири месеца. В края на този срок го разкарах, без, подчертавам, никакви препоръки.

— Продължете, господин Хаконе.

— Домакинството ми обикновено се състои от петдесет до триста индивида. Това бе причината първоначално да наема доктор Стинбърн.

— Единствената причина?

— Втората причина беше, че той, също като мен, беше ветеран. Служеше по време на Войните на Мьолер, битката за Сарагоса.

— Като вас.

— А, прегледали сте все пак лентите ми.

— Най-прецизно. Защо го разкарахте?

— Защото… не защото беше неефикасен или некомпетентен. Напротив, беше изключително добър доктор. Но защото се беше затворил в миналото.

— Бихте ли обяснили?

— Единственото, за което искаше да говори, беше времето му на служба. И за това как се е почувствал предаден.

— Предаден?

— Знаете ли, че е бил изхвърлен от военна служба? Е, той имаше чувството, че е изпълнявал точно изискванията на Империята и че е бил използван като юдейския козел, като изкупителна жертва, след като тези изисквания са били изпълнени.

— Империята обикновено не прилага геноцид, господин Хаконе.

— Стинбърн беше убеден, че прилага. Както и да е, тази негова мания взе да ми лази по нервите. Затова реших, че е по-лесно да го освободя след изтичането на първоначалния му договор.

Стен се канеше да зададе нов въпрос, но замълча. Хаконе беше свъсил вежди.

— Затворен в миналото, казах, нали така? — Хаконе пресуши чашата си. — Това сигурно ви звучи странно, капитане, след като сте прегледали лентите ми. Аз не изглеждам ли по същия начин?

— Не съм историк.

— Какво мислите за войната?

Първият отговор на Стен — досадна глупост — беше нещо, което, кой знае защо, имаше чувството, че Хаконе не желае да чуе. Затова си замълча.

— Някой беше писал — продължи Хаконе, — че войната е оста, която движи живота напред. Според мен това е истината. И за някои от нас войната е точно тази ос. За доктор Стинбърн — да бъда откровен, капитане, за мен също — това беше Сарагоса… Бих могъл да ви разкажа, капитане. Но предпочитам да ви го покажа. — И той поведе Стен през вратата към своята бойна зала.

 

 

Войните на Мьолер, водени около сто години преди Стен да се роди, бяха класическо доказателство за това, което Стен мислеше за войната. Звезден куп Мьолер беше заселен много набързо и беше твърде отдалечен от Империята. Резултатът от всичко това бе липса на имперска подкрепа, неправилно трасирани и снабдявани търговски пътища и въпиещо невежество от страна на имперската бюрокрация, ръководеща тези светове.

А след това война — война, водена от различни светове, сражаващи се под едно общо знаме, което можеше да се нарече „Всичко, но не и проклетата Империя.“ Докато Императорът осъзнае, че купът Мьолер представлява снежна топка, затъркаляла се по стръмния склон, се бе оказало твърде късно да се реагира по друг начин освен с Гвардията.

Но имперската свръхекспанзия се беше отразила и на военната машина. Водените сражения бяха в основната си част на неподходящ терен, срещу неподходящ противник и в неподходящо време.

Императорът все още, когато се почувстваше малко по-самоуверен, можеше само да прелисти личния си дневник за Войните на Мьолер, за да посмали самочувствието си до нормалното човешко равнище. А от всички погроми, преди звезден куп Мьолер да бъде приведен в някакво приблизително състояние на кротост, най-тежкият беше Сарагоса.

Сарагоса изобщо не трябваше да бъде превземана. Нейната изолационистка култура трябваше просто да бъде пренебрегната, докато сарагосианците не помолят сами да се присъединят към Империята. Но вместо това там бяха включени цялата Имперска армада и Седми гвардейски дивизион. Нашествието трябваше да мине леко, тъй като включваше десант на една-единствена планета, разполагаща само с няколко нискотехнологични сателита за поддръжка.

Вместо всичко това операцията се бе превърнала в кошмар.

Великите адмирали, заповядали щурма, можеха да помислят защо първоначалното разузнаване съобщава за седем сателита около Сарагоса, а десантното разузнаване съобщава само за един. Но никой не се беше замислил, в резултат на което бяха загинали почти един милион бойци.

Планът за десант предвиждаше тотално вклиняване, затова гвардейските транспортьори и тежката поддръжка — пет бойни имперски кораба — се придвижваха през йоносферата, когато се реши въпросът с липсващите сателити.

Те бяха взривени, при това много грижливо, така че отломките им да останат в планетарна орбита. След което всяко парче, по-голямо от бейзболна топка, беше яхнато от сарагосианци, които се интересуваха по-малко от живота, отколкото от това да задържат Империята по-надалече. Представете си как се опитвате да прекарате десантна сила през астероиден пояс, който стреля по вас.

Първият боен кораб беше надупчен и се оказа безполезен на повече от три планетарни единици в дълбокото пространство. Ръководещият десанта адмирал — флотски адмирал Роб Джейдис — се прехвърли навреме с останалото от персонала си на един команден кораб, за да може да види как другите му четири бойни кораба се взривяват.

В този момент се оказа твърде късно да бъдат върнати транспортьорите. Още преди корабите да разпръснат капсулите си, повечето от тях бяха унищожени. Десантните капсули, достигнали атмосферата без поддръжка, оцеляха само няколко секунди под опустошителния огън от повърхността на планетата.

Това, обясни Хаконе на Стен, докато развяваше холографските образи на кораби из залата, станало точно когато собственият му кораб бил унищожен. Така и не видял края на битката. Всичко свършило със заповедта на адмирал Джейдис — sauve qui peut — всеки да спасява каквото може. Една трета от щурмуващата флота успяла да се измъкне от Сарагоса.

— Една трета, капитане — повтори Хаконе и изключи бойната зала. — Над един милион жертви. Е, не е ли това „ос“, и още каква?

Стен се върна за миг в ума си към живиното, което бе преживял преди основното си обучение — геройската смърт на някой си гвардеец Хайме Шавала и веднага последвалото решение, че няма никакво желание да преживее такава битка, пренебрегна вътрешното си дълбоко съгласие и приложи същия тъп отговор:

— Не знам, господин Хаконе.

— Може би няма да го разберете. Но сега разбирате ли поне защо наех Стинбърн? Той беше преживял същия ад като мен.

Стен с интерес забеляза, че докато бе седял зад контролния пулт на залата, Хаконе беше преполовил шишето със скоч.

— Между другото, капитане, знаете ли какво стана с адмирал Джейдис?

— Съвсем не.

— За това — цитирам обвинението на съда — изтегляне пред лицето на врага, той беше освободен от командването и принудително пенсиониран. Смятате ли, че беше честно?

— Честно ли? Не знам какво е честно, господин Хаконе. — Стен стана. — Благодаря ви за информацията, маестро. Ако нямаме повече въпроси един към друг, мога ли да приема, че сте готов да ни сътрудничите в бъдеще?

— Можете — отвърна хладно Хаконе.

Стен се канеше да използва коз и да попита дали фразата „Заара Варид“ означава нещо за Хаконе. Но вместо да го направи, само изключи записващото устройство, кимна и тръгна към изхода.

Ако беше излязъл няколко секунди по-рано, може би щеше да види как един от хората на Хаконе лепва под грависледа му малка пластична кутийка.

 

 

Хаконе излезе от бойната зала и се върна в библиотеката си. Полковник Фоли го чакаше. Изглеждаше определено недоволен.

— Смятате, че сгреших — каза Хаконе.

— Защо му казахте всичко това, по дяволите! Той е следователят на Императора.

— Опипвах, полковник.

— За какво?

— Ако беше проявил поне ей тоничко разбиране — едно трепване за онова, което е важно — може би щяхме да можем да го привлечем на наша страна.

— А вместо това вие си отворихте устата и не получихте нищо.

— Полковник! Забравяте се.

— Извинете, сър.

— В крайна сметка установих, че капитан Стен е неизползваем. Към грависледа му е прикрепен следач. Пуснете след него екип дезертьори. Проследете машината му, докато не установим местоположението на тайния щаб, който използва за разследването си. След това го убийте. Това е всичко!

Фоли автоматично отдаде чест, обърна се кръгом и излезе, без изобщо да се замисли защо реагира толкова инстинктивно на командния тон на един човек, носил униформа преди почти сто години.