Дан Симънс
Кухият човек (5)

На безрадостния бряг

Бремън не си спомняше нищо за останалата част от полета, за летището на Майами, за това как нае кола, как напусна чертите на града и навлезе в Евърглейдс.

А би трябвало да помни. Така или иначе беше тук… няма значение къде.

Наетата кола марка „Берета“ бе паркирана под ниските дървета край настлания с чакъл път. Високи палми и буйна растителност образуваха зелена стена отпред и от двете страни на колата. Пътят бе пуст. Седеше, обронил глава върху волана, който стискаше с двете си ръце. Капки пот се стичаха по коленете му и кормилото. Трепереше.

После извади ключовете, отвори вратата и залитайки, се отдалечи от колата. Препъна се в някакви растения и рухна на колене миг преди спазмите и гаденето да го застигнат отново. Повърна в тревата, запълзя заднишком, връхлетяха го нови пристъпи на прилошаване, падна на лакът и продължи да повръща, докато от устата му престана да излиза каквото и да било, освен звуци. След малко се свлече на една страна, изтърколи се по-далеч от мръсотията, избърса лицето си с трепереща ръка и легна по гръб, отправил поглед към небето през листата на палмите.

Небето бе метално сиво. Далечните мисли и образи отзвучаваха със стържене в главата му. Спомни си един цитат — мисъл на спортния писател Джими Кенън, за която Гейл се бе сетила веднъж, докато спореха дали боксът е спорт или не. „Боксът е долна работа — бе писал Кенън. — И ако останеш в него прекалено дълго, мозъкът ти се превръща в концертна зала, където непрекъснато се изпълнява китайска музика.“

Всъщност — каза си мрачно Бремън, едва успявайки да различи собствените си мисли от далечните брътвежи, — в главата ми е не по-малък ад, отколкото в тази концертна зала. Какво щастие би било в нея да звучеше единствено китайска музика!

Той застана на колене, зърна през храстите проблясваща ивица зеленикава вода надолу по склона, изправи се и се заклатушка нататък. Под мътната светлина се простираше река или блато. По клоните на яркозелените дъбове и кипариси край брега висеше испански мъх; кипариси растяха и в самата възсолена вода. Коленичи, очисти зелената пяна отгоре и наплиска лицето си. Изплакна уста и се изплю сред водораслите, покриващи повърхността.

На около петдесет метра вдясно от себе си, под високите дървета, видя някаква сграда. Беретата бе паркирана близо до тревясала алея, която се виеше през храсталаците към порутената постройка. Прогнилите чамови дъски едва се различаваха под сенките, но Бремън все пак успя да разчете надписи на стената откъм пътя: „ЖИВА СТРЪВ“, „ЕКСКУРЗОВОДИ“, „БУНГАЛА ПОД НАЕМ“ и „ПОСЕТЕТЕ НАШИЯ МАГАЗИН ЗА ЗМИИ“. Той се запровира нататък покрай жълтокафявото водно пространство, което можеше да е река, поток или просто мочурище.

Хижата бе построена върху бетонни блокове, откъм нея се носеше миризмата на влажна глинеста пръст. От другата й страна бе паркиран стар шевролет и сега Бремън забеляза още едно, по-широко отклонение от пътя, което водеше насам. Спря се пред летящата врата. Вътре бе тъмно и въпреки надписите постройката приличаше повече на планинска хижа, отколкото на магазин. Сви рамене и бутна вратата, която се отвори със скърцане.

— Здрасти — рече единият от двамата мъже в тъмното. Стоеше зад тезгяха; другият седеше в сянката до врата към друго помещение.

— Здрасти.

Бремън се спря, усетил потока мисли откъм двамата мъже като горещ дъх на някакво гигантско същество, и понечи да излезе навън, но забеляза грамадния електрически хладилник. Имаше чувството, че не е пил нищо дни наред. Беше от старите хладилници с плъзгащ се капак отгоре, пълен с изстудени газирани напитки сред полуразтопен лед. Извади първата бутилка кока-кола, която напипа, и тръгна към тезгяха да я плати.

— Петдесет цента — каза правият мъж.

Сега го виждаше по-добре: омачкани памучни панталони, някога синя, но сега избеляла почти до сиво фланелка, грубо зачервено лице и яркосини очи, гледащи изпод пластмасовата козирка на мрежеста шапка.

Прерови джобовете си, но не намери дребни. Беше сигурен, че е останал без никакви пари, но в джоба на сивото си сако напипа пачка банкноти май че от по двайсет и петдесет долара. Спомни си, че предния ден бе ходил до банката и бе изтеглил остатъка от 3865 долара и 71 цента от общата им сметка с Гейл след плащането на ипотеката и болничните разходи.

Мамка му. Още един шибан търговец на наркотици. Сигурно идва от Майами.

Чуваше мислите му така ясно, като че онзи ги изговаряше, и докато измъкваше от пачката една двайсетачка и я слагаше на тезгяха, му отвърна гласно:

— Ъ-ъ… Не съм търговец на наркотици.

Мъжът примигна, тури зачервената си ръка върху банкнотата и отново примигна. После се покашля.

— Не съм казвал такова нещо, сър.

Бремън примигна на свой ред. Гневът на човека пулсираше към него като нажежена до червено светлина. От потока мисловни вълни успя да долови няколко образа.

Шибаните наркотици убиха Норм-младши, сякаш с куршум в главата. Момчето тъй и не се научи на ред и разум. Ако майка му беше жива, можеше и да е по-друго… Образът на дете на люлка от автомобилна гума; седемгодишното момче се смее, на мястото на предните му зъби зеят дупки. Образът на същото момче, но вече като наближаващ трийсетте мъж, с тъмни очи и лъщяща от пот гладка кожа. Моля те, тате… Кълна се, ще ти върна парите. Просто един заем, за да си стъпя отново на краката.

Тоест да си стъпиш на краката до следващия ти удар с тоя кокаин, опиат, дрога или както там му викате сега. Гласът на Норм-старши. Когато Норм-старши отива в Дейд Каунти да види момчето, Норм-младши трепери, лошо му е, затънал е в дългове, готов е да задлъжнее още повече, но не може да се откаже от навика си. Само през трупа ми ще получиш пари за тези лайна. Ела си у дома, ще работиш в магазина… нямам нищо против. Ще те излекуваме в районната клиника… Образът на мъжа, който събаря с ръка чиниите и чашките за кафе от масата и излиза от кръчмата. Спомените на Норм-старши, който плаче за пръв път от почти петдесет години.

Бремън примигна, когато магазинерът му подаде рестото.

— Аз… — започна той, после си даде сметка, че не може да се извини. — Не съм търговец на наркотици — повтори той. — Знам, че така изглежда. Касиерката ми ги отброи в двайсетачки и петдесетачки… спестяванията ни. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Току-що пристигам от Филаделфия — продължи той, избърсвайки уста с ръка. — Жена ми… жена ми умря миналата събота.

За пръв път казваше това и думите прозвучаха тъпо и фалшиво. Отпи още веднъж и смутено сведе поглед.

Мислите на Норм бяха объркани, но пурпурната им горещина бе изчезнала. Може. Какво по дяволите… на човека му е мъчно за госпожата му, дето е умряла също като от наркотици. В днешно време подозираме всекиго. Изглежда също като мен, когато Алма Джийн си отиде… изглежда зле.

— Що не идеш да половиш малко риба? — попита той.

— Риба?… — Бремън допи колата и вдигна очи към рафтовете, натъпкани с примамки, малки картонени кутийки с кукички и макари. Видя прътове от бамбук и фибростъкло, подредени на отсрещната стена. — Да — бавно изрече той, изненадан от собствения си отговор. — Защо не.

Норм-старши кимна.

— Имаш ли такъми? Разрешително? Стръв? Или не?

Облиза устни и усети как нещо се завръща в черепа му. В разядения му, пламтящ от болка череп.

— Нямам нищо — почти прошепна той.

Продавачът се ухили.

— Е, мистър, но пък имаш пари.

Той се извърна към рафтовете и запредлага най-различни принадлежности, стръв, прътове под наем. Нямаше никакво желание да избира; взимаше първото, което му посочеше Норм. Купчината върху тезгяха растеше.

Отиде до хладилника и затърси друга бутилка, чувствайки се някак освободен при мисълта, че и тя ще бъде записана на сметката му.

— Имаш ли къде да преспиш? Ако ще ловиш риба из езерото, по-лесно ще ти бъде да се настаниш на някой от островите.

Нима това, което бе взел за тресавище, наистина е езеро?

— Да преспя ли? — повтори, виждайки в отражателното огледало на бавните мисли на Норм-старши, че човекът си обяснява закъснелите му реакции с въздействието на скръбта. — Да, ще поостана няколко дни.

Норм се обърна към мълчаливия седнал мъж. Бремън насочи мислите си към тъмния силует там, но не долови почти нищо членоразделно. Мислите на мъжа се въртяха като безкрайно бавна пералня, в която са пуснати няколко парцала и куп образи, но почти никакви думи. Едва не зяпна от изненада.

— Върдж, онзи от Чикаго освободи ли номер две на остров Коупли?

Върдж кимна и при внезапно нахлулия сноп светлина през единствения прозорец Бремън видя, че той е старец, без зъби, с лъснали под заблудилия се лъч червени петна по лицето.

Норм се извърна към него.

— Върдж не приказва много след последния удар, който преживя… д-р Майерс му вика „афазия“… но умът му си е на мястото. Имаме свободно бунгало на един от островите. Четирийсет и два долара на ден плюс наема за лодка и извънбордов мотор. Върдж може да те закара — безплатно. Има добри места за риболов направо от брега.

Кимна. Да. Да — на всичко.

Норм-старши продължи:

— О кей, минимум три нощувки, значи сто и десет долара предплата. Ще останеш ли за три нощувки?

Кимна отново. Да.

Норм-старши се обърна към учудващо нов електронен касов апарат и взе да прави сметката. Бремън измъкна няколко петдесетачки от пачката и я мушна обратно в джоба си.

— О… — каза Норм и потърка буза. Долови нежеланието му да задава лични въпроси. — Предполагам, че си имаш дрехи за риболова, но ако… а-аа… ти трябва нещо за обличане или продукти…

— Само минутка — отвърна Бремън и излезе от магазина.

Пое по тясната алея, мина покрай мястото, където бе повръщал и стигна до беретата. На пътническата седалка лежеше стария сак с всичките му неща. Не си спомняше да го е давал на багаж в самолета, но бяха му лепнали етикет. Вдигна го — беше смущаващо празен, имаше само някакъв лек предмет — и дръпна ципа.

Вътре, увит в червената кърпа, която Гейл му бе дала предното лято, видя револвера си Смит&Уесън, калибър 38. Беше му го подарил братът на Гейл, полицаят, когато живееха в Джърмънтаун и в блока им бяха станали няколко въоръжени обира. Нито той, нито Гейл бяха стреляли с него. Бе възнамерявал да го изхвърли — него и кутийката патрони, която Карл му бе дал заедно с пистолета — но вместо това го бе заключил в долното дясно чекмедже на бюрото си.

Не си спомняше да го е взимал със себе си. Извади пистолета, разви кърпата, сигурен, че поне не го е зареждал.

Оръжието бе заредено. Дъната на петте куршума се виждаха в кръглите си гнезда, матови и криещи в себе си смърт. Загърна го отново в кърпата, пусна го обратно вътре и затвори ципа. Занесе сака в магазина.

Норм-старши повдигна вежди.

— Май не съм си взел подходящи дрехи за риболов — Бремън опита да се усмихне. — Ще поразгледам онези там.

Мъжът зад тезгяха кимна.

— И малко продукти — посъветва го той. — За три дни.

Продавачът отиде до лавиците в предната част на магазина и взе да размества кутиите с консерви.

— В колибата има стара печка — каза той. — Но повечето хора използват котлона. Супа, боб и такива неща, а? — Изглежда долавяше, че Бремън няма нищо против някой друг да решава вместо него.

— Да — съгласи се той, оглеждайки чифт работни панталони и сивокафява риза, само с един номер по-големи от неговия. Отнесе ги до тезгяха, погледна краката си и се намръщи при вида на лъснатите си евтини половинки. Обходи с очи рафтовете и видя, че в този вълшебен магазин не се продават ботуши или кецове.

Норм направи сметката и Бремън отброи няколко двайсетачки, мислейки си колко отдавна не е правил покупки с такова удоволствие. Магазинерът наслага нещата в един кашон както дойде — кутийки с жива стръв до хляба и пакетите със студено месо — и му подаде пръта от фибростъкло, който му бе избрал.

— Върдж подгрява мотора. Ако, разбира се, си готов да тръгваш…

— Готов съм.

— Може би ще преместиш колата си от пътя. Паркирай я зад магазина.

Тогава направи нещо, което изненада дори самия него. Подаде ключовете на Норм, уверен, че мъжът ще се погрижи за автомобила.

— Имаш ли нещо против?… — попита, едва скривайки нетърпението си да тръгне час по-скоро.

Норм-старши повдигна вежди, после се засмя:

— Готово. Ей сегичка. Ключовете ще ги търсиш тук, когато решиш да си ходиш.

Бремън го последва през задната врата до малкия пристан, който не се забелязваше откъм предната страна на магазина. Старецът седеше на кърмата на малка лодка и се хилеше беззъбо.

Почувствува как гърдите му се изпълват с някаква тъга, като току-що пробудила се тропическа птица, която разперва криле, разкривайки цялата пищна красота на перата им. В този ужасен миг той се уплаши да не изкрещи.

Норм-старши подаде на Върдж кашона и изчака, докато Бремън непохватно стъпи в средата на лодката и внимателно постави пръта напречно на пейките.

После докосна козирката на шапката си.

— Надявам се да си прекараш добре, а?

— Да — прошепна Бремън, като се намести на грубата седалка, вдишвайки миризмата на езерото, на моторното масло и дори лекия мирис на газ от дрехите си. — Да. Да.