Дан Симънс
Кухият човек (27)

Очите не са тук

Все още кървящ, Бремън куцукаше нагоре към хладилника и скалите зад него. Сега из цялото ранчо светеха лампи и единствените тъмни места бяха в цепнатините и пролуките между тях. Чуваше лая на пуснатите ротвайлери, които тичаха след него.

Не към скалите… тя иска да отидеш там.

Спря се в сянката на хладилника. Гърдите му хриптяха и пред очите му отново затанцуваха тъмни петна. Спомените… семейството нелегални имигранти от Мексико, които прибрала тук, когато камионът им се повредил… кучетата ги приклещили между камъните… Мис Морган довършила работата с ловджийската пушка откъм хребета.

Поклати глава. Кучетата бяха изоставили пътя и се катереха към него по хлъзгавата глина между шубраците. Насили се да си спомни нахлулите през няколкото секунди в окото на урагана налудничави образи — някой от тях можеше да му помогне.

Заскрежени очи… червени ребра, стърчащи от замръзналата плът… десетината гроба, осеяли ранчото с течение на годините… как избягалото момиче бе плакало и се молило през лятото на 81-а, преди острието да се впие в извитото й гърло… ритуалът по подготовката на хладилника.

Кучетата приближаваха с настървен лай, усетили близостта на жертвата. Бремън ясно виждаше очите им. Долу, на светлото, мис Морган вдигна пушката и ги последва.

27–9–11. Цели няколко секунди пред погледа му стояха единствено цифрите — някаква важна част от ритуала — но не можеше да си обясни смисъла им. Кучетата бяха на петнайсет метра от него и ръмжаха като шестглаво чудовище.

Той се съсредоточи, после се обърна и хукна към постройката на шест метра от него. Тежката метална врата бе здраво залостена с дебела желязна кука, тежка верига и огромен катинар с цифрова комбинация. Завъртя ключалката; кучетата тичаха с все сила нагоре по хълма. 27–9–11.

Първото от тях скочи тъкмо в мига, когато издърпа веригата от куката и отворения катинар. Мръдна встрани и размаха дългата около метър верига. Ротвайлерът падна на земята, но останалите го застигнаха и отрязаха пътя му за бягство, като се наредиха в почти идеален полукръг, приковавайки го към вратата. С изумление откри, че също ръмжи и се зъби, докато държи животните на разстояние, размахвайки веригата пред себе си. Те отстъпиха и започнаха на смени да се опитват да захапят краката и ръцете му. Въздухът се изпълни с пръски от слюнката им и какофонията от човешко и кучешко ръмжене.

Обучени са да не убиват, разбра през кипежа на адреналина. Не още.

Погледна над главата на най-едрия ротвайлер и видя мис Морган да крачи през пелина, притиснала приклада на пушката към рамото си.

— Долу, по дяволите! Долу! — изкрещя тя на кучетата, но без да дочака изпълнението на заповедта, стреля и те отскочиха встрани; сачмите се удариха в бетона и рикошираха от горния край на желязната врата.

Застанал на четири крака, незасегнат от изстрела, Бремън я открехна и пропълзя в студената тъмнина. Втори изстрел обсипа вратата със сачми.

Изправи се в мразовитата тъмнина, олюля се и потърси с какво да я залости — някакво резе, дръжка, нещо, към което да завърже веригата. Но нямаше. Разбра, че когато не е заключена отвън, тя се отваря с лек натиск. Потърси ключ за осветление, но по покритите със скреж стени от двете страни на входа и над него не напипа нищо.

Виковете на мис Морган долетяха приглушени през стоманата и дебелите стени. Ръмженето престана и тя върза кучетата на каишки. Вратата се отвори.

Бремън се запрепъва в тъмното и разблъска разполовените говежди трупове; работните му обуща се подхлъзнаха по замръзналия под. Помещението бе просторно — поне дванайсет на петнайсет метра. Дузини трупове висяха на куки, които се плъзгаха по метални релси под тавана. Навлезе навътре, прикри се зад един от тях и надникна към входа; дъхът му замъгляваше побелялата от скреж плът на закланото животно.

Мис Морган бе оставила вратата леко открехната и само тънка ивица светлина падаше върху високите й ботуши и бедрата. Два от ротвайлерите мълчаливо опъваха кожените ремъци пред нея и дъхът на трите същества се издигаше като гъст облак в мразовития въздух. Жената пъхна приклада на пушката под мишницата на ръката, която държеше ремъците и вдигна с другата нещо, което приличаше на устройство за дистанционно управление на телевизор.

Ярка флуоресцираща светлина заля помещението.

Бремън примигна, видя я как насочва пушката към него и се хвърли зад трупа точно в мига когато се разнесе изстрелът. Сачмите изплющяха по замръзналото месо и се посипаха по тесния проход между редицата провесени на куки животни; няколко профучаха точно там, където стоеше преди секунда.

Усети парване в рамото и видя струйка кръв. Имаше чувството, че се задушава, и се облегна на изкормения труп, за да си поеме въздух.

Тялото не беше на животно. От двете страни на разтворения гръден кош се виждаха бели женски гърди. Куката влизаше през гърба на жената и се подаваше през ключицата, точно над мястото, където е било разсечено. Очите под слоя скреж бяха кафяви.

Той отскочи назад и се шмугна напреко на пътеките, прикривайки се зад труповете. Лаят и ръмженето на кучетата отекваха в студения въздух на просторното помещение.

Знаеше, че вратата е само една и че прозорци няма. Бе стигнал почти до края на хладилника, придвижвайки се вляво от входа, където имаше повече трупове. Чуваше как кучетата дращят с нокти по замръзналия под в усилието си да се изтръгнат от поводите и стъпките на мис Морган, която го следваше, но се придържаше към предната стена.

Все още стискаше веригата, но не виждаше как би могъл да я използва като оръжие срещу мис Морган, ако тя не навлезе в гората от висящи трупове. Замръзналите, леко поклащащи се тела край черната стена бяха по-дребни от останалите — цял ред деца и бебета, досети се той — и не му осигуряваха надеждно прикритие.

Настъпи тишина, после през бученето и вихъра на белия шум на лудостта й я видя в мислите си как се навежда и съзира краката му на десет метра от себе си.

Подскочи заедно с изстрела. Нещо се удари в лявата му пета. Увисна, сграбчил с дясната си ръка куката, която държеше трупа на някакъв негър на средна възраст. Очите на човека бяха затворени. Разрезът през гърлото му бе толкова широк и неравен, че замръзналите му ръбове приличаха на озъбената муцуна на акула. В лявата си ръка Бремън стискаше веригата.

Мис Морган изкрещя нещо неразбираемо и пусна едно от кучетата.

Той се закатери по люлеещия се труп; кучетата хукнаха по пътеката, а мис Морган отново вдигна пушката.