Дан Симънс
Кухият човек (12)

Във виолетовия час

С малко повече от половината оставащи му пари Бремън можеше да си купи билет до Денвър. Така и направи, и спа в парка оттатък Хайат, където бе захвърлил костюма на Глупака. Автобусът тръгваше за Орландо в 11.15 същата вечер. Той изчака и се качи в последната минута, като мина през служебния изход и тръгна право към автобуса с наведена глава и вдигната яка. Не видя никой, който да прилича на гангстер, а и в шумоленето на мозъчните вълни откъм околните липсваше изненадата от разпознаването.

Към един през нощта бяха на половината път до Гейнсвил и Бремън се поотпусна. Гледаше затворените магазини и живачните лампи, очертаващи улиците на Окала и другите по-малки градчета. Мисловните потоци бяха по-слаби по това време на нощта. Бремън и Гейл още преди години се бяха убедили, че ефектът на така наречения денонощен ритъм върху човешките същества не е нищо повече от зачатъчна телепатия у повечето хора, които смътно долавят, че цялата страна спи и сънува. Беше му много трудно да остане буден тази нощ, макар че нервите му се гърчеха и потрепваха от рикоширащите мисли на все още незаспалите двайсет и няколкото пътника в автобуса. Сънищата на останалите засилваха какофонията в главата му, въпреки че сънят е едно по-дълбоко и индивидуално явление и телепатичният достъп до него не е лесна работа.

Бремън благодари на Господ, че е така.

Бяха излезли на междущатското шосе 75 и се движеха на север от Гейнсвил, когато Бремън започна да обмисля положението си.

Защо не се бе върнал в рибарската колиба? Та нали през последните три дни тя бе неговият единствен дом под слънцето. Защо не беше се върнал… ако не за друго, поне да си прибере парите?

Отчасти защото бе почти сигурен, че Вани Фучи, Сал Емпори или техни хора ще наблюдават мястото. А никак не му се искаше Норм-старши и старецът Върдж да си имат неприятности с бандитите заради него.

Сети се за останалата там наета кола. Но Върдж и Норм навярно вече са разбрали, че е изчезнал. И са намерили парите в колибата. И може би ще уредят въпроса с хората от фирмата. Дали Норм е съобщил на полицията за изчезването му? Едва ли. И какво, ако е? На никого не бе казвал името си и никъде не бе вадил шофьорската си книжка. Двамата мъже бяха доловили и уважили желанието му за усамотение и никой от тях не бе му досаждал с любопитни въпроси, така че и да искаха, нямаше какво толкова да разправят на полицията; можеха да дадат единствено описанието му.

Друга, по-реална причина да не се върне там бе фактът, че просто не знаеше пътя. Спомняше си само, че рибарската колиба е малко по-близо до Майами, отколкото до Орландо, на брега на езеро и тресавище. Реши да се обади на Норм по телефона от Денвър и да го помоли да изпрати парите до пощенска кутия там, но се сети, че никъде в магазина не е видял име, а и фамилията на Норм-старши не се бе появила в мислите му, докато ги подслушваше. С убежището в рибарската колиба бе свършено завинаги.

От Орландо до Талахаси бяха само някакви си двеста петдесет и няколко мили, но автобусът навлезе в дъждовните и пусти улици на столицата и спря там, изпускайки сгъстен въздух, едва към пет сутринта.

— Почивка! — обяви шофьорът и бързо слезе.

Облегна се на седалката си и дряма чак докато другите пътници започнаха да се качват. Вече ги познаваше добре и връщането им отекна в черепа му като крясък в метална тръба. Автобусът потегли в 5.42 и бавно се запровира към междущатско шосе 10 — Запад. Притисна слепоочия, опитвайки се да се съсредоточи върху собствените си сънища.

Две седалки зад него пътуваха млад моряк, Бърк Стимънс, и Алис Джийн Дърниц — сержант от женския военновъздушен корпус. Не бяха се срещали, преди да се качат на автобуса в Орландо, но бързо се сприятеляваха, че и нещо повече. Не бяха спали много през последните седем часа; бяха споделили един с друг повече неща за живота си, отколкото с настоящите или бившите си партньори. Бърк току-що бе излежал четиринайсетмесечна присъда за нападение с нож срещу своя сержант. Бе заменил оставащите му четири месеца от присъдата срещу дисциплинарно уволнение от флота и сега пътуваше за Форт Уърт, където живееха жена му, Дебра Ан, и двете им деца. Той обаче не каза на Алис Джийн за Дебра Ан.

На сержант Дърниц й оставаха два месеца до края на образцовата й служба във Военновъздушните сили, по-голямата част от които прекарваше в отпуска. Бе се омъжвала два пъти — втория път за брата на бившия си съпруг. Бе се развела с единия — Уорън Бил, а втория — Уилям Ърл — бе загубила четири месеца преди това: бе загинал в мустанга си, когато колата изхвърчала от пътя в планините на Тенеси със скорост осемдесет и пет мили в час. Алис Джийн не бе опечалена много. Бяха се разделили с брат номер две почти година преди катастрофата. Не каза на Бърк нито за Уорън Бил, нито за Уилям Ърл.

Между Бърк и Алис Джийн бавно, но сигурно — още от Грейнсвил — се настаняваше интимността, и някъде около Лейк сити, точно преди кръстовището на шосе 75 и 10, те престанаха да си разказват казармени истории и пристъпиха към по-сериозни неща. Като отминаха Лейк сити, Алис Джийн се престори на заспала и невинно опря глава върху рамото на Бърк, а той преметна ръка около нейните рамене, като остави дланта си „случайно“ да се плъзне върху лявата й гърда.

Като наближиха предградията на Талахаси и двамата вече дишаха учестено; ръката на Бърк се намираше под блузата й, а нейната — в скута на Бърк, под якето, с което той бе загърнал и себе си, и нея. Тя току-що бе разкопчала ципа на панталоните му, когато шофьорът обяви почивка.

Бремън се приготви да я прекара в мъничката автогара, вместо да става свидетел на следващия стадий от изнервящата им и мъчителна любовна игра, но за щастие Бърк прошепна нещо в ухото на Алис Джийн и те слязоха от автобуса. Бърк доста непохватно държеше якето си отпред. Бяха замислили да се уединят в някой склад, а ако това се окажеше невъзможно — в дамската тоалетна.

Опита да подремне като останалите в автобуса пътници, но любовните напъни на Бърк и Алис — в крайна сметка бяха избрали дамската тоалетна — не му даваха мира дори от разстояние. Съвкуплението им бе жалко и краткотрайно, също като верността към настоящите и предишните им партньори.

Когато наближиха Пенсакола, бе почти десет часа и всички вече бяха будни; звуците по шосето бяха придобили нов тембър. Тежки буреносни облаци се събираха на запад — посоката, в която пътуваха, — но наситената, ниска светлина откъм изток обагряше полето от двете им страни в ярки цветове и караше сянката на автобуса да се плъзга пред него. Бученето на мисловните потоци заглушаваше свистенето на гумите по асфалта.

От другата страна на пътеката, три реда седалки пред Бремън, седяха мъж и жена от Мисури. Доколкото бе разбрал, имената им бяха Дони и Дона. Той бе доста напреднал в пиенето, а тя — в бременността. Бяха по на двайсетина години, макар че като я гледаше през седалките — и от време през очите на Дони — Дона изглеждаше поне на петдесет. Не бяха женени, въпреки че Дона смяташе четиригодишното им съжителство за неофициален брак. Дони обаче не мислеше така.

Двойката пътуваше из страната вече седемнайсет дни, избирайки място за раждането на бебето, където ще получат най-голяма социална помощ. От Сейнт Луис се бяха озовали на изток, в Кълъмбъс, Охайо, следвайки съвета на един приятел от Мисури; бяха открили, че Кълъмбъс не е по-щедър от Сейнт Луис в социалната си политика, след което се бяха впуснали в безкрайни пътувания с автобус — плащайки с взетата на заем кредитна карта на съпруга на сестрата на Дона — от Кълъмбъс до Питсбърг, от Питсбъргдо Вашингтон, окръг Колумбия, където останаха потресени от скъперничеството на институциите спрямо достойните граждани на страната; оттам отидоха в Хънтсвил, защото бяха чели в „Нашънъл инкуайърър“, че Хънтсвил е един от десетте най-щедри градове в Америка.

В Хънтсвил бе ужасно. В болницата ги уведомиха, че могат да приемат Дона само по спешност или срещу предварително представено доказателство за платежоспособност. Порядъчно пийнал, Дони я помъкна навън, размахвайки юмрук и сипейки ругатни по адрес на всички лекари, началници и сестри, без да щади дори пациентите, които ги гледаха ококорено от инвалидните си колички.

Пътуването до Орландо бе тягостно, тъй като кредитната карта вече се изчерпваше, а Дона твърдеше, че определено е започнала да усеща контракции. Но Дони никога не бе ходил в Уолт Дисни Уърлд, и понеже бяха близо, реши да се отбият, пък каквото ще да става.

Картата на шурея Дики им стигна колкото да посетят Вълшебното царство, и от пиянските спомени на Дони Бремън разбра, че са били там, когато е бягал от Вани Фучи. Светът е малък. Той притисна силно бузата и слепоочието си към стъклото, за да прогони и попречи на тези нови вълни от чужди мисли да нахлуят в изтормозеното му съзнание.

Но не успя.

Дони не можа да се позабавлява както трябва във Вълшебното царство, макар цял живот да бе мечтал да го посети, понеже проклетата Дона отказа да го придружи на влакчетата. Развали всичкото му удоволствие — стоеше там като тъпа крава, бременна с две телета, и му махаше, докато той шеметно се носеше по Космическата планина и Мократа планина и обикаляше всичките забавни места. Беше му казала, че водата й е изтекла един час след като се влезли в парка, но Дони си знаеше, че лъже, просто от яд.

Бе настояла вечерта да отидат в Орландо, защото вече имала силни болки, но Дони я остави да седи пред телевизора в чакалнята на автогарата, а той се зае да се обажда от телефонните автомати на всички болници подред. Тук искаха даже повече пари отколкото в Хънтсвил, Атланта или Сейнт Луис.

Последната сума от кредитната карта на Дики отиде за билети от Орландо до Оклахома сити. Някакъв беззъб дядка, който седеше до телефоните в чакалнята и бе чул как Дони ядосано крещи в слушалката, го бе посъветвал да пробват в Оклахома сити.

— Само там в тая шибана страна можеш да родиш безплатно — изломоти дядката и се ухили с оголените си венци. — Двете ми сестри и една от жените ми родиха там. Ония там болници в Оклахома го пишат за сметка на „Социални грижи“ и не ти взимат и петак.

И сега пътуваха за Хюстън с билети за прекачване до Форт Уърт и Оклахома сити. Дона скимтеше, твърдейки, че болките са вече през няколко минути, но колкото по-често Дони надигаше шишето, толкова повече се убеждаваше, че тя лъже, за да му развали пътуването.

Дона обаче не лъжеше.

Бремън чувствуваше болките й като свои собствени. Бе засякъл интервала между контракциите по часовника си и виждаше, че от почти седем минути в Талахаси той се е съкратил на по-малко от две, когато пресякоха границата на щата Алабама. Дона хленчеше и ругаеше в тъмното, вкопчила се в ръкава на Дони, но той я отблъскваше с досада. Беше потънал в разговор с човека от другата страна на пътеката — Мередит Соломън, същия беззъб дядка, който ги бе посъветвал да тръгнат за Оклахома сити. Дони го бе черпил от своята бутилка до Гейнсвил, а оттам нататък Мередит Соломън започна да му подава своето шише с някакво доста по-силно питие.

Малко преди тунела към Мобайл Дона бе изкрещяла достатъчно високо, за да я чуе целият автобус:

— Проклет да си, Дони Акли, ако ме оставиш да родя детето ти тук в тоя автобус! Поне ми дай една глътка от туй, дето го смучете с оня беззъб дядка!

Дони я накара да млъкне, защото знаеше, че ако шофьорът чуе за пиенето, като нищо може да ги изхвърли от автобуса, извини се на Мередит Соломън и й даде да отпие доста от шишето. Невероятно, но контракциите се поразредиха. Дона заспа; замъгленото й съзнание започна да се издига и спуска по вълните на спазмите, които преминаваха по тялото й през следващите няколко часа.

Дони продължи да се извинява на Мередит Соломън, обаче дядката се ухили отново с беззъбата си уста, бръкна в мръсната си войнишка торба и измъкна друго шише без етикет, пълно догоре с огнена вода.

Дони и Мередит отпиха подред от изгарящата течност и поведоха нов разговор за това коя е най-гадната смърт.

Мередит Соломън бе убеден, че най-жестоко е да пукнеш затрупан в пещера или мина. И особено ако не умреш веднага, а останеш жив погребан там да чакаш в студа, влагата и мрака на една миля под земята, докато миньорската лампа на каската ти угасне и въздухът започне да свършва… Той, Мередит Соломън, ги знае тия работи, щото още от момче се е трепал из дълбоките мини на Западна Виржиния дълго преди Дони да се е бил родил. Баща му е загинал в мините, също и брат му Тъкър, а и зет му Филип П. Арджънт. Мередит каза, че било ужасно жалко за баща му и брат му Тъкър, но че никоя мина не е послужила на човечеството по-добре от онази, дето отнела живота на долния, цапнат в устата и нечестен Филип П. Арджънт през 1972 г. Колкото до шейсет и осемгодишния Мередит Соломън, той е бил затрупван на три пъти и два пъти е ставал жертва на избухнал минен газ, но всеки път са го отървавали. И всеки път се кълнял, че кракът му повече никога няма да стъпи в мина, че никой не може да го накара отново да слезе долу. Дори жените му — сменил четири, една след друга, нали разбираш, дори и младите не издържат дълго там, в Западна Виржиния — измрели от пневмония или при раждане и от какво ли не… та дори жените му и роднините му… истинските роднини, а не негодници като Филип П… нито даже собствените му деца — и порасналите, и още пеленачетата — не можели да го накарат да слезе долу.

Но накрая сам решил да го направи. И не излязъл изпод земята, докато самата компания не го принудила да се пенсионира на петдесет и девет, защото дробовете му били натъпкани с въглищен прах. Че какво, дявол да го вземе — обясняваше той на Дони Акли, докато си подаваха бутилката, — ами че на всеки, който е бъхтил цял живот в мина дробовете му са пълни с чернилка като торбичка за прахосмукачка, дето не е сменяна от години; всеки го знае.

Дони не се съгласи. Според него да пукнеш под земята от срутване или избухване на газ не е най-мъчителната смърт. Той взе да изброява и други ужасни и фатални случки, на които е бил свидетел. Да вземем оня Джак Коу, когото всички наричаха Прасето, дето работеше в пътното, и който веднъж на един баир се изтърколил назад, както си карал косачката и попаднал между ножовете. Джак Коу живял в болницата още три месеца и умрял от пневмония, но Дони не би нарекъл неговото живот, с тая парализа, лигите и ония тръби, по които му наливали в тялото разни неща, а по други ги изливали.

После пък първата приятелка на Дони, Фара, дето влязла в един бар в негърския квартал и я изнасилили цяла банда черни копелета, които накрая взели да й пъхат в оная работа юмруците си, дръжки на метли, бутилки от кока-кола и даже острия край на някакво желязо, както твърдяла сестра й… и…

— Не ми разправяй, че е умряла от изнасилването — каза Мередит Соломън, навеждайки се през пътеката, за да вземе шишето. Думите му бяха тихи и провлечени, но Бремън ги чу като многократно усилено ехо — най-напред бавното им зараждане в замъгленото съзнание на Мередит, после и самите провлечени пиянски звуци.

— Не бе, не е умряла от изнасилването — отвърна Дони и се разсмя. — Фара се застреля с рязаната ловджийска пушка на Джак Коу няколко месеца по-късно. Тогава тя живееше с Прасето, и тъкмо затуй Джак се принуди да почне работа в пътното. И двамата нямаха късмет, и туй то.

— Е, да се гръмнеш с ловджийска пушка е съвсем друго нещо — изхриптя Мередит Соломън и избърса гърлото на шишето, после отпи и избърса и устата си, тъй като част от питието потече по брадичката му. — Желязото и разните там неща не се броят, щото не са това, от което е умряла. И тия работи дето ми ги разправяш ти, не могат се сравни с това да лежиш в тъмното на една миля под земята и въздухът ти да свършва. Жив погребан да се мъчиш дни наред.

Дони понечи да възрази, но Дона изхлипа и го дръпна за ръкава.

— Дони, миличък, тия болки пак ме почнаха.

Дони й подаде шишето, взе го, след като тя отпи една голяма глътка, и се приведе към пътеката, за да продължи прекъснатия разговор. Бремън забеляза, че интервалът между спазмите е само около минута.

Мередит Соломън, както се оказа, бе тръгнал да пътува с цел, подобна на тяхната. Старецът искаше да намери прилично място, където да умре: такова място, където властите ще осигурят прилично погребение на кокалите му за сметка на общината. Бе мислил да си иде у дома в Западна Виржиния, но повечето от роднините му бяха вече покойници или се бяха изселили, или пък просто не искаха да му видят очите. Децата му — общо единайсет, ако се броят и двете незаконородени от малката Бони Мейбоун — попадаха в последната категория. Та Мередит Соломън търсеше някой гостоприемен щат и община, където той, старият ветеран, с дробове, натъпкани с въглищен прах като кесии с пари, да прекара няколко седмици или месеци безплатно в някоя болница и… и когато му дойде времето, да заровят костите му с подобаващото за един бял християнин уважение.

Дони премина на темата за съдбата на душата след смъртта на човека — той имаше особени възгледи за прераждането, които бе заел от зетя на Дона заедно с кредитната му карта — и напрегнатият шепот на двамата мъже прерасна в разгорещено викане, когато Мередит заяви, че раят си е рай, и никакви негри, животни и буболечки не се допускат там.

Четири седалки пред спорещите един тих човечец на име Кушат Сингх четеше евтин роман на светлината на малката лампа над главата му. Но думите бягаха от погледа на Сингх; мислите му се връщаха към клането в Златния храм преди няколко години, извършено от развилнелите си индийски правителствени войници, които убиха съпругата на Сингх, двайсет и тригодишния му син и тримата му най-добри приятели. Официалното изявление бе, че радикалите сикхи се готвели да свалят правителството. Това беше истина. Изтощен от двайсет и четиричасовото пътуване и безсънните нощи преди него, Кушат Сингх си преповтори мислено списъка на нещата, които щеше да купи от големия магазин край летището в Хюстън: пластичен експлозив, осколочни гранати, японски електронни часовникови механизми и… с малко повече късмет, няколко ракети „Стингър“ земя-въздух, изстрелвани от рамо. Достатъчно боеприпаси за разрушаването на полицейски участък, за изрязването на тумора — тая шайка политици — като с наточен сърп, жънещ пшеница… достатъчно смъртоносна техника, за да бъде взривен във въздуха един пълен с хора Боинг 747…

Бремън запуши уши с юмруците си, но мисловните потоци не спираха, даже станаха по-гръмогласни със запалването на живачните лампи по кръстовищата. Дона започна да ражда точно след като пресякоха границата на Тексас, и за последен път видя двойката на автогарата в Бомън малко след полунощ — Дона лежеше на пейката, раздирана от острите болки, а Дони стоеше прав, широко разкрачил крака, все още стискайки шишето на Мередит в дясната си ръка. Протегна телепатичния си лъч към Дони през заобикалящите го мисловни шумове, но почти веднага го отдръпна назад. С изключение на откъслеци от пиянския им разговор с Мередит, които още блуждаеха в съзнанието му, там нямаше нищо друго. Никакъв план. Никаква представа какво ще прави с жена си и бебето, което тя се опитваше да роди. Нищо.

Долови паниката и болката на самото бебе на прага на наближаващото му раждане. Бебешкото съзнание проблясваше през сивотата на мисловната шумотевица откъм автогарата като лъч на фенерче през рядка мъгла.

И този път той остана в автобуса; просто нямаше сили да избяга от врящия котел с образи и чувства около себе си. Добре че поне Бърк и Алис Джийн — грубоватият моряк, току-що излязъл от ареста, и не по-малко грубоватият сержант от Женския военновъздушен корпус — бяха слезли, за да търсят стая някъде около автогарата. Бремън им пожела късмет.

Когато в полунощ потеглиха от Бомън, Мередит Соломън хъркаше и венците му лъщяха под светлината на натриевите лампи. Старецът сънуваше мини, мъже, които крещят в студения влажен въздух, и чиста, бяла и безболезнена смърт. Родилните болки на Дона стихнаха в съзнанието му, когато излязоха от града и се насочиха към магистралата по изходното отклонение. Кушат Сингх докосна колана със сто и трийсетте хиляди долара, които чакаха да бъдат превърнати в отмъщение.

Седалката до Бремън бе празна. Той вдигна подлакътната облегалка и се сви като зародиш с вдигнати на седалката крака и притиснати към слепоочията юмруци. В този миг му се искаше пистолетът на зет му да е у него; искаше му се Вани Фучи да бе успял да го предаде в ръцете на Сал, Бърт и Ърни.

Искаше му се — без мелодраматични самосъжаления и вайкания — да е мъртъв. Искаше му се тишина. Покой. Абсолютен покой.

Но засега оставаше в капана на собственото си живо тяло и изтормозено съзнание, а бучащото нашествие на неканените и мъчителни чужди мисли продължаваше; автобусът пое на юг по насипите през мочурищата и боровите гори със свистящи по мократа настилка гуми — в късната нощ бе завалял силен дъжд. Усети, че постепенно се унася в сън, сега, когато и останалите спяха; малката вселена на спящите люде се носеше заедно с него в нощта, а приглушените им сънища проблясваха като кадри от стар филм, прожектирани в кино без зрители; автобусът сякаш се премяташе подобно на потрошения „Чалинджър“, космическата совалка, в някакво среднощно свободно падане към Хюстън и Денвър и към по-дълбоките бездни на мрака, които той знаеше, че е обречен да види жив по причини, чието тайнство не бе в състояние да разбуди.