Дан Симънс
Кухият човек (10)

Очи

Джереми и Гейл празнуват медения си месец на излет с кану.

И двамата не са карали кану, но нямат достатъчно пари за първоначалното си решение да отидат на Мауи. Нито за второто — Париж. Нито дори за осмото — мотел в Бостън. Тъй че в един слънчев августовски ден, часове след бракосъчетанието в градината на любимия им ресторант извън града, Джереми и Гейл махат с ръце за довиждане на приятелите си и поемат на северозапад към Адирондакските планини.

За да стигнат дотам, те трябва да прехвърлят Сините планини, минавайки край поне половин дузина щатски паркове и по-близки и не лоши къмпинги, но Джереми е чел статия за Андирондакските планини и иска да отиде там.

Моторът на фолксвагена не е в ред — както винаги — и когато ремонтът в Бингхамптън привършва, оказва се, че вече имат осемдесет и пет долара по-малко и са закъснели с четири часа. Пренощуват в щатския парк Гилбърт лейк, на половината път между Бингхамптън и Ютика.

Вали. Къмпингът е малък и претъпкан; единственото свободно място е в близост до клозета. Джереми опъва найлоновата двайсет и четиридоларова палатка под дъжда, после отива до скарата, за да види как Гейл се справя с приготвянето на вечерята. Тя е опънала пончото си над малкото набързо събрани съчки, за да предпази огъня от дъжда; огънят обаче не се отличава много от пламъка на запален вестник, а и пуши обилно, защото дървата са мокри.

— Трябваше да хапнем в Онионта — казва Джереми, поглеждайки към изливащия се порой.

Още няма осем, но дневната светлина едва се процежда през сивите облаци. Дъждът обаче не обезкуражава комарите, които бръмчат и ги хапят под импровизирания навес. Джереми раздухва огъня, а Гейл пъди комарите.

Предпочитат да пируват с попритоплените сандвичи с подгизнал хляб, коленичили вътре край входа на палатката, отколкото да се признаят за победени и да се оттеглят в сравнително по-големия разкош, който предлага колата.

— Така и така не съм гладна — излъгва Гейл. Бремън разбира, че тя лъже, а Гейл разбира, че той го знае.

Той също така разбира, че тя иска да се любят.

Към девет часа са вече в спалните си чували, но точно тогава дъждът решава да спре и лагеруващите от двете им страни изпълзяват от палатките си, надуват транзисторите до дупка и се заемат да си приготвят късна вечеря. Миризмата на печена на дървени въглища пържола прониква при Джереми и Гейл в кулминацията на любовната им игра, която отива по дяволите, и двамата започват да се кикотят.

Джереми допира буза до корема на Гейл и прошепва:

— Дали няма да ни дадат да хапнем, ако кажем, че сме младоженци?

Гладни младоженци. Гейл прокарва пръсти през косата му.

Джереми целува нежната извивка при слабините й. Е, никой не е умрял от малко гладуване.

Гейл се засмива, после млъква и си поема дълбоко въздух. Дъждът отново затрополява по палатката, лек, но упорит, прогонвайки насекомите, шума и апетитните миризми. За известно време няма нищо друго във Вселената, освен тялото на Гейл и тялото на Джереми… после едно-единствено тяло, непринадлежащо изцяло на никой от двамата.

Правели са любов и преди — още първата вечер след събирането у Чък Гилпън, — но любовта всеки път е чудесна и странна, и тази нощ под дъжда в палатката Джереми губи представа за себе си, Гейл също губи представа за себе си и мислите им се вплитат и сливат така, както и телата им. Остават изгубени един в друг цяла вечност, после Джереми започва да чувства разцъфващия оргазъм на Гейл и го изживява като свой, докато Гейл се въздига върху вълната на неговия приближаващ връх, толкова различен от земетръсната вътрешна сила на нейния, но изживян и от нея. Достигат го едновременно и за миг Гейл има усещането, че тялото й се е сгушило в неговото, а той — в съзнанието й; ръцете и краката й дълго не го пускат.

Когато се разделят и претъркулват върху смачканите спални чували, въздухът в палатката е натежал от влагата на дишането и напрежението им. Навън е вече тъмно; Гейл отгръща входното платнище и те изпълзяват до кръста под ситния ръмеж, който нежно гали лицата и гърдите им, вдишват прохладния въздух и отварят уста, за да пият от небесната влага.

Сега не четат мислите си и не е нужно да се търсят. Всеки е другият и долавя всяка мисъл и усещане веднага щом възникнат у нея или него. Не, това не е съвсем точно: за известно време няма „тя“ или „той“; съзнанието за различните полове се завръща постепенно, като утринен прилив, който се отдръпва бавно, за да остави след себе си доскоро скрити в пясъка предмети.

Освежени от дъжда, те се прибират вътре, избърсват се с дебели кърпи и се сгушват под гъшия пух. Ръката на Джереми си намира удобно място върху малката вдлъбнатина на гърба на Гейл, а нейната — на рамото му. Ръката му сякаш винаги е стояла там.

Телата им са създадени едно за друго.

На другия ден обядват в Ютика и отново поемат на север, към планината. В Олд Фордж наемат кану и гребат нагоре по реката през веригата от езера, за която е чел Джереми. Бреговете им са по-застроени, отколкото си е представял той, и от къщите долита съскането и пукането на мисловните потоци, но те откриват усамотени острови с пясъчни ивици досами водата, където прекарват три дни в гребане и мъкнене на лодките по сушата, докато двудневна дъждовна буря и две и половина мили пренасяне на канутата ги прогонват от Дългото езеро на петия ден.

Гейл и Джереми намират уличен телефон и се връщат в Олд Фордж с брадатия млад мъж от кантората за наемане на лодки. Сядат отново в разбрицания фолксваген и навлизат още по-навътре в планината, изминавайки широкия завой през Сейрънък лейк надолу до село Кийн Вали. Там Джереми купува туристически пътеводител, мятат раниците на гръб за пръв път и се отправят през горите към някакво място, наречено Голямата пързалка.

Пътеводителят твърди, че преходът е само 3,85 мили по умерено стръмна пътека, наречена Братята, но думата „умерено“ се оказва явна грешка, тъй като пътеката се катери по скали, покрай водопади, през била и върхове; скоро Джереми започва да ругае и мърмори, че тези 3,85 мили очевидно са измервани от самолет, а не от пешеходец. Освен това се оплаква, че товарът му е прекалено тежък. Гейл предлага да се отърват от чувалчето с дървени въглища или от едната опаковка с шест бири, но Джереми изхвърля няколкото туристически сладкиша и настоява да задържи по-важните за едно такова пътешествие неща.

След 2,20 мили минават през красива горичка от бяла бреза и се изкачват на Третия Брат — нисък връх, едва подаващ скалистата си муцуна над развълнувания океан от листа. Оттам зърват крайната си цел — планината Голямата пързалка — и дишайки на пресекулки, се хилят един на друг.

Планината Голямата пързалка е по-ниска и много по-загадъчна от Ел Капитан в Йосемитите. Единият й склон е полегат и горист, а другият представлява отвесна канара, спускаща се към камара от камъни с големината на къща.

— Там ли ще ходим? — задъхва се Гейл.

Джереми кимва, защото не му достига въздух да говори.

— Не можем ли просто да го снимаме и да кажем, че сме били там?

Джереми клати неодобрително глава и нарамва раницата си със стон. Половин миля се спускат по седловината. Пътеката от време на време върви зигзагообразно, но в по-голямата си част се спуска право надолу по скалите. Точно под канарите на върха на Голямата пързалка последният участък от пътеката им предлага стръмно изкачване.

Джереми си дава сметка, че са на върха едва когато вместо скала вижда под краката си само въздух. Без да маха раницата си, той се просва по гръб с разперени ръце и крака. Гейл акуратно сваля своята, преди да се срине върху корема му.

Остават така почти петнайсет минути, обсъждайки облаците и прелитащите от време на време ястреби, докато съберат достатъчно сили, за да си шепнат. После подухва ветрец и Гейл сяда; Джереми гледа как вятърът роши късата й коса и си мисли: Винаги ще помня това, а Гейл го поглежда и се усмихва, виждайки отражението си в мислите му.

Опъват палатката откъм южната страна, сред изкривените от ветровете дървета по надвисналата скала, но подреждат възглавниците и спалните си чували по дължината на самия й ръб. Поставят въглищата в естествена вдлъбнатина в скалите, където скарата се побира съвсем точно. Гейл изважда пържолите от хладилната чанта, а Джереми взима една студена бира и я отваря. Гейл вече е сложила увитата във фолио царевица върху жаравата и сега Джереми се заема с приготовлението на храната, докато Гейл прави салата от репички, марули и пържени картофи и я разпределя в двете чинии. Отнякъде измъква увити в хавлии и хартия винени чаши и бутилка каберне совиньон. Слага бутилката да се изстуди при останалите бири.

Докато се хранят, слънцето залязва и пада вечер; седят на самия ръб, краката им висят над бездната. Има малко облаци само над хоризонта на запад, които подпалват небето в розово и тъмновиолетово. Ръбът се простира от южната страна на планината и те гледат нататък, докато здрачът се превръща в мрак. Пържоли има достатъчно, и те ядат бавно, като често доливат чашите. Гейл е донесла две големи парчета шоколадова торта за десерт.

Докато разчистват следите от готвенето и пъхат картонените чинии в торбата за боклук, излиза вятър. Джереми няма желание за лагерен огън и разпръсква въглените из скалните цепнатини; сега по нищо не личи, че там някой си е приготвял храна. Обличат пухени якета, мият зъбите си и се усамотяват за кратко сред дърветата откъм северната страна, но щом се показват звездите, те са вече в спалните чували на южния ръб.

Чудесно, появява се мисълта и в първия миг и двамата не разбират чия е. На юг се простират гори и планини и тъмно небе докъдето поглед стига. Из виолетовия тунел на долината не се виждат светлини от фарове на автомобили или къщи; само тук-там примигват огньове. След десетина минути небето става по-светло от долината, тъй като се изпълва със звезди. Блясъкът им не е помътен от градската пушилка.

Двата спални чувала са съединени, и когато Джереми и Гейл събличат дрехите си, става по-широко. Подреждат ги в краката си, под чувалите, за да не ги издуха вятърът, ако се усили през нощта, и се сгушват един в друг, топъл дъх до топъл дъх и гладка кожа до гладка кожа, без да ги е грижа за студените вихри, вилнеещи отвън. Любовта им тази нощ е бавна в началото, нежна в кулминацията и обещаваща по-бурен и непознат досега екстаз.

Винаги. Джереми може да се закълне, че този път мисълта идва от Гейл.

Винаги, прошепва мислено в отговор той.

Те сплитат тела и се притискат към земята, на топло и защитени от вятъра, а звездите над тях сякаш греят със силата на вселенска благословия.