Дан Симънс
Кухият човек (3)

Очи

В началото не бе Словото.

Поне за мен.

Колкото и да е трудно за вярване, и още по-трудно за разбиране, съществуват вселени на преживяното, които не зависят от Словото. Такава беше и моята. Самият факт, че там бях Бог… или поне бог… вече е без значение.

Аз не съм Джереми, нито пък Гейл, макар че някой ден ще съпреживея всичко, което са знаели, били и желали да бъдат те. Но това не ме превръща в „тях“, както гледането на телевизионно шоу не превръща човек в поток от електромагнитни импулси, какъвто всъщност е предаването. Нито съм Бог или бог, макар да бях и двете преди онова неочаквано стечение от събития и личности, онова пресичане на успоредни прави, които не могат да се пресекат.

Започвам да разсъждавам като математик — като Джереми. Но всъщност в началото не бе и Числото. Поне за мен. Такова понятие не съществуваше… нито броене, нито събиране и изваждане, нито някое от свръхестествените откровения, от които се състои математиката… защото какво друго е числото, освен призракът на разума?

Ще престана да се правя на срамежлив, преди да ме помислите за някакъв безтелесен извънземен разум от космоса. (В действителност това няма да е много далеч от истината, въпреки че представата за космическото пространство тогава също не съществуваше за мен… и дори сега изглежда като абсурдна мисъл. А що се отнася до извънземния разум, не е нужно да го търсим в космоса; мога да го твърдя със сигурност, а и Джереми Бремън скоро ще го узнае. Има достатъчно разумни извънземни същества и сред нас, на земята, пренебрегнати или неразбрани.)

Но оная сутрин през април, когато умира Гейл, всичките тези теории не ми вършат работа. Понятието за смъртта също не означава нищо за мен, още по-малко свързаните с нея различни съкровени изживявания и чувства.

Сега обаче знам: колкото и невинни и прозрачни да изглеждат душата и чувствата на Джереми през оная априлска сутрин, там вече се таи някаква тъмна сянка. Мрачна сянка, породена от измамата и дълбоката (макар и неосъзната) жестокост. Джереми не е жесток човек — жестокостта е чужда на природата му толкова, колкото и на моята. Но фактът, че е имал тайна от Гейл в продължение на години, когато никой от двамата не си е и помислял, че би могъл да има тайни от другия, както и това, че неговата тайна е пречка, за да не се сбъднат взаимните им желания и стремежи през толкова много години — сами по себе си представляват жестокост. Която е ранявала Гейл дори когато тя не го е съзнавала.

Мисловният щит, който Джереми смята, че е загубил с качването на самолета за където и да е, все още действува: мъжът все още притежава способността да предпазва съзнанието си от случайните телепатични вълни на другите хора; но неговият мисловен щит вече не е в състояние да го предпазва от „тъмните вълни“, които сега го връхлитат. Не „общият мисловен щит“, а съвместният живот с Гейл го е защитавал досега от тази жестока, мрачна страна на нещата.

Когато Джереми започва спускането си към ада, той носи със себе си още една тайна; тази обаче е скрита и от самия него. И тъкмо тази втора тайна — скритата у него бременност, за разлика от досегашната скрита стерилност — ще означава толкова много за мен след време.

Толкова много за нас тримата.

Но нека първо ви разкажа за един друг човек. Сутринта, когато Джереми се качва на самолета за никъде, автобусът на училището за слепи в източен Сейнт Луис взима от дома му Роби Бъстъмънт в обичайния час. Роби не е само сляп — той е сляп, глух и умствено изостанал по рождение. Ако физически бе по-нормално развит, диагнозата би била „аутизъм“, но при неговата слепота, глухота и умствена изостаналост тази думичка е просто неуместна.

Роби е на тринайсет години, но вече тежи близо осемдесет килограма. Очите му, ако могат да се нарекат така, представляват характерните за неизлечимо слепите хора тъмни хлътнини. Зениците, едва забележими под отпуснатите, несъразмерни клепачи, се въртят напосоки независимо една от друга. Устата му е провиснала и лигава, зъбите — надупчени и разядени от кариес. Макар и на тринайсет, вече има тъмен мъх по горната устна. Черната му коса стърчи на непокорни кичури. Веждите са сключени над широкия му нос.

Дебелото тяло на Роби се крепи несигурно на бели като личинки мършави крака. Проходил е на единайсетгодишна възраст, но все още не може да направи повече от няколко тромави крачки, без да се строполи на земята. Върви патраво, залитайки, с прибрани плътно до тялото пълни ръце — като пречупени криле на птица, с извити под невъзможен ъгъл китки и разперени пръсти. Подобно на много от умствено изостаналите слепци, любимото му движение е безкрайното монотонно люлеене с ръка над очните кухини, сякаш за да засенчи мрачните бездни в тях.

Той не говори. Единствените звуци, които издава, са някакво животинско грухтене, от време на време — безсмислено хихикане и рядко — протестни хленчове, които твърде много напомнят на оперетен фалцет.

Както вече споменах, Роби е сляп, глух и умствено изостанал по рождение. Пристрастеността на майка му към наркотиците по време на бременността, както и допълнителното влошаване на плацентните функции лишавали Роби от сетивата му така безвъзвратно, както потъващият кораб обрича на морето отсек след отсек чрез автоматичното затваряне на водонепроницаемите си прегради.

Момчето посещава училището за слепи от шест години. За живота му преди това се знае твърде малко. Властите забелязали, че майката взима наркотици в болницата и се разпоредили да й се осигури социален патронаж у дома, но поради някакво бюрократично недоглеждане през седемте години от раждането на Роби не било направено нито едно посещение. Един ден все пак социална работничка пристигнала, но се оказало, че е дошла във връзка със съдебното решение за лечение на майката по програмата за наркомани, а не заради детето. Всъщност и съдът, и властите, и лекарите — всички — били забравили за съществуването на момчето.

Вратата на апартамента била отворена и служителката чула шум. По-късно казала, че не би влязла, ако не й се било сторило, че чува стенанията на някакво животинче, изпаднало в беда. Всъщност било точно така.

Роби бил затворен в банята, чиято врата била закована в долната си част. Ръцете и краката му били така атрофирали, че не можел да върви и само стенел. Бил на седем години. Върху плочките на пода били застлани отдавна вече прогизнали хартии; Роби бил гол и целия оплескан в собствените си изпражнения. Било очевидно, че момчето е прекарало там поне няколко дни, ако не и повече. Един от крановете бил отворен и водата заливала банята на три инча дълбочина. Роби неспокойно се мятал насам-натам и скимтял, като се мъчел да държи глава отгоре.

Прекарал четири месеца в болницата и пет седмици в клиника за психично болни, след което го върнали под опеката на майка му. В съответствие с последвалите съдебни решения бил записан за лечение в училището за слепи — пет часа дневно, шест дни в седмицата.

Когато Джереми се качва на самолета онази априлска сутрин, той е на трийсет и пет години и бъдещето му е предсказуемо подобно предварително изчислената елегантна елипсовидна орбита на спътник около Земята. Същата тази сутрин, на около осемстотин мили оттам, тринайсетгодишния Роби Бъстъмънт го качват в автобуса на училището за слепи, а бъдещето му е сиво и еднообразно като безкрайна права, простряла се в пространството, без надежда да се пресече с нещо или някого.