Дан Симънс
Кухият човек (33)

Мейлболдж

На Бремън му хареса тук, където нямаше нощи и мрак, и където за мисловните вълни нямаше граници сред винаги предпоследните безумни пориви на похотта и алчността и дълбокото, яростно съсредоточаване върху числа, фигури и зарове. На Бремън му хареса тук, където не беше нужно човек да се излага на жестоките слънчеви лъчи, защото можеше да съществува в топлия блясък на хрома и полираното дърво под вечно светещите лампи; където смехът, движението и шумът никога не стихваха.

От време на време му се приискваше Джейкъб Голдмън по някакъв начин да възкръсне, за да стане свидетел заедно с него на осъществяващите се на живо постановки на изследванията им — тук вероятностните вълни се сблъскваха и колапсираха всяка секунда и всеки ден, а реалността бе нещо толкова несъществено, колкото това бе възможно за човешкото съзнание.

Прекара една седмица в пустинния град и беше във възторг от проявленията на алчността, нечистите помисли и животинските инстинкти. Тук би искал да се роди отново.

Бе продал джипа на някакъв иранец, когото срещна на Йист Сахара авеню. Иранецът остана предоволен, че получава превозно средство срещу последните си двеста осемдесет и шест долара и въобще не повдигна въпрос за такива дреболии като липсата на регистрационен талон или розова квитанция.

Похарчи четирийсет и шест от тях за стая в хотела за пътници близо до търговската част. Спа цели четиринайсет часа, после взе душ, обръсна остатъците от брадата си, облече най-чистата си риза и джинси и тръгна из казината: „Господин късмет“, „Слънчев танц“, „Подковата“, „Четирите дами“ и накрая „Буца злато“. Започна вечерта със сто четирийсет и един долара и шейсет цента. Завърши я с малко над шест хиляди.

Не бе играл карти от студентските си години — и то предимно бридж, — но си спомняше правилата на покера. Бе забравил обаче изключителната съсредоточеност, която играта изискваше. Болезнените атаки на външните мисли, които обикновено се врязваха в съзнанието му като наточени бръсначи, тук, на масата за покер, бяха притъпени от лазерната сила на съсредоточаването около него, от пълната самовглъбеност в математическите размествания, настъпващи с всяко наддаване и при всяка нова карта, както и от концентрацията, изисквана от него самия при систематизирането на полезната информация. Да играеш карти срещу пет души не бе като да следиш шест телевизора, настроени на различни канали; по-скоро напомняше опит да четеш половин дузина технически справочника едновременно, докато някой бързо обръща страниците им.

Противниците му бяха от различна класа: професионални покерджии, чиято прехрана зависеше от уменията им, и чиито мозъци бяха не по-малко дисциплинирани от тези на изследователите-математици, които познаваше; даровити любители, които смесваха неподправеното си вълнение от игрите с високи залози с тайната надежда да им провърви, и дори случайни новаци — дебели, щастливи и глупави, — които дори не подозираха, че професионалистите на масата ги въртят на малкия си пръст. Бремън не подбираше партньорите си.

През втората си седмица в Лае Вегас обиколи казината по Ивицата, депозирайки в сейфа на всяко от тях достатъчно пари, за да му предложат луксозна стая и да го смятат за тузар. След това слизаше в игралния салон и чакаше реда си, хвърляйки по един поглед към видеоекраните, от които обясняваха правилата на играта. За да бъде в тон с обстановката, си купи сака от Армани, които се носеха с разкопчани копринени ризи, панталони за по триста долара, които се намачкваха, преди още да ги е обул, не един, а два златни ролекса, обувки от Гучи и стоманено куфарче за парите си. Дори не се налагаше да излиза от хотелите, за да се дегизира.

Опита си късмета в „Цирк“, „Дюни“, „Дворецът на Цезар“, „Лас Вегас Хилтън“, „Аладин“, „Ривиера“, „Бали гранд“, „Градът на Сам“, „Пясъците“ и навсякъде му провървя. Тук-там виждаше познатите лица на професионалисти, които бродеха от казино на казино, докато привържениците на стодоларовите маси предпочитаха да играят в своя любим салон. Атмосферата в игралните зали бе напрегната като в операционна; само от време на време невъздържаното възклицание на някой спечелил аматьор ще се извиси над полугласното пестеливо и съсредоточено мърморене около масите. Печелеше и срещу професионалисти, и срещу аматьори, като в процеса на играта гледаше все пак да губи по малко, за да изглежда, че просто му работи късметът. Скоро професионалистите започнаха да отбягват неговата маса. Той продължаваше да печели, вече наясно, че късметът е на страната на телепатите. „Предел“, „Ел ранчо“, „Пустинен дом“, „Прокудените“, „Плаващият театър“, „Празничното казино“… Движеше се из града като прахосмукачка, внимавайки все пак да не изсмуква съвсем всичко от масите.

За разлика от другите игри, дори и двайсет и едно, където участникът играеше срещу казиното и се взимаха сериозни мерки срещу различните измами, броенето на карти и всякаквите „системи“, покерът се контролираше единствено от служител на казиното. От време на време Бремън вдигаше поглед към огледалния таван, където „небесното око“ сигурно записваше игрите на видеолента, но тъй като казиното печелеше процент от пая на победителя, едва ли някой щеше да се усъмни в него.

Освен това той не си служеше с измама. Не и според общоприетите представи за нея.

Понякога му ставаше съвестно, че обира парите на другите играчи, но телепатията му подсказваше, че професионалистите на масата в по голямата си част са като самите служители — изпълнени със самодоволната увереност, че времето ще обърне печалбата в тяхна полза. Част от аматьорите изпитваха едва ли не сексуална възбуда от играта с големите и той чувстваше, че прави услуга на някои от тях, отказвайки ги от покера веднъж завинаги.

Не мислеше какво ще прави с всичките тези пари; печеленето им бе неговата цел, неговото пустинно Богоявление; подробностите по харченето им можеха да почакат. Още една седмица тук, мислеше си, и ще може да наеме реактивен „Лиър“, който да го отведе, където пожелае.

Но нямаше желание да ходи никъде. Тук, в най-тъмния от всички тунели, през които бе преминал, сред нестихващата алчност, похот и лекомислие около себе си, той бе намерил все пак някаква утеха.

Фоайето на един от хотелите към казината му напомни за видеофилма на Мейър Мариън Бари, който бе гледал преди няколко години: отегчително упражнение на тема баналности, егоизъм и незадоволена сексуалност. Дори за богаташите в техните апартаменти с дебели килими, размотаващи се насам-натам в своите якузи с по една или повече танцьорки от баровете, нещата в края на краищата свършваха с чувството за празнота и неудовлетвореност, защото искаха да изпитат нещо повече, отколкото предлагаше самото изживяване. За Бремън най-сполучливият символ на този град бяха хромираните ясли на вечно отворените заведения, предлагащи купища евтина, не особено изискана храна, и телепатичните образи на стотиците самотни мъже и жени из хотелите, емоционално разнищени от дневния или нощния хазарт, които мастурбираха в усамотение пред видеофилмите „за възрастни“ в стаите си.

Но масите за покер с петима играчи бяха място на забравата, на временна нирвана, постигана повече чрез съсредоточаване, отколкото чрез медитация, и той прекарваше там всичките си будни часове, трупайки пари в неголеми, но непресекващи количества. След като обиколи и по-големите казина по Ивицата, стоманеното му куфарче вече съдържаше почти триста хиляди долара в брой. Отби се в хотел „Мираж“, възхити се на действащия вулкан отвън и басейна с живи акули вътре, и почти удвои парите си в продължилия четири нощи турнир с такса за участие от десет хиляди долара.

Сметна, че още едно казино ще увенчае достойно възхода му и реши да приключи в една огромна, приличаща на замък сграда близо до летището. Салонът за карти беше препълнен. Изчака заедно с новаците, купи си стодоларови чипове, кимна за поздрав на останалите шестима играчи — четирима мъже и две жени, само една от които проститутка — и се впусна в среднощната мъгла на математиката.

След четири часа бе натрупал няколко хиляди долара, когато служителят прекрати играта, и един нисък, набит здравеняк в синята униформа на казиното прошепна в ухото му:

— Извинете, сър, бихте ли дошли с мен, ако обичате?

В главата на раболепничещата горила Бремън видя заповедта да доведе този късметлия в офиса на управителя, но също и че тази заповед ще бъде изпълнена на всяка цена. Онзи носеше пистолет калибър 45 в кобур на лявото си бедро. Бремън тръгна с него.

Мисловните шумове го разсейваха — вълните на похотта, алчността, разочарованието и подновяващата се похот на фона на общото мисловно бръмчене, — така че не разбра за какво го викат.

Когато влезе, петимата мъже зяпаха видеоекраните и обърнаха глави към него с насмешливи и развеселени погледи, сякаш учудени как образът от екрана се е озовал сред тях жив, от плът и кръв. Сал Емпори седеше на дълго кожено канапе между главорезите Бърт и Ърни. Вани Фучи — зад бюрото на шефа, със сключени на тила ръце и огромна кубинска пура между зъбите.

— Заповядай, приятелче — процеди Вани Фучи, без да маха пурата от устата си. Даде знак с глава на горилата да затвори вратата отвън. После посочи празен стол. — Сядай.

Бремън остана прав. Видя всичко в мислите им. Стоманеното куфарче до крака на Бърт Капи беше неговото; бяха претърсили стаята му и намерили парите. Това беше техният хотел, тяхното казино. Тоест, казиното на отсъствуващия Дон Леони. Крадецът Вани Фучи, пристигнал тук по съвсем друга работа, случайно бе зърнал Бремън на видеоекрана, тук, в офиса на управителя. Бе му наредил да си вземе два дни отпуск, след това се бе обадил на Дон Леони и бе изчакал пристигането на Сал и момчетата.

Бремън видя ясно всичко това. Видя също — и то още по-ясно — точно какво застаряващият Дон Леони се кани да направи с него — парвенюто, оказало се не където и когато трябва. Първо щеше да си поговори с Бремън в Ню Джърси, за да разбере дали наистина е вън от играта или работи за някоя от фамилиите в Майами. Но това не бе толкова важно, тъй като после щяха да го качат на боклукчийския камион, да го закарат на любимото си място в Пайн Барънс, където щяха да му пръснат мозъка, да сложат тялото му под преса и потопят пакета на обичайното място.

Вани Фучи се усмихна широко и махна пурата.

— Добре, стой прав, щом искаш. Ти си бил голям късметлия, бе! Голям късметлия. Поне досега.

Бремън примигна.

Вани Фучи кимна; Бърт и Ърни скочиха, преди Бремън да успее да реагира, извиха китките му, Сал Емпори вдигна към светлината спринцовка и я заби в ръката му през седемстотиндоларовото сако от Армани.