Дан Симънс
Кухият човек (15)

Очи

Не искам да оставате с впечатлението, че Джереми и Гейл са идеалното семейство, в което няма караници, спорове и разочарования. Истината е, че телепатичната им връзка понякога е повече повод за раздори, отколкото свързваща сила.

Близостта им е като увеличително стъкло за дребните им грешки. Гейл лесно се пали и още по-лесно изгаря; на Джереми това бързо му омръзва. Тя не може да понася флегматичното му, скандинавско спокойствие пред лицето дори на най-абсурдни предизвикателства. Понякога се сражават заради отказа му да се сражава.

Още в началото на брака им и двамата стигат до извода, че на кандидатите за младоженци трябва да се прави по-скоро биоритмичен, а не кръвен тест. Гейл си ляга рано и става рано и сутрините са любимото й време от денонощието. Джереми обича късната нощ и работата му пред черната дъска е най-плодотворна след един през нощта. Сутрините са истинско проклятие за него и в дните, когато няма лекции, рядко се размърдва преди 9.30. Гейл не изпитва никакво удоволствие от телепатичната им връзка преди втората му чаша кафе, а дори и тогава казва, че е все едно да общуваш с намусена мечка, току-що пробудила се от зимния си сън.

Вкусовете им, съвпадащи в някои важни неща, са коренно различни по отношение на други, също важни въпроси. Гейл обича да чете и живее заради книгите; Джереми рядко посяга към нещо извън научните публикации и смята романите за загуба на време. Слиза от кабинета си в три сутринта и с удоволствие се разполага, за да изгледа някой документален филм; Гейл няма време за документални филми. Тя спортува и ако имаше възможност, би прекарвала всеки уикенд на футболен мач; спортните състезания отегчават Джереми и той е напълно съгласен с определението на Джордж Уил за футбола — „оскверняване на есента“.

Колкото до музиката, Гейл свири на пиано, френски рог, кларнет и китара, а Джереми не може да изпее вярно нито една мелодия. Когато слуша музика, той се възхищава на математическата своеобразност на Бах; Гейл — на непобиращата се в никакви схеми човечност на Моцарт. И двамата обичат живописта, но посещенията им в художествените галерии и музеи на изкуствата се превръщат в телепатични битки: Джереми се захласва по абстрактната точност на серията на Жозеф Албер „Почит към квадрата“, а Гейл харесва импресионистите и ранния Пикасо. Веднъж, по случай рождения й ден Джереми похарчва всичките си спестявания и повечето от нейните за малка картина от Фриц Гланър — „Релационна картина № 57“ — и отговорът на Гейл, която я съзира в съзнанието на Джереми още докато той кара триумфа с картината в багажника по алеята, е: Господи, Джери, похарчил си всичките ни пари за тези… тези… квадрати?

По политическите въпроси Гейл е оптимист, Джереми — циник. По социалните Гейл е либерал в най-добрата традиция, а Джереми е безразличен.

Нима не искаш вече да няма бездомни, Джери? пита Гейл един ден.

Не особено.

Защо, за бога?

Виж, не аз съм ги направил бездомни тези хора, тъй че не аз мога да им дам домове. Освен това повечето от тях така и така са избягали от лудниците или са изхвърлени оттам благодарение усилията на либералните „творци на доброто“, които са ги обрекли да живеят на улицата.

Някои от тях не са луди, Джери. Някои просто нямат късмет.

Хайде-хайде, жено, разговаряш с експерт по проблемите на вероятностите. Може би знам по-добре от всеки друг в тази страна, че такова нещо като късмет не съществува.

Може би, Дже… но не знаеш много за хората.

Съгласен съм, момиче. И не желая да знам кой знае колко. Или искаш да затънем още по-дълбоко в това коварно мочурище, което повечето хора наричат мислене?

Но те са хора, Джери. Като нас.

Не, момиче. Не са като нас. Но дори и да бяха, пак не бих желал да си губя времето с тях.

А за какво би си губил времето?

Гейл малко по малко схваща смисъла на уравнението, търпеливо чакайки някакъв словесен негов еквивалент да премине през съзнанието на Джереми. Страхотно, изпраща тя, искрено ядосана, ти и някой си Дирак сте способни да решите едно релативистично вълново уравнение. И каква полза за хората?

То ни помага да разберем вселената, момиче. Което е повече от подслушването на обърканите и безплодни мисли на всичките тия „обикновени хора“, които гориш от нетърпение да проумееш.

Гневът на Гейл избухва с цялата си сила. Той обгръща Джереми като черен вятър. За бога, понякога си наистина непоносим, Джереми Бремън. Защо смяташ, че изучаването на електроните е по-важно от изучаването на човешките същества?

Джереми не отговаря веднага. Добър въпрос. Той затваря очи за миг и се замисля, прикривайки разсъжденията си от Гейл, доколкото това е възможно. Хората са предсказуеми, изпраща най-накрая той. А електроните — не. Преди Гейл да е отговорила, той продължава. Не искам да кажа, че постъпките на хората са напълно предсказуеми, момиче… знаем колко непредвидими могат да са те понякога… но подбудите за техните постъпки съставляват един доста постоянен и завършен набор, както и кръгът на постъпките, диктувани от тези подбуди. В този смисъл принципът на несигурността засяга хората много по-слабо, отколкото електроните. Хората наистина са скучни.

Гейл приготвя гневен отговор, но се сдържа. Сериозно ли говориш, Джери?

Той оформя образ, в който кима.

Гейл издига мисловния си щит, за да поразсъждава. Тя не се затваря изцяло в себе си, но връзката им е по-дистанцирана и отчуждена. Джереми иска да продължи „разговора“, за да обясни; не за да се оправдава, но усеща, че е потънала в собствените си мисли, и решава да отложи спора за друг път.

— Мистър Бремън?

Той отваря очи и оглежда групата студенти по математика. Младият Арни се е отдръпнал от черната дъска. Отново е оплескал това толкова просто диференциално уравнение.

Джереми въздъхва, завърта се на стола и продължава да обяснява функцията.