Дан Симънс
Кухият човек (41)

Очи, които аз не

Слънцето изгрява.

Джереми примигва и отваря очи, заглежда се в далечните отблясъци и отново ги затваря, за да асимилира факта.

Слънцето изгрява.

Напълно разбуден, сяда, примигвайки срещу изгрева. Лежи върху трева. Прерията, покрита с мека, висока до коляното растителност, се простира докъдето погледът стига във всички посоки. Небето е тъмновиолетово и избледнява до синьо, когато слънцето се издига над линията на хоризонта. Сяда и сянката му ляга върху тревите, леко поклащащи се от утринния ветрец. Въздухът е изпълнен с миризми: на зеленина, влажна пръст, затоплена от слънцето, и мириса на собствената му кожа, галена от ветреца.

Джереми застава на едно коляно, отскубва снопче високи стебла, обелва листата им и смуче сладкия сок. Това му напомня за следобедите от детството и игрите по поляните. Тръгва към изгрева.

Утринният ветрец е топъл и нежно милва голата му кожа. Раздвижва тревите, които тихо въздишат и това облекчава пулсиращата болка в слепоочията му. Приятно му е просто да върви. Приятно му е да усеща как растенията полягат под босите му ходила и как слънчевите лъчи играят по тялото му.

Когато слънцето преваля пладне, той вижда, че върви към облак дим на хоризонта. Късно следобед облакът се превръща в ред дървета. Навлиза в гората точно по залез.

Дърветата са достолепни дъбове и брястове, досущ като онези от детството му в Пенсилвания. Спира се в края на гората и гледа към вълнистата равнина зад себе си; залязващото слънце хвърля златисти отблясъци по раздвиженото от вятъра зелено море и слага огнени корони върху безброя стръкове. Сянката му подскача пред него, когато се обръща и потъва в гората.

Умората и жаждата започват да го измъчват за пръв път откак е тук. Езикът му е подпухнал и надебелял от сухост. Препъва се тежко през удължаващите се сенки, привиждат му се високи чаши с вода, и час по час поглежда към късчетата небе между върховете на дърветата с надеждата да зърне някое облаче. И точно когато за пореден път е вперил очи в потъмнялото небе, едва не цопва в езерцето.

То е заобиколено от високи треви и тръстики. Оголените корени на черешовите дървета по издигнатите брегове достигат до водата. Прави последни крачки към него с мъчителното чувство, че вижда мираж в дрезгавата светлина и че водата ще изчезне, щом се хвърли към нея.

Езерцето е дълбоко до кръста и ледено студено.

Тя се появява с изгрева на следващото утро.

Джереми е закусил с череши и студена вода и се промъква към поляната източно от езерцето, когато долавя движението. Невярващ, той замръзва на мястото си — още една сянка сред тези на дърветата.

Тя върви, колебливо местейки нозе сред високата растителност и плоските камъни, с плахите стъпки на смирен или бос човек. Връхчетата на тревите по поляната галят голите й бедра. Наблюдава я в ясната, полегата и силна утринна светлина. Тялото й сияе, по-скоро излъчвайки, отколкото поглъщайки я. Гърдите й — лявата едва забележимо по-голяма от дясната, както е било винаги — се поклащат леко при всяка нейна стъпка. Тъмната й коса е късо подстригана и се пилее, щом вятърът я докосне.

Спира се за миг в средата на поляната и отново тръгва. Спуска поглед към силните бедра и гледа как те се раздалечават и приближават с отнемащата дъха интимност на неподозиращата, че е наблюдавана жена. Вече е близо и той може да различи фините сенки между ребрата, бледорозовите кръгчета около зърната на гърдите и едва личащия белег от операцията на апендикса в ниската част на корема.

Джереми пристъпва на светло. Тя спира и неволно обгръща с ръце горната част на тялото си, после се спуска към него. Разтваря ръце и той се шмугва в затварящия се кръг, като притиска лице между рамото и шията й, почти задушен от уханието на чисто от косата и кожата й. Ръцете му се плъзгат по мускулите и познатата вдлъбнатина на гърба. Неистово се докосват и целуват. И двамата плачат.

Краката му омекват и той се отпуска на коляно. Тя се навежда и обхваща лицето му между гърдите си. Не отхлабват прегръдката си нито за секунда.

— Защо ме изостави? — шепне той с устни върху кожата й, неспособен да спре сълзите. — Защо си отиде?

Гейл не казва нищо. Притиснала е буза към косата му и ръце към гърба му. После мълчаливо коленичи до него във високата трева.