Дан Симънс
Кухият човек (42)

Очи, които аз не смея

Излизат заедно от гората точно когато утринната мъгла се вдига. В пищната светлина тревистите хълмове отвъд създават впечатлението, че са части от загоряло, кадифено човешко тяло. Гейл протяга ръка, сякаш да погали далечните възвишения.

Говорят тихо, от време на време вплитат пръсти. Открили са, че телепатията е причината за ослепяващото главоболие, от което страдат и двамата откак са се събудили, и затова я зарязват и разговарят на глас, докосват се и любят в меката трева, наблюдавани единствено от златното око на слънцето. После прегърнати си шепнат разни неща, разбрали, че обмяната на мисли е възможна не само посредством телепатията.

След това тръгват отново; следобед прехвърлят едно възвишение и съзират малка овощна градина и къща, облицована с проблясващи бели дъски.

— Фермата! — възкликва Гейл. — Как е възможно?

Джереми не е изненадан. Той запазва присъствие на духа дори когато минават край хамбара и другите пристройки и стигат до самата къща. Тя е тиха, но непокътната, без следи от пожар или взлом. Чакълът по алеята все така има нужда от подмяна, но сега тя не води доникъде, тъй като шосето в края й е изчезнало. Дългата телена ограда, която някога е минавала край него, сега граничи с тревиста поляна и нисък склон. Не се виждат следи от отдалечените къщи на съседите, нито от грозните електрически стълбове, които са стърчали оттатък овощната градина.

Гейл се качва на задната веранда и наднича през прозореца малко гузно, като скитник, попаднал на празен дом и проверяващ дали става за живеене или не. Тя отваря вратата и отскача, когато пантите изскърцват.

— Извинявай — казва Джереми. — Знам, че обещах да я смажа.

Вътре е хладно и тъмно. Всичко в стаите е както са го оставили — не както го е оставил Джереми след неговите седмици самота, докато Гейл е била в болницата, а както са го оставили те преди първото им посещение при специалиста миналата есен, преди цяла вечност. Горе следобедната светлина пада през капандурата, за монтирането на която той и Гейл са водили война през оня така далечен август. Джереми надниква в кабинета си и вижда книгите по математиката на хаоса все така струпани накуп върху дъбовото писалище и едно отдавна забравено преобразуване, все още надраскано на черната дъска.

Гейл ходи от стая в стая и от време на време издава одобрителни звуци, но по-често просто нежно докосва предметите. Спалнята е както винаги подредена, синьото одеяло е добре изпънато, а юрганът на баба й е сгънат в долния край на леглото.

След като отново се любят те заспиват между хладните чаршафи. От време на време полъх на вятъра издува пердетата. Гейл се върти и мърмори насън и често протяга ръка, за да го докосне. Джереми се събужда малко след като се е стъмнило, макар небето, което се вижда през прозореца на спалнята, да е все още наситено със синкавия здрач на късното лято.

Долу се чува някакъв звук.

Лежи неподвижно един миг, опитвайки се да не наруши тишината дори с дишането си. В момента и вятърът е стихнал. Отново чува звука.

Успява да се измъкне от леглото, без да събуди Гейл. Тя лежи свита на една страна с ръка върху бузата и се усмихва едва доловимо. Отива бос до кабинета, прокрадва се до писалището и внимателно отваря най-долното дясно чекмедже. Там е, увит в парцал, под празните папки, които е наредил отгоре в деня, когато зетят му го е дал. Това е същият Смит&Уесън ’38, който захвърля в блатото онази сутрин, когато среща Вани Фучи във Флорида — резката по дръжката и помътняването по долния край на цевта са същите, — но сега е тук. Той го вдига, отваря барабана и вижда месинговите кръгчета на шестте куршума по местата им. Набраздената ръкохватка прилепва добре към дланта му; металът на спусъчната скоба е леко хладен.

Опитва се безшумно да стигне от кабинета до площадката на стълбището, да слезе, да мине през трапезарията и се озове пред вратата на кухнята. Тъмно е, но очите му се нагаждат. От мястото, където стои, различава белия силует на хладилника, но се сепва, когато компресорът заработва. Отпуска револвера край бедрото си и чака.

Задната врата е леко открехната; сега тя бързо се отваря и затваря. Някаква сянка се плъзга по плочките.

Прави крачка напред и вдига пистолета, но само след миг отново го отпуска. Джърнисавиен, твърдоглавата пъстра котка, прекосява пода и настойчиво се отърква в краката му. После вирва опашка, отива до хладилника, поглежда господаря си многозначително и отново се връща при него, за да се отърка в краката му още по-настоятелно.

Джереми коленичи и я гали по врата. Пистолетът в ръката му изглежда нелепо. Поемайки си дълбоко въздух, той поставя оръжието на масата и милва котката с две ръце.

 

 

Когато сядат да се хранят следващата вечер, луната вече е изгряла. В къщата има ток, но осветлението не работи. Пържолите са от фризера в мазето, бирата — от хладилника, а дървените въглища — от няколкото останали в гаража чувалчета. Седят навън, край старата помпа; пържолите цвъртят върху скарата. Джърнисавиен лежи в очакване до крака на един от големите, стари дървени столове, въпреки че току-що е нахранена.

Джереми е с любимите си памучни панталони и светлосинята си риза; Гейл е нахлузила широката бяла памучна рокля, която често облича, когато пътува. Звуците тази вечер са същите, каквито толкова често са чували в задния двор: щурци, нощни птици откъм овощната градина, жабешко крякане в мрака откъм поточето и от време на време плясък на лястовичи криле откъм хамбара. Слагат газени лампи на сгъваемата маса, докато приготвят вечерята, а Гейл запалва и свещи. После, когато започват да се хранят, те изгасят лампите, за да виждат по-добре звездите.

Джереми сервира пържолите в плътни картонени чинии и ножовете им оставят драскотини по белите им дъна. Вечерята се състои от пържоли, вино от все още изобилните запаси в мазето и проста салата от свежи репички и лук от градината.

Дори след като луната е изгряла, звездите остават невероятно ярки. Джереми си спомня нощта, когато са лежали един до друг в спалния чувал и са се взирали в небето, за да зърнат космическата совалка, прелитаща горе като понесена от вятъра искрица. Той се досеща, че това е така, защото пелената от отраженията на светлините на Филаделфия и шосето сега липсва.

Гейл се навежда напред преди да са се нахранили. Къде сме, Джери? Телепатичният й допир е съвсем лек, за да не ги връхлети главоболието.

Джереми отпива глътка вино.

— Лошо ли е отново да си бъдем у дома, момиче?

Няма нищо лошо. Но къде сме, все пак?

Той съсредоточено върти една репичка из пръстите си. Сторила му се е пресолена.

Гейл поглежда тъмната редица дървета по края на овощната градина. Там примигват светулки. Кое е това място?

Гейл, кое е последното, което си спомняш?

— Как умрях — казва тихо тя.

Думите й го блъсват като юмрук в слънчевия сплит. Минава цял миг, преди да е в състояние да оформи мислите си.

Гейл продължава с леко дрезгав глас:

— Никога не сме вярвали в живота след смъртта, Джери. Вуйчо Бъди… „След като умрем, ние помагаме на тревата и цветята да растат, Бийни. Всичко друго е гърне с лайна.“

— Не, не, момиче — казва Джереми и бутва чинията и чашата си настрани. Навежда се напред и докосва ръката й. — Обяснението е друго… — Но преди да заговори, шлюзовете се отварят и ги заливат образите, които е крил от нея: подпалването на къщата… рибарската колиба във Флорида… Вани Фучи… мъртвите дни по улиците на Денвър… мис Морган и хладилникът…

— О, Джери! Господи… Господи… — Гейл се е облегнала и закрива лицето си с длани.

Той заобикаля масата, обгръща раменете й и приближава буза до нейната. Мис Морган… стоманените зъби… хладилникът… упойката на покера… полетът на изток с бандитите на Дон Леони… болницата… умиращото дете… мигът на осъществената връзка… пропадането.

— О, Джери!

Гейл плаче на рамото му. Тя изстрадва преживяното от него през месеците в ада. Изстрадва собствената му тъга и нейната отекваща налудничавост. Известно време плачат заедно. После той попива сълзите й с целувка, бърше лицето й с крайчеца на ризата си и налива в чашите по малко вино.

Къде сме, Джереми?

Подава й чаша и изчаква малко, преди да отпие от своята. Хорът на щурците ехти иззад хамбара. Къщата излъчва бледо сияние под лунната светлина; прозорците на кухнята греят топло, осветени от газената лампа вътре. Той прошепва:

— Какво си спомняш за идването си тук, момиче?

Те вече са си разменили някои образи, но опитът да ги обрисуват с думи изостря паметта им.

— Мрак — шепне Гейл. — После меката светлина. Празното място. Люлеенето. Люляха ме. Държаха ме. И вървенето. Изгрева. И теб.

Джереми кимва. Прокарва пръст по ръба на чашата. Мисля, че сме в Роби. Момчето. Мисля, че сме в съзнанието му.

Главата на Гейл отскача назад, като че някой я е зашлевил. Сляпото момче… ?????? Тя се оглежда и протяга ръка към масата. Сграбчва я за ръба и чашите затреперват. Пуска я и докосва бузата си.

— Значи нищо тук не е истинско? Ние сме в някакъв сън? Аз наистина съм мъртва и ти само сънуваш, че съм тук?

— Не — отвръща Джереми толкова силно, че котката бързо се шмугва под стола. Вижда опашката й, която шава в меката светлина от свещите и звездите. — Не — повтаря по-тихо. — Не е така. Сигурен съм, че не е. Спомняш ли си изследването на Джейкъб?

Гейл е прекалено потресена, за да говори на глас. Да. Дори и телепатичният й глас е приглушен и слаб и почти се губи сред нощните шумове.

— Да — продължава Джереми, задържайки вниманието й със силата на волята си, значи помниш увереността на Джейкъб, че анализите ми са верни… че човешката личност представлява сложна стояща вълна… един вид метахолограма, съдържаща няколко милиона по-малки холограми…

Джери, не виждам с какво ще ни помогне това…

— По дяволите, момиче, ще ни помогне! — Той се навежда и разтрива ръката й над лакътя, усещайки настръхналата й кожа. — Изслушай ме, моля те…

Добре.

— Ако Джейкъб и аз сме прави, че личността е такава сложна вълна, която интерпретира действителността, състояща се от колапсиращи вероятностни вълни, то в такъв случай личността не може да надживее смъртта на мозъка. Съзнанието може да функционира и като генератор, и като интерферометър едновременно, но и двете функции се прекратяват със смъртта на мозъка…

Тогава как… как мога да…?

Той сяда до нея и я прегръща с една ръка. Джърнисавиен излиза изпод стола и скача в скута й, готова да сподели топлината им. И двамата галят котката с по една ръка, докато Джереми тихо говори.

— Добре, нека помислим. За мен ти не си била просто спомен или сетивно възприятие, момиче. Повече от девет години ние бяхме една личност в две тела. Затова когато ти… затова после аз откачих, опитах се изцяло да потисна телепатичната си способност. Само че не успях. Сякаш бях настроен на все по-тъмни и по-тъмни вълни на човешката мисъл и слизах надолу по някаква спирала…

Гейл вдига очи от котката. Поглежда плахо мрака над поточето. Тъмното под леглото.

— Но как е възможно да е толкова реално, ако е само сън?

Джереми докосва бузата й.

— Гейл, не е само сън. Чуй. Ти бе в съзнанието ми, но не просто като спомен. Ти беше там. В нощта, когато… когато бях край фара Барнигът… в нощта, когато тялото ти умря… ти дойде при мен, влезе в съзнанието ми като в спасителна лодка.

Не, как така…

— Помисли, Гейл. Нашата способност функционираше нормално. Това бе съвършената телепатия. Сложната холограма, каквато си ти, не е загинала; ти просто си скочила към единствения друг интерферометър във вселената, който е можел да я съхрани — моето съзнание. Единствено чувството за собственото ми „аз“ или „свръх-аз“ или каквото там ни предпазва от полудяване и от всичко, което нахлува чрез сетивата ни, да не говорим за мисловните потоци от всички тези мозъци около нас — тази част от мен не преставаше да ми повтаря, че аз долавям само спомена за теб.

Замълчаха, всеки потънал в спомените си. Голямата река с две сърца, предложи Гейл. Джереми видя, че тя помни откъслеци от времето, когато е бил в рибарския лагер във Флорида.

— Ти бе плод на въображението ми — каза гласно той, — но само доколкото собствените ни личности са плод на въображението ни. Вероятностни вълни, разбиващи се на брега на чистото пространство-време. Кривите на Шрьодингер, техните графики, които говорят на език, по-ясен от речта. Неопределените притегатели на Колмогоров, виещи се около резонансни острови на квазипериодичната нормалност сред слоеве разпенен хаос.

— Мисли на човешки език — прошепва Гейл и леко го щипва.

Джереми отскача, усмихва се и задържа котката, която се мъчи да избяга.

— Искам да кажа — тихо изрича той, — че и двамата бяхме мъртви, докато едно сляпо, глухо и умствено изостанало момче не ни откъсна от един свят и ни предложи друг на негово място.

Гейл се мръщи. Свещите са догорели, но бялата й рокля и бледа кожа продължават да излъчват сияние под светлината на луната и звездите.

— Искаш да кажеш, че сме в съзнанието на Роби и че то е истинско като действителния свят? — пита тя и отново се намръщва на собствените си думи.

Той поклаща глава.

— Не съвсем. Прониквайки в Роби, аз се озовах в една затворена система. Горкото дете не е разполагало с почти никакви данни, за да си изгради модел на действителния свят… От това, което сестрите бяха научили за миналото му, разбрах, че е имал чувство за осезание, мирис и болка — безкрайна болка… тъй че при определянето границите на вътрешната си вселена вероятно не е зависел много от външния свят.

Джърнисавиен скочи долу и потъна в мрака; като че я чакаше някаква неотложна работа. И двамата познаваха котките добре и бяха сигурни, че наистина е така. Джереми не можеше повече да стои на едно място; стана и се заразхожда назад-напред, но без да се отдалечава от Гейл на повече от една ръка разстояние.

Грешката ми, продължи той, бе, че подцених… че дори не помислих за силата, която Роби е криел в онзи свой свят. Този свят. Когато проникнах там с намерението просто да му дам няколко визуални и звукови образа, той ме дръпна вътре, момиче. А заедно с мен и теб.

Полъх на вятъра раздвижва листата на дърветата. Тихото им шумолене носи тъга по отиващото си лято.

— Добре — казва Гейл след миг. — Ние двамата съществуваме като две от твоите заплетени личностни холограми в съзнанието на това дете. — Тя силно удря по масата. — И всичко е като истинско. Но защо къщата ни е тук? И гаражът? И… — Тя безпомощно посочва мрака наоколо и звездите.

Според мен на Роби му е харесало това, което е видял в съзнанията ни, момиче. Мисля, че е предпочел замърсената природа в Пенсилвания пред пейзажа, който си е рисувал през самотните си години.

Гейл кима.

— Но това не е същото място, нали? Искам да кажа, че например утре не можем да се качим на колата и да идем до Филаделфия. И че Чък Гилпън няма да се появи с някое от новите си гаджета, нали?

Не знам, момиче. Не мисля. Струва ми се, че тук се прави някакъв избор. Ние сме „истински“, защото холографската ни структура е невредима, но всичко останало зависи от благоволението на Роби.

Гейл зиморничаво потрива рамене. Всичко останало зависи от благоволението на Роби. Говориш за него като за бог, Джери.

Той прочиства гърло и поглежда нагоре. Звездите продължават да светят.

— Ами — прошепва, — сега Роби наистина е бог. Поне за нас.

Мислите на Гейл припкат като полската мишка, която котката вероятно преследва.

— Добре, той е бог, аз съм жива, и ние сме тук… но какво ще правим сега, Джери?

Ще си лягаме, изпраща Джереми, хваща я за ръка и я повежда към къщата им.